замислено обиколи с поглед останалите петима — никой от тях не носеше униформа. Пиърс се втренчи в дребния кльощав човечец със свещенически одежди, високо изпъкнало чело, опитващо се да догони отдръпващата се линия на косата, и израз на постоянна боязлива напрегнатост. Човечецът зашава смутено под проницателния поглед и изпъкналата му адамова ябълка заподскача нагоре-надолу, като че ли преглъщаше завинаги заседнала в гърлото буца.
— Това е преподобният Тиодор Пийбоди — сухо го представи полковникът. — Той е със специално разрешение и изпълнява конкретна задача. — От гласа му стана ясно обаче, че преподобният не се радва на безграничното уважение на Клеърмонт. — Неговата братовчедка е лична секретарка на Президента. Преподобният Пийбоди е назначен за армейски свещеник на Върджиния Сити.
— За какъв е назначен? — Пиърс изгледа сега вече гърчещия се от притеснение свещеник, сетне прехвърли невярващите си очи върху Клеърмонт. — Той е луд! Дори сред пайутите ще оцелее някой друг ден в повече!
Езикът на Пийбоди облиза устните му и той възобнови номера с преглъщането.
— Ама… такова… пайутите нали убиват всеки бял човек, който им се изпречи пред очите?
— Не на място. За никъде не бързат.
Пиърс отново заоглежда компанията. До глътналия езика си пастор се беше разположил огромен шишкав мъж в костюм на крещящи карета. Челюстите му бяха пропорционални на телосложението, както впрочем широката усмивка и гръмкият му глас.
— Доктор Едуард Молиньо, на вашите услуга, господин маршал — представи се той.
— Предполагам, че и вие сте на път за Върджиния Сити. Доста ще се потрудите там, докторе — ще има да попълвате сума ти смъртни актове. За съжаление преобладаващото мнозинство съвсем не по естествени причини.
Молиньо ни най-малко не се смути:
— Свърталищата на произвола не са по моята част. Пред себе си виждате новоназначения главен лекар на Форт Хъмболт. Само че засега не са открили униформа, която да ми стане.
Пиърс кимна, преглътна няколко забележки, които несъмнено му бяха на езика, и отмести поглед. С нотка на раздразнение, промъкнало се в гласа му, Клеърмонт рече:
— Най-добре да ви спестя затрудненията с индивидуалния разпит. Не че съм длъжен да ви осведомя, нито имате право да задавате въпроси. Само от учтивост. — Невъзможно беше да се прецени дали упрекът бе умишлен, нито как бе приет.
Полковникът махна към мъжа, седнал от дясната му страна. Достолепен патриархален образ с развени бели коси, мустаци и брада, който би могъл да влезе в американския Сенат и да се разположи там, без някой изобщо да се озадачи от присъствието му. С изключение на брадата приликата му с Марк Твен бе направо стряскаща.
— Да ви представя губернатора на Невада господин Феърчайлд. — Пиърс наклони глава и прехвърли поглед върху младата жена вляво от Феърчайлд. Беше около двадесет и пет годишна, с бледо лице, смущаващо тъмни, сякаш опушени очи и — доколкото можеше да се види от широкополата сива филцова шапка, гладко опъната черна като нощта коса. Беше се сгушила в също тъй сиво палто — собственикът на хотел „Империал“ не смяташе, че печалбите му оправдават разноските по горивото за голямата печка в ъгъла на заведението.
— Госпожица Марика Феърчайлд, племенница на губернатора — представи я Клеърмонт.
— Аха! — погледна Пиърс полковника. — Да не би това да е новият интендант на форта?
Тя отива при баща си, комендант на форт Хъмболт. Старшите офицери се радват на такава привилегия. — Той махна вляво от себе си. — А това е адютантът на губернатора и офицер за свръзка с армията, майор Бърнард О’Брайън…
Той млъкна и изгледа озадачено Пиърс, който се беше втренчил в майора. О’Брайън беше плещест, загорял от слънцето, жизнерадостно кръглолик и дебелобуз мъж. Той с нарастващ интерес се вглеждаше от своя страна в маршала, след което, почти внезапно разпознал човека насреща си, скочи на крака. За учудване на околните двамата, щастливо усмихнати, се хвърлиха един към друг и си застискаха ръцете като братя, които не са се виждали от години, след което взеха да се тупат по гърбовете. Древните клиенти на бара се пулеха недоумяващо — никой от тях не можеше да си припомни кога маршал Нейтън Пиърс е проявил за последен път проблясък на чувство.
