Източният и ръкав се опасваше от железопътен мост. Самите релси минаваха от изток на запад пред самия форт и бавно се спускаха по криволичещата долина надолу към равнината. Така че от гледна точка на отбраната Форт Хъмболт не можеше да бъде разположен по-сполучливо. Единствените подстъпи към него бяха през моста или отгоре, откъм долината. Обърнати в коя да е от двете посоки, малки групи решителни и добре окопани защитници бяха в състояние с лекота да отблъскват десеторно по-многоброен враг.
В архитектурно отношение фортът съвсем не се отличаваше със самобитна неповторимост. Построен преди завършването на железопътната линия „Юниън Пасифик“ през 1869 година, той разчиташе изцяло на местни строителни материали, а неограничените запаси от иглолистни гори предоставяха изобилие в това отношение. Дървеното укрепление, издигнато на стълбове, представляваше обичайният кух в средата квадрат, опасан отвсякъде с дъсчена пътека. Тежката порта, гледаща едновременно към железния път и виещата се през долината река, беше от южната страна. Веднага щом се влезеше през нея, вдясно, се намираше караулното отделение, а вляво — складът за оръжие, муниции и експлозиви. Цялата източна страна на форта се заемаше от конюшните, а срещу тях, от западната страна, бяха казармите и кухнята. Жилищните помещения на офицерския състав бяха в северния край. Там се помещаваха също така административните служби, телеграфистите, лазаретът и неизбежните стаи за случайни уморени пътници, които навестяваха форта изненадващо често: до всяко друго населено място ги чакаше дълъг, дълъг път.
От запад, откъм долината, към форта се приближаваше група изнурени пътници, които явно с нетърпение очакваха да проверят какъв подслон и гостоприемство ще им предложи фортът. Бяха индианци, омотани до ушите в дрехи, които обаче не успяваха да ги защитят от хапещия студ и ситния сняг. Те имаха уморен, много уморен вид, но конете им бяха още по-изтощени и буквално се тътреха из дълбокия до глезените сняг. Само водачът им, необичайно бледолик и поразително, красив индианец, не изглеждаше съсипан. Седеше изправен на седлото. Но това бе неизменната поза на вожда на пайутите.
Той прекара хората си през широко отворената и неохранявана порта, вдигна ръка, за да ги пусне сами да се оправят, и прекоси двора в посока към дървената къщичка с надпис над вратата КОМЕНДАНТ. Индианецът слезе от коня, изкачи няколкото стъпала и влезе вътре, като побърза да затвори след себе си, за да не бъде последван от вихрушката сняг.
Сеп Калун се беше разположил в креслото на полковник Феърчайлд, качил крака върху писалището. В едната си ръка държеше запалена пура от запасите на полковника, а в другата — чаша уиски от същите запаси. Той вдигна поглед, свали крака на пода и стана — крайно нехарактерен за Сеп Калун жест на уважение, тъй като поначало никого не уважаваше. От друга страна обаче никой не би проявил неуважение към този индианец. Или поне не би имал възможност да го стори два пъти.
— Добре дошъл, Бяла Ръка — приветствува го Калун. — Доста бързо пристигна.
— В такова време мъдрият човек избягва да се бави.
— Всичко ли мина добре? Жицата за Сан Франциско…
— Прекъсната е. — Властно, почти презрително Бялата Ръка отхвърли с жест предложената бутилка уиски. — Разрушихме моста над пролома Анатоба.
— Добре си направил, Бяла Ръка. С колко време разполагаме?
— Докато успеят да стигнат дотук войниците от запад?
— Да. Макар да нямаме основания да допуснем, че са заподозрени нещо нередно във Форт Хъмболт. Но да не оставяме нищо на случайността.
— Залозите са твърде високи, Сеп Калун. — Индианецът се позамисли. — Три дни. Не по-малко.
— Предостатъчно. Влакът пристига утре между пладне и привечер.
— А войниците?
— Още не сме получили сведения. — Калун се поколеба, после извинително се прокашля. — Няма да е зле. Бяла Ръка, ако ти и твоите храбреци си отпочинете няколко часа. Може да ви се наложи пак да пояздите преди мръкнало.
