— Как сме с горивото?
— Ще стигне до първата гара, дори ще остане. — Банлън огледа гордо товарния вагон. — Ние с Хенри запълнихме всяко ъгълче. Хенри е голям работяга.
— Хенри ли? Стюарда ли имаш предвид? — Клеърмонт не се намръщи, но гласът му издаде недоволството.
— А помощник-машинистът? Джаксън ли му беше името? Огнярят ти.
— Ама и аз не си знам приказките! — ядоса се на себе си Банлън. — Хенри сам пожела да помогне. Джаксън… такова… След това дойде.
— След кое?
— След като се върна от града с бирата. — Невероятно сините очи се взряха притеснено в Клеърмонт. — Нали не се сърдите, господин полковник?
— Вие сте служители на железниците, а не войници — рязко отвърна Клеърмонт. — Не е моя грижа какво правите — стига да не пиете излишно много и да не излезете от релсите на някой паянтов мост в проклетите планини.
— Обърна се да слиза по стълбата, но отново рязко попита: — Да си виждал капитан Оукланд или лейтенант Нюъл?
— Видях и двамата. Поспряха при нас и си побъбриха с мен и Хенри, сетне тръгнаха към града.
— Не споменаха ли къде отиват?
— Не, сър, съжалявам.
— Е, благодаря. — Той слезе, погледна към сержант Белю, който оседлаваше коня си, и се провикна: — Предай на онези, дето ще ги търсят, че са слезли в града.
Белю разсеяно козирува.
О’Брайън и Пиърс обърнаха гръб на бара. Пиърс напъха обявите „Търси се“ обратно в плика. И двамата мъже се заковаха на място — от далечния край на залата се разнесе сърдит крясък.
На масата за игра на карти някакъв мъж — много едър, облечен в кожени панталони и куртка, изглежда наследени от дядо му, разкрасен от огромна тъмнорижа брада — се беше изправил на крака и се надвесваше през масата. В дясната си ръка държеше нещо като топ, което си е кажи-речи точно описание на Пийсмейкър Колт, докато с лявата беше приковал ръката на седналия отсреща му мъж. Лицето на другия беше в сянка и не се виждаше добре, главно поради вдигнатата яка на кожуха и спуснатата ниско над очите широкопола шапка.
— Сега вече прекали, приятелю — изрева брадатият.
Пиърс отиде при тях и попита кротко:
— С кое е прекалил, Гарити?
Гарити завря колта си почти в носа на седналия.
— Много са му хлъзгави пръстите на тоя, господин маршал. Това копеле ми измъкна сто и двайсет долара за четвърт час.
Пиърс хвърли поглед през рамо, повече инстинктивно, отколкото от любопитство, защото в този миг вратата на бара се отвори и вътре влезе полковник Клеърмонт. Полковникът спря, за две секунди установи къде в момента се разиграва основното действие и без колебание се запъти натам — ролята на второстепенно действуващо лице или зрител не беше за него. Пиърс отново прехвърли вниманието си на Гарити.
— Да не би да е просто добър играч?
— Добър ли? — Гарити като че ли се усмихна, но зад цялата растителност по лицето му човек можеше по-скоро да предполага, отколкото да види някакво изражение. — Не е добър, а направо блестящ. Прекалено блестящ. Не забравяйте, господин маршал, че петдесет години играя само карти и нищо друго не правя.
Пиърс кимна.
— След всяка среща с теб на масата за покер чувствително обеднявах.
Гарити изви лявата китка на седналия, който безрезултатно правеше опити да се съпротивлява. Брадатият обаче беше в по-изгодна позиция. Той продължи да извива, докато всички карти се обърнаха и разкриха — все фигури, а най-отгоре — асо купа.
— Виждат ми се добри карти — заяви Пиърс.