Лицето на О’Брайън грееше от радост.
— Сержант Пиърс! Как не се сетих веднага! Та това е същият онзи Нейтън Пиърс! Изобщо нямаше да те позная. В Чатануга3 брадата ти стигаше до…
— Почти докъдето сега стига твоята, лейтенанте.
— Вече съм майор — с шеговита строгост го поправи О’Брайън и додаде тъжно: — Повишението идва бавно, но все пак идва. Е, Нейтън Пиърс? Как е сега най-големият военен разузнавач, най-умелият боец срещу индианците, най-точният стрелец…
— След теб, майоре, след теб — сухо го прекъсна Пиърс. — Помниш ли, когато…
Прегърнати през раменете, без изобщо да забелязват останалите, двамата мъже се устремиха към бара такова безподобно архитектурно недоразумение, че неволно събуждаше възхита със своето жалко великолепие. Състоеше се от три огромни и по всяка вероятност колосално тежки вагонни спални кушетки, поставени без никакво закрепване върху две дървени магарета, които на пръв поглед не биха издържали тежестта дори на едната. Първоначално класическата простота на този дизайн е била потулена от проснат отгоре зелен линолеум и завеси от копринено кадифе до пода, спуснати от трите страни на конструкцията. Ала времето никому не прощава и неумолимо бе видяло сметката както на линолеума, така и на кадифето, за да разголи пред всички тайните на архитекта. Въпреки крехкостта на този тезгях Пиърс не се поколеба да се облегне на него и да сигнализира, както е прието, на продължаващия усърдно да бърше чаши барман. След което двамата се задълбочиха в тихи разговори.
Другите петима на масата до вратата отначало помълчаха, после Марика Феърчайлд се обади озадачено:
— Какво искаше да каже маршалът с това „след теб“? Все пак ставаше дума за разузнаване, битки с индианци и стрелба, а майорът го бива само да попълва документи, да пее ирландски песни, да разказва скучните си истории и… и…
— И да убива хора по-умело от всеки, когото познавам. Нали, губернаторе?
— Така е. — Губернаторът сложи ръка на рамото на племенницата си. — О’Брайън, скъпа, е най- знаменитият офицер на армията на Севера от времето на гражданската война. Начинът, по който борави както с оръжие, така и с голи ръце е невероятен — заслужава да се види. Майорът е само мой адютант, това е вярно, но много особен адютант. Горе в онези планини политиката — а аз в края на краищата съм политик — е склонна да придобива малко… как да се изразя по-точно?… физически аспект. Но докато майорът е край мен, евентуалното насилие изобщо не ме засяга.
— Да но би някоя да се опита да ти навреди? Да не искаш да кажеш, че имащ врагове?
— Врагове! Губернаторът не че изпръхтя, но почти. — Покажи ми един губернатор на запад от Мисисипи, който да твърди, че няма врагове, и да не е безподобен лъжец!
Марика го изгледа неуверено, сетне се втренчи в широкия гръб на О’Брайън до бара, а недоверието в очите и се засили. Понечи да каже нещо, но размисли, тъй като майорът и Пиърс се обърнаха с чаши в ръце и се запътиха към тяхната маса. Разговаряха оживено — Пиърс очевидно започваше да се ядосва, а майорът се опитваше да го успокои.
— По дяволите, О’Брайън, много добре знаеш какво представлява този Сеп Калун. Убивал е хора, грабеше и дилижанси, и влакове, подклаждаше враждебни действия между фермерите, продаваше уиски на индианците…
— Всички добре го познаваме — миролюбиво отвърна майорът. — Ако някой си е заслужил бесилото, то това е Калун. Затова ще си увисне…
— Само от ръката на палача. Аз съм служител на закона, за разлика от теб и твоите хора. А той сега е там, във Форт Хъмболт. Просто искам да отида и да го докарам. Дотам с твоя влак, на връщане със следващия.
— Чу какво каза полковникът, Нейтън. — Смутен, явно в неловко положение, О’Брайън се обърна към Клеърмонт: — Смятате ли, че има някакъв начин да изпратим този престъпник обратно в Рийз Сити с