Настъпи мълчание, по време на което Бялата Ръка не откъсваше поглед от Калун. Белият човек явно се гърчеше от неудобство. Накрая индианецът рече:
— Има моменти, Калун, когато Бялата Ръка се съмнява в твоята преценка. Имахме споразумение, ако са спомняш, по повод превземането на този форт. Ти с хората си трябваше да се появиш след смрачаване и да измолиш подслон за през нощта. Щяха да ви го предоставят, защото сте бели, а нощта беше снежна. Така и стана. След това трябваше да убиете нощните пазачи, да отворите портата, да ни пуснете да влезем и заедно да нападнем войниците, както си спят.
Калун се пресегна към уискито.
— Нощта беше непрогледна, Бяла Ръка. Нищо не се виждаше. Ти сам каза, че навън валеше сняг, беснееше и буря. Затова решихме…
— Бурята е само в главите ви, а снегът е роден бутилка огнена вода. Още тогава го надуших. Затова не сте убили двама от пазачите и те са имали време да вдигнат тревога. Не много време, но достатъчно, за да бъдат избити петнайсет от най-добрите ми воини. Огнена вода!
— Уиски! А после твърдите, че белите хора били по-добри от червенокожите.
— Чакай, Бяла Ръка, разбери…
— Всичко разбирам. Разбирам, че ви е грижа единствено за себе си и за приятелите ви, които до един са зли хора, но не и за пайутите. Ние яздихме цяла нощ и един ден, за да разрушим моста Анатоба. А сега пак искате да оседлаем конете си.
Калун притеснено се опитваше да го успокои.
— Още не е сигурно, но трябва на всяка цена да попречим на онези войски да пристигнат тук. Сам знаеш.
— Сигурно е, че ще изгубя още хора. Може би още много. Но те няма да умрат за теб, Калун, нито за твоето злотворно уиски, а заради това, което сториха на моя народ. Армията на белите хора е мой враг и ще си остане такава, докато Бялата Ръка още диша. Те също са храбри и изкусни воини. Затова ако разберат, че са били нападнати от Бялата Ръка и пайутите, няма да се успокоят, докато не ни изтребят до крак. Така че цената е твърде висока, Сеп Калун.
— А ако не остане нито един бял, за да разказва какво се е случило? — Калун изчака тази мисъл да се загнезди в съзнанието на индианеца и продължи ласкаво, убедително: — Наградата е по-висока от цената, много по-висока.
След продължително мълчание Бялата Ръка кимна неколкократно.
— Така е. Наградата си заслужава.
Петнайсет минути след като военният влак запълзя мъчително нагоре към Прохода на Палача, Марика вече беше застанала до прозореца на офицерския салон, загледана навън, напълно забравила както шестимата мъже, седнали зад гърба и, така и вледеняващия хлад на стъклото, на което бе подпряла чело.
— Каква фантастична гледка — промълви тя сякаш на себе си.
Едва ли някой би оспорил изявлението и. Снежната вихрушка бе преминала и сега криволичещият железен път се виждаше на две мили разстояние как следва главоломните очертания на обрамчената с борове бяла долина до паяжиновидния мост, прекрачил ждрелото ниско долу, Както често става след снеговалеж, всичко се виждаше с почти неестествена яснота.
Клеърмонт не се интересуваше от гледката, Мисълта му бе заета с далеч по-неотложни и тревожим проблеми.
— Успяхте ли да научите нещо, господин маршал? — попита той.
— Не, сър. — Пиърс не беше умърлушен, защото природата му не бе нагодена към усещането и проявлението на подобни чувства, но и трудно би могъл да бъде наречен възторжен. — Никой нищо не знае, нищо не е видял, нищо не е направил, нито чул, никой никого дори не подозира. Не, сър, може да се каже, че не съм постигнал никакъв напредък.
— Аз не съм толкова сигурен — насърчително се обади Дийкин. — От полза е и всяка подробност, която може да изключи някого от сметките, нали, господин маршал? Например, аз бях целият овързан, така че няма начин да съм убиецът. Остават ви само осемнайсети на заподозрени. За човек с вашите…
Той млъкна, защото до слуха на всички стигна оглушителен гръм. Клеърмонт, вече почти станал, попита