— Не бих употребил думата „добър“ в случая — кимна Гарити към тестето. — Някъде по средата, господин маршал…
Пиърс взе остатъка нераздадени карти и ги разбърка, за да ги огледа добре. После обърна нагоре дясната си ръка — в нея държеше второ асо купа. Сложи го на масата с фигурата надолу, измъкна другото от ръката на непознатия и го постави редом. Гърбовете им бяха едни и същи.
— Еднакви тестета. Кой ги набави? — попита.
— Познайте — мрачно изръмжа Гарити. — Стар номер — обади се седналият. Гласът му беше тих, но като се има предвид неприятното положение, в което бе изпаднал, поразително спокоен. — Някой го е пъхнал вътре. Някой, който е знаел, че държа асото.
— Как се казвате?
— Дийкин. Джон Дийкин.
— Станете, Дийкин. — Мъжът стана, Пиърс заобиколи лениво масата и застана лице в лице с него. Очите им бяха на едно равнище. — Оръжие?
— Нямам.
— Вие ме учудвате. За човек като вас пистолетът е от първа необходимост — за самоотбрана.
— Мразя насилието.
— Имам чувството обаче, че въпреки това ще го изпитате на гърба си.
С дясната си ръка Пиърс повдигна пеша на овчия кожух на Дийкин, а с другата затършува из вътрешния джоб на подплатата. След секунда-две в лявата му ръка се появи, разперена като ветрило, интересна колекция от аса и фигурни карти.
— Виж ти! — промърмори О’Брайън. — Това се казва да не разкриваш всичките си карти.
Пиърс побутна парите, които се търкаляха пред Дийкин, към Гарити. Той обаче не посегна към тях.
— Парите не са всичко — отсече рязко.
— Знам — търпеливо каза Пиърс. — И сигурно си разбрал от думите ми, че картината ми е ясна. Но знаеш и какво е моето положение, Гарити. Измамата на карти не е федерално престъпление. Затова не мога да се меся. Но ако видя с очите си някаква саморазправа, като местен пазител на закона ще трябва да въдворя ред. Дай ми пистолета си.
— С удоволствие. — Зловещата нотка задоволство не убягна от ничий слух. Той подаде грамадния си пищов на Пиърс, изгледа кръвнишки Дийкин и му посочи с палец вратата. Дийкин не помръдна. Гарити заобиколи масата и повтори недвусмисления си жест. Дийкин едва забележимо врътна глава, но нямаше съмнение, че отказва да излезе. Гарити го шамароса през лицето с опакото на ръката си. — Вън!
— Казах вече — обади се Дийкин. — Мразя насилието.
Гарити замахна с все сила, без предупреждение. Дийкин политна назад, коленете му се удариха в стола зад него и той тежко се строполи на пода. Шапката се свлече от главата му, но той не помръдна, остана там, където падна, в пълно съзнание, подпрян на единия си лакът. От ъгълчето на устата му се стичаше тънка струйка кръв. Клиентелата на бара, до последния вехт старец, направи неимоверно геройско усилие да се изправи на крака и да се приближи като плътна стена на древността, за да види отблизо какво става. По лицата им бавно се изписа пълна липса на вяра в това, което виждаха техните очи, но постепенно изражението се смени с ново — на нескрито презрение. Яркочервената нишка на насилието беше неоспорима и неделима част от тъканта на живота в Дивия Запад. За тези хора да се оставиш да те бият безнаказано, да приемаш овчедушно оскърбление бе върхът на човешкото падение, крах на мъжествеността.
Гарити загледа втренчено неподвижния Дийкин, отначало невярващ, че не препятствува намеренията му, сетне с нарастващ гняв, който много бързо го лишаваше и от последните останки самоконтрол. Пиърс, тъкмо направил крачка напред, за да предотврати неизбежната развръзка с Гарити в центъра на вихрушката, изведнъж придоби необяснимо озадачен вид. Миг по-късно изражението му бе сменено от внезапно просветление. Докато Гарити пристъпваше напред и замахваше с десния си крак с
