— Има и по-неподходящи неща за пазене в този живот — безразлично сви рамене Дийкин, обърна се и тръгна бавно покрай релсите.
Хенри го проследи с гробовен поглед, обърна се към О’Брайън и тихо рече:
— И аз като полковника съм го виждал някъде.
— Познаваш ли го?
— Не знам. Не се сещам за име, нито си спомням къде съм го виждал. Но ще си спомня.
Малко след обяд отново заваля сняг, но не толкова гъст, че да наруши видимостта от кабината на машиниста. Влакът, състоящ се сега само от локомотива, ремаркето за горивото и пет вагона, се движеше с доста добра скорост нагоре покрай криволичещата долина, а подире му се влачеше дълго пухкаво перо от дим. В трапезарията мрачно обядваха всички пътници с изключение на един. Клеърмонт се обърна към Хенри:
Предай на господин Пийбоди, че вече сме на масата — Хенри излезе, а полковникът рече на губернатора: — Макар че, да си призная, никак не ми се яде.
— Нито пък на мен, господин полковник. Външният вид на губернатора не опровергаваше думите му. Напрежението от предишната нощ беше оставило своя отпечатък, сега подсилен от изпитост и бледност, които доскоро липсваха. Торбичките под очите му бяха тъмни и с жилки, а малкото, което прозираше изпод разкошната брада, беше посивяло; страните му висяха отпуснати.
— Какво ужасно, ужасно пътуване! — продължи той. — Всички войници, всички онези прекрасни момчета… Изчезнаха и капитан Оукланд, и лейтенант Нюъл… нищо чудно и те да са мъртви, знам ли… И доктор Молиньо… Не само мъртъв, ами убит! А маршалът представа си няма кой… кой… Господи! Та той може би седи тук сред нас! Имам предвид убиеца!
— Шансовете са приблизително десет към едно да не седи сред нас, господин губернатор — опита се да го успокои Пиърс. — Вероятността да е някъде долу в пропастта е далеч по-голяма.
— Откъде знаете? — Губернаторът поклати глава в тъжно отчаяние. — Никой не може да знае. Не мога да не се запитам какво ще се случи сега, Господи!
— Не знам — рече Пиърс. — Но ако съдим по изражението на Хенри, то вече се е случило.
Хенри, който тъкмо се беше появил, имаше вид на несправедливо подгонено животно. Той конвулсивно стискаше и разпускаше юмруци. Гласът му излезе съвсем дрезгав от гърлото:
— Не мога да го открия, сър. Проповедника, за него говоря. Няма го в купето му.
Губернаторът гръмко изстена. Двамата с Клеърмонт се спогледаха и в очите им се отрази едно и също мрачно предчувствие. За миг лицето на Дийкин замръзна в каменна маска, погледът му помътня, стана сиволеден. Ала веднага се отпусна и той разговорчиво каза:
Едва ли е някъде далече. Само преди петнайсетина минути разговарях с него.
— И на мен ми направи впечатление — кисело се обади Пиърс. — За какво говорихте?
— Опитваше се да спаси душата ми — обясни Дийкин. — Дори след като му изтъкнах, че убийците са бездушни, той пак…
— Млъкнете! — почти изкрещя Клеърмонт. — Претърсете влака!
— А да го спрем ли, сър?
— Спрете го, О’Брайън!
— На този влак постоянно нещо се случва, господин полковник — каза О’Брайън, без да придаде някаква специална многозначителност на гласа си. И не беше необходимо. — Може да е във влака, а може и да го няма. Ако липсва, ще е някъде покрай релсите. Изключено да е паднал в пропаст, защото вече цял час не сме минавали покрай дефилета. Ако е извън влака, ще трябва да тръгнем на заден ход и да претърсваме всеки ярд…
— Разбира се. Хенри, предай на Банлън.
