с гласа на човек, убеден, че надвисналата беда е вече тук:
— За Бога, какво беше това?
Марика потвърди и най-черните му подозрения. Гласът и се извиси до писък:
— Не! Не! Не!
Освен Клеърмонт, Пиърс и Дийкин в салона имаше още трима мъже — О’Брайън, губернаторът и преподобният Пийбоди. Само след секунди всички до един се бяха скупчили до най-близкия прозорец от страната на Марика. Лицата на шестимата отразяваха, или поне така изглеждаха, целия ужас, потрес и неверие, които се съдържаха в гласа на момичето.
Последните три вагона от композицията — двата, в които пътуваха войниците, и спирачният — се бяха откъснали от основното тяло на влака и вече набираха скорост назад по дългия стръмен скат на Прохода на Палача. Бързо растящото разстояние между предната част на композицията и откъсналите се вагони ясно показваше с какво шеметно ускорение се отдалечаваха. Дийкин се разкрещя:
— За Бога, скачайте! Веднага! Скачайте! Преди да е станало късно!
Ала никой не скочи.
Средният от трите откъснали се вагона — онзи, в който пътуваше и Белю — вече се олюляваше и застрашително дрънчеше. Тракането на колелетата при преминаването през релсовите подложки се увеличаваше с всяка изминала секунда. Съединителните плочи на релсите бяха закрепени за траверсите не с болтове, а посредством метални шипове, което увеличаваше заплахата, че самият железен път ще започне да се измъква от леглото си.
Сред войниците във вагона цареше пълно объркване. Лицата им изразяваха всички възможни чувства от изумление до паника. Повечето, до един правещи сетни усилия да запазят равновесие, се щураха насам- натам безцелно, ала две от войничетата, подканяни от режещия глас на Белю, отчаяно се опитваха да отворят страничните врати. След няколко минути безрезултатни усилия се отказаха. Едното войниче извиси глас над безразборните крясъци:
— Боже милостиви! Вратите са заключени отвън!
Парализирани от ужас, шестимата мъже и момичето в офицерския салон продължаваха да гледат безпомощно как изскубналите се вагони, вече изминали една четвърт от голямата извивка в Прохода на Палача и отдалечени поне на миля от тях, неумолимо увеличаваха скоростта си и така се олюляваха от една страна на друга, че колелетата започнаха да се отделят от релсите.
Клеърмонт извика:
— Девлин! Спирачът! Защо по дяволите не направи нещо?
Същата мисъл, при това с далеч по-голяма настойчивост, мина през ума и на сержант Белю.
— Спирачът! Спирачът! Защо не направи… какво, по дяволите, прави?
Белю хукна или — ако трябва да бъдем по-точни — политна по яростно тресящата се и вибрираща пътека към задната врата на вагона. Нямаше какво да го спре поради факта, че централното пространство беше безлюдно — повечето войници, хипнотизирани от шока, че трябва да приемат сляпо неизбежното, бяха притиснали обезумели лица към стъклата на прозорците, с омагьосани от размазания пейзаж съзнания.
Сержантът се добра до задната врата и задърпа отчаяно, но без резултат дръжката. Тази врата също се оказа заключена. Белю измъкна колта си от кобура и стреля отгоре и встрани от дръжката. Даде четири изстрела, без изобщо да забелязва смъртоносните рикошети, свистящи из вагона — пред лицето на далеч по-големи опасности какво значат някакви си рикошети? След четвъртия изстрел вратата отстъпи пред отчаянието на Белю. Той излезе на задната платформа и почти веднага бе съборен от ураганния вятър и яростното люлеене на вагона. За да се спаси, той трябваше със сетни сили да се вкопчи с две ръце в парапета. Колтът в дясната му ръка полетя с въртеливо движение към снежните преспи.
Белю предприе самоубийствена стъпка, но единственият избор, който имаше, бе как да умре. Той се хвърли напред към платформата на спирачния вагон, улови се за перилата, извлече се нагоре на мускули и заблъска вратата със сила, граничеща с безумието. Както можеше да се предположи обаче, и тя бе заключена. Белю долепи чело до страничното прозорче и надникна вътре. Очите му се изцъклиха и лицето му се забули от последното проумяване, което ни спохожда твърде късно.
