полковник Клеърмонт, а доктор Молиньо и майор О’Брайън седяха на две от трите кресла с чаши уиски в ръка. Третото канапе бе заето от преподобния Тиодор Пийбоди, стиснал чаша минерална вода и надянал маска на праведно високомерие. Джон Дийкин бе единственият, който не пиеше нищо. Като оставим настрани факта, че би било немислимо да се предложи нещо освежително на престъпник от такъв калибър, за него би било физически невъзможно да вдигне чаша към устата си — и двете му ръце бяха завързани отзад на гърба. Завързани бяха и глезените му. Седеше на пода, неудобно прегърбен, недалеч от коридора, по който се стигаше до спалните купета. С изключение на Марика, която от време на време му хвърляше по някой тревожен поглед, никой от присъствуващите не издаваше по някакъв начин, че наличието на затворник в залата с нещо нарушава спокойствието. На границата между цивилизования и не дотам цивилизования, да не го наречем направо дивия живот, той — животът — е на безценица и човешкото страдание е тъй обичайна гледка, че не заслужава внимание, камо ли съчувствие. Нейтън Пиърс вдигна чашата си за наздравица.
— За ваше здраве, господа. Да ви призная, господин полковник, и през ум не ми е минавало, че армията пътува тъй комфортно. Нищо чудно, че данъците ни…
— Армията, господин маршал, не пътува комфортно — сряза го Клеърмонт. — Това е личният вагон на губернатор Феърчайлд. Зад гърба ви са двете спални купета, които обикновено се ползуват от него и съпругата му — в този случай губернаторът и племенницата му, а зад тях е личната му трапезария. Губернаторът любезно ни покани да пътуваме и да се храним в негова компания.
Пиърс отново вдигна чаша.
— В такъв случай — за ваше здраве, господин губернатор. — Той млъкна и погледна изпитателно Феърчайлд. Какво има? Виждате ми се тревожен.
Губернаторът наистина имаше леко тревожен вид. Беше по-блед от друг път, лицето му се бе изопнало, а устните му бяха плътно свити. Той се насили да се усмихне, изпразни чашата си и отново я напълни.
— Щатски дела, скъпи ми маршале, щатски дела — опита се да произнесе с лековат тон. — Животът на законодателните власти не е само приеми и балове.
— Убеден съм в това, господин губернатор — миролюбиво се съгласи Пиърс и веднага добави любопитно: — Защо сте тръгнали на това пътуване, сър? Все пак, като цивилен…
Намеси се О’Брайън.
— Губернаторът има най-големите военни пълномощия в този щат, Нейтън. Изключено е да не знаеш това.
Феърчайлд се обади властно:
— Някои важни дела изискват личното ми присъствие и намеса във Форт Хъмболт. — Той погледна Клеърмонт, който леко поклати глава. — Повече от това не мога да ви кажа, поне засега.
Пиърс кимна, сякаш любопитството му е било задоволено, и не зададе повече въпроси. В помещението се възцари малко неловко мълчание, нарушавано на два пъти от появата на Хенри — висок, неправдоподобно почти мъртвешки слаб стюард. Първия път им допълни чашите, втория — допълни с дърва горящата печка. Главата на Дийкин бе клюмнала на гърдите, очите му бяха притворени. Той или правеше опит да забрави заобикалящия го свят, или просто бе заспал, което би било същински подвиг за всеки овързан като салам мъж, принуден освен другото да се нагажда към произволното полюшкване и залитане на вагона. Влакът, навлязъл в относително равно поле, набираше скорост, което го караше да се клатушка доста силно от една страна на друга. Дори насядалите в удобните тапицирани кресла и канапета усещаха неудобството от това кандилкане.
Марика попита неспокойно губернатора:
— Необходимо ли е да се движим толкова бързо, чичо Чарлс? Защо е това препускане през глава?
Вместо губернатора отговори Клеърмонт: — Защото машинистът, госпожице Феърчайлд, има заповед да се движи с максималната възможна скорост. Влакът ни е военен, носи подкрепления и помощ на Форт Хъмболт, а вече закъсняваме. Кавалерията на Съединените щати не обича да се бави, а вече с два дни изоставаме от разписанието.