Хенри се втурна напред, докато губернаторът, Клеърмонт, О’Брайън и Пиърс тръгнаха към опашката на влака. Дийкин не помръдна от мястото си и явно нямаше намерение никъде да ходи. Марика го изгледа съвсем недружелюбно. Тъмните и очи бяха каменни, доколкото това се удава на топли тъмни очи, а устните и бяха свити. Гласът и, когато заговори, изразяваше недоверие и враждебност, които напълно отговаряха на изражението на лицето й:
— Той може да е болен, наранен… може да умира. А вие си седите тук, сякаш нищо не е било. Няма ли да им помогнете да го намерят?
Дийкин се облегна лениво назад, кръстоса крака я запали тънка пура. Отговори и с искрена изненада:
— Кой? Аз? Не, разбира се. Какъв ми е той на мен? Или аз на него? Да върви по дяволите, преподобният.
— Но той е такъв мил човек! — Трудно беше да се проумее дали Марика е повече потресена от непочтителното му безбожие или от коравосърдечното бездушие. — Та той… той седеше тук и разговаряше с вас…
— Самопокани се. Сега сам да се оправя. Момичето произнесе бавно, с паузи между думите, сякаш не бе в състояние да повярва:
— На вас просто ви е безразлично.
— Точно така.
— Маршалът излезе прав, а аз сгреших. Трябваше да се вслушам в думите на един опитен човек. Бесилото наистина е прекалено слаба мярка за вас. Вие очевидно сте най-безчувственият, най- себелюбивият човек на света.
Дийкин отвърна благоразумно:
— По-добре човек да е най, най в някое отношение, отколкото за нищо да не го бива. Което ми напомня за нещо наистина хубаво. — Той стана. — Уискито на губернатора. Сега, когато всички са толкова заети, е моят шанс да се възползувам от него.
Той излезе в коридора и мина покрай спалните купета на Марика и чичо и, а момичето остана неподвижно известно време, като гневът на лицето му се примеси постепенно с озадаченост. После и тя стана след кратко колебание и безшумно го последва. Когато стигна вратата на офицерския салон, Дийкин беше при барчето над канапето в предната част на помещението. Той си наля уиски в голяма чаша и пресуши съдържанието с една-единствена гигантска глътка. Марика го наблюдаваше, а лицето и изразяваше почуда и все повече недоумение; Дийкин отново си сипа, изгълта новата доза и се обърна към прозореца вдясно. Загледа се навън с явно невиждащи очи. Слабото му мургаво, ожесточено лице се набръчка и по него се изписа стряскащо неумолима свирепост.
Марика бавно и безшумно влезе в салона. Очите и се уголемиха под намръщеното чело. Беше само на метър от Дийкин, когато той обърна към нея сгърченото си от злоба лице. Марика бързо отстъпи назад, сякаш очакваше да я удари. Изминаха секунди, преди той с нещо да покаже, че е забелязал присъствието и. Постепенно лицето му възвърна обичайното си изражение — или по-скоро липса на такова.
— Стреснахте ме, госпожице — рече добродушно. Тя не отговори веднага. Пристъпи напред като сомнамбул със същото учудване на лицето, вдигна ръка и леко докосна ревера му.
— Кой сте всъщност? Той сви рамене.
— Джон Дийкин.
— Какъв сте?
— Нали чухте какво каза маршалът…
Той млъкна, защото откъм коридора се разнесоха гласове — гръмки, явно придружени от възбудено жестикулиране. Влезе Клеърмонт, следван от губернатора, Пиърс и О’Брайън. Говореше полковникът:
— Щом го няма, значи е паднал от влака и лежи някъде край релсите. А тук със сигурност го няма. Ако се върнем пет-шест мили назад…
Губернаторът го прекъсна — към безбройните неприятности се беше прибавила още една и гласът му не криеше неговото раздразнение:
— По дяволите, Дийкин, това е моето уиски!
Дийкин кимна в знак на съгласие.