Голямото спирачно колело беше там, в дъното на вагона, но нямаше ръка, която да го държи. Вместо него тя стискаше отворената Библия на пода. Девлин, проснат по лице, лежеше до импровизираното си легло. Между слабите му плешки стърчеше ръкохватката на нож.
Белю извърна съсипаното си лице и с празен поглед загледа отрупаните със сняг борове покрай железопътната линия, които профучаваха край него със сто мили в час. Той се прекръсти — нещо, което не беше правил от детските си години, — но сега вече без страх на лицето. Вместо това то изразяваше примирение — сержантът бе приел неизбежната смърт.
В салона седмината втрещени зрители стояха безмълвни, защото думите бяха излишни. Също като Белю и те се бяха примирили тъпо с неизбежността на смъртта.
Отдалечилите се вече на две мили от тях вагони, все още по някакво чудо неизлезли от релсите, залитаха сега към последния завой, отвеждащ право на моста. Марика рязко се отдръпна от прозореца и закри с ръце лицето си в мига, когато те достигнаха завоя. Изхвърчаха от релсите (от това разстояние тя не можеше да види дали изтръгнаха и тях), прекатуриха се на една страна, заплаваха над бездната, мързеливо се преобърнаха и все още зацепени един за друг, застанаха в отвесно положение. Така се сгромолясаха едновременно в най-отдалечения главозамайно стръмен склон на пролома с експлозивния гръм на избухнал склад за барут. Несъмнено за всички мъже в тези три вагона смъртта настъпи мигновено. Една безкрайна секунда сплесканите обезобразени вагони останаха в това положение, сякаш залепени за стената на каньона, без да помръднат, а сетне с отмереност и забавеност, които контрастираха гротескно с шеметната скорост в минутата на удара, неохотно се отделиха и мързеливо се запрекатуряха в невидимите дълбини.
Единайсетте останали живи от общия брой пътници, потеглили с влака от Рийз Сити, повечето от които треперещи неудържимо, се събраха в задната част на втория конски вагон — всъщност сега влакът свършваше тук — и разглеждаха сцеплението, чийто свободен край до неотдавна беше закрепен за предницата на първия войнишки вагон. Три от четирите огромни болта, макар и разхлабени, все още бяха на местата си в пластината. Клеърмонт разглеждаше с невярващи очи и болтовете, и пластината.
— Как, как е могло да се случи? Вижте ги колко са големи!
— Не че имам намерение да се спусна в пропастта да проверя — каза О’Брайън, — пък и всяко доказателство е разбито на трески, но много ми се ще да видя състоянието на дървото, към което са били скрепени болтовете.
— Но на мен ми се стори, че чух трясък…
— Или — изказа предположение Дийкин — прекършването на тежка греда на две части.
— Разбира се — пусна Клеърмонт веригата с пластината. — Разбира се. Сигурно това е причината. Но защо… Банлън, ти си машинист. Всъщност ти си единственият човек, който разбира нещо от влакове.
— Бог ми е свидетел, представа си нямам. Дървото трябва да е изгнило — случва се, без да му личи изобщо. А и това е най-голямата стръмнина в тези планини. Изказвам предположения, нищо повече. Едно не разбирам обаче — защо Девлин не си мръдна пръста?
Както лицето, така и гласът на Клеърмонт изразяваха трезва суровост.
— Никога няма да получим отговор на някои въпроси. Миналото си е минало. Сега най-важното е да се опитаме отново да влезем във връзка с Рийз Сити или Огдън — трябва незабавно да ни изпратят нови войници на мястото на онези нещастници. Царство им небесно. Каква ужасна смърт! Единствената смърт, достойна за кавалерист, е лице в лице с врага. — Клеърмонт не звучеше достатъчно на място, както му се искаше, та трябваше със съзнателно усилие на волята да се върне към действителността. — Слава Богу поне, че лекарствата и другите медицински запаси не пострадаха.
Дийкин очевидно не беше в настроение да му съчувствува.
— И да бяха полетели с тях в пропастта, какво от това?
— Не ви разбрах.