Той вдигна поглед, тъй като Хенри се беше появил за трети път и бе застанал печално до вратата — въплъщение на страдащ от лошо храносмилане меланхолик, за когото животът несъмнено е непосилно бреме.
— Господин губернатор, господин полковник. Вечерята е сервирана.
Трапезарията беше малка, побираше едва две маси по за четирима, но затова пък обзавеждането и бе издържано в същите разкошни рамки както салонът. Губернаторът, племенницата му, Клеърмонт и О’Брайън седнаха на едната маса, а Пиърс, доктор Молиньо и преподобният Пийбоди се настаниха на другата. По масите вече бяха сложени бутилки бяло и червено вино, а като с вълшебен трик, известен само на Хенри, бялото бе дори изстудено. Самият Хенри сновеше плавно наоколо със сдържана, макар и гробовна компетентност.
Пийбоди вдигна сурово ръка на предложението на Хенри да му налее вино, обърна чашата си с дъното нагоре като красноречиво напомняне колко е непреклонен и продължи да разглежда Пиърс в захлас, примесен със страхопочитание и дори ужас.
По едно съвпадение, господин маршал, и двамата с доктора сме от Охайо, но дори по онези далечни места всички са чували за вас. Вярвайте ми, чувствувам се много особено. Седя тук на една маса, лице в лице с най-известния… ъъ… човек на закона в целия Запад!
Пиърс се усмихна.
— Под известен имате предвид печалната ми слава.
— Не, не! Уверявам ви, че сте прочут. — Пийбоди обаче твърде много бързаше да увери Пиърс — Аз съм миролюбив човек и божи служител, но дори ние сме принудени да признаем, че сте избили всички тези десетки индианци в изпълнение на служебния си дълг…
— Чакайте, чакайте, преподобни отче — вдигна ръка в знак на протест Пиърс. — Не са десетки, а единици, и то само когато не съм имал друг изход. И сред тях едва ли е имало индианци, просто дезертьори и престъпници. А и оттогава изминаха две години. Сега съм не по-малко миролюбив от вас — питайте губернатора, той ще подкрепи думите ми.
Пийбоди пое дълбоко въздух.
— Тогава защо носите два пистолета, господин маршал?
— Защото в противен случай с мен е свършено. В момента поне пет-шест души, наскоро освободени от затворите, където ги напъхах, биха дали мило и драго да ме одерат жив. Но никой от тях не би извадил пистолет срещу мен, защото се прочух с умението да стрелям точно. Ала свари ли ме някой от тях без пистолет, славата ми на стрелец няма да струва и лист празна хартия. — Пиърс потупа пистолетите си. — Това не са нападателни оръжия, преподобни отче, а застрахователни полици.
Пийбоди се постара да прикрие недоверието си.
— Значи сте миролюбив човек?
— Сега да. Навремето бях разузнавач в армията, бил съм се с индианците. Още много ги има наоколо. Но на човек му идва до гуша да убива.
— Кой човек? — Свещеникът може би си въобразяваше, че лицето му е непроницаемо като на играч на покер, но липсата на доверие в думите на събеседника му бе изписана по него недвусмислено. — Вие?
— Има и други начини за усмиряване на индианците, не само като ги дупчим с куршуми. Помолих господин губернатора да ме назначи за индиански посредник на тази територия. Разрешавам спорове между тях и белите хора, определям местата за резерватите, опитвам се да спра трафика на оръжие и уиски, грижа се за премахването на нежелателни случки по техните места. — Той се усмихна. — Което впрочем влиза и в задълженията на един маршал.
Работата върви мудно, но аз все пак напредвам полека-лека. Имам чувството, че пайутите вече ми имат доверие. Което ме подсеща за нещо. — Той се извърна към другата маса. — Господин полковник!
Клеърмонт повдигна въпросително едната си вежда.
Няма да е зле да спуснем завесите, сър. Навлизаме във враждебна територия и не е необходимо да привличаме излишно внимание.
