човекоубийствени намерения, Пиърс почти машинално също направи крачка и заби не особено любезен лакът в диафрагмата на рижобрадия гигант. Гарити за малко да повърне — преви се одве от болка, стиснал с ръце поразеното място. Дъхът му временно бе спрял.
— Предупредих те, Гарити — спокойно изрече Пиърс. — Никакви саморазправи пред очите на един федерален маршал. Само опитай пак и ще ми гостуваш за през нощта. Впрочем, сега всичко това е без значение. Боя се, че нещата не са вече в твои ръце.
Гарити направи опит да се изправи — физическото усилие явно не му достави особена радост. Гласът му, когато най-сетне успя да проговори, бе като на крастава жаба, страдаща от ларингит.
— Какви ги дрънкаш — не били в мои ръце?
— С делото ще се занимаят федералните власти.
Пиърс измъкна обявите „Търси се“ от плика, бързо ги прелисти, отдели една, върна останалите на мястото им, хвърли поглед на тази, която стискаше в ръка, погледна и Дийкин, след което се обърна и повика с пръст полковник Клеърмонт. На полковника дори окото му не мигна — той незабавно се присъедини към Пиърс и О’Брайън. Пиърс подаде листа хартия на Клеърмонт, без да обели дума. Портретът на издирвания престъпник — размазан дагеротипен отпечатък — беше сив като отдавна умряла риба, при това забулена в облаци. Но въпреки това криеше забележителна прилика с мъжа, представил се като Джон Дийкин.
— Е, господин полковник — рече Пиърс. — С това май си купих билет за вашия влак.
Клеърмонт го гледаше мълчаливо. Изражението на лицето му също не бе красноречиво. Просто човек, който учтиво чака да види как ще се развият по-нататък събитията.
Пиърс зачете написаното в обявата.
— „Търси се: за неизплатени дългове на комар кражба, палежи и убийство.“
— Хубаво са ги подредили според важността на престъпленията — промърмори О’Брайън.
— „Джон Хюстън, наричан още Джон Мърей, наричан още Джон Дийкин, наричан още…“ Стига толкова — какво ли не е наричан. „Бивш преподавател по медицина в Университета на Невада.“
— Университет ли? — учуди се Клеърмонт. — В онези забравени от Бога планини?
— Прогресът не знае граници, господин полковник. Тази година го откриха в Елко — отвърна Пиърс и продължи да чете: — „Уволнен за неизплатени дългове на комар и незаконен хазарт. Впоследствие се установява, че е злоупотребил със средствата на университета. Проследен до Лейкс Кросинг и заварден в магазин за железарски стоки. За да прикрие бягството си, подпалил с газ магазина. Последвалият пожар се разпространил из града и центърът на Лейкс Кросинг бил унищожен, при което били отнети седем човешки живота.“
Думите на Пиърс породиха пъстра картина от човешки реакции сред наострилата старчески уши публика, като се започне от неверие и ужас и се стигне до гняв и погнуса. Само Пиърс и О’Брайън — и Дийкин, колкото и да е странно — не проявиха и следа от вълнение. Пиърс продължи:
— „Проследен до вагоноремонтните работилници в Шарпс. Вдигнал във въздуха вагон с експлозиви, унищожавайки по този начин три депа и всички налични локомотиви и вагони. Настоящото му местонахождение неизвестно.“
Гласът на Гарити бе все същото квакане на болна жаба:
— Той… това ли е човекът, дето подпали Лейкс Кросинг и вдигна във въздуха Шарпс?
— Ако можем да вярваме на тази обява — а аз лично и вярвам, — това наистина е той. Вярно, че ръката на съвпадението е дълга, но ако не е същият човек, значи прекалено се е издължила. Това все пак дава друго измерение на твоите жалки сто и двайсет долара, а, Гарити? Между другото, на твое място бих прибрал тези пари, без много да се мая. Дийкин за дълго време ще изчезне от хоризонта. — Той сгъна обявата и погледна Клеърмонт. — Е, какво ще кажете?
— Не са нужни съдебни заседатели. Но делото все още не е работа на армията.
Пиърс разгъна обявата и я подаде на Клеърмонт.
— Не изчетох всичко, прекалено е дълго. — Той посочи един параграф. — Това, например, го пропуснах.
Полковникът зачете на глас:
— „Вагонът с експлозивите в Шарпс е бил предназначен за интендантския склад на американската армия в Сакраменто, щата Калифорния.“ — Той сгъна хартията, върна я на Пиърс и кимна: — Да, сега вече армията е намесена.
Втора глава
Полковник Клеърмонт, чийто избухлив нрав и без това твърде лесно се проявяваше, сега явно упражняваше херкулесовски усилия на волята си, за Да го овладее. Но по всичко личеше, че губи битката. Придирчив до дребнавост и крайно взискателен, придържащ се педантично към буквата на установения ред, ненавиждащ и най-малкото нарушаване, камо ли провал на наложените от него правила, нетърпящ по никакъв начин глупци и некадърници, полковникът не си беше изработил (и вероятно нямаше да изработи до края на земните си дни) предпазен клапан за този свой единствен недостатък като офицер и човек. Постепенното освобождаване от лесноизбухлив гняв, породен от неспособността да овладее дадено положение, не му беше присъщо и сега яростта се насъбираше под повърхността и достигаше точката на кипене, което се отразяваше извънредно нездравословно на кръвното му налягане. Ако използуваме геоложки термини, той нито изпускаше вулканични газове, нито се освобождаваше от излишната пренагрята енергия под формата на гейзери и затова, подобно на Кракатоа4, просто изригваше, а резултатите, поне за близкостоящите, рядко бяха с по-слаба разрушителна сила.
Слушателите му в момента бяха осем. Стреснатият губернатор, Марика, свещеникът и лекарят бяха застанали непосредствено пред главния вход на „Империал“, а малко по-нататък, откъм дървения тротоар, изстъплението на полковника се наблюдаваше от О’Брайън, Пиърс и Дийкин, макар че Пиърс явно следеше по-внимателно Дийкин, отколкото разиграващата се сцена. Осмият член бе злочестият Белю. Беше скован в команда „мирно“, поне доколкото това е възможно върху седлото на един разтревожен от крясъците кон, а взорът му бе втренчен любознателно в някаква точка на светлинни години отвъд рамото на полковника. Следобедът бе студен, което не пречеше на Белю да се къпе в пот.
— Навсякъде, казваш? — Недоумението на Клеърмонт не знаеше граници и той не си правеше труда да скрие този факт. — Значи си ги търсил навсякъде, а?
— Да, сър.
— Офицери от кавалерията на Съединените щати едва ли са ежедневна гледка по тези места! Все някой трябва да ги е видял!
— Никой от хората, с които разговаряхме, сър. А ние разговаряхме с всеки срещнат.
— Това е невъзможно, бе, човек! Изключено е!
— Да, сър. Искам да кажа не, сър. — Белю престана да се взира в унес в космическия безкрай, фокусира погледа си върху своя началник и добави с кротко отчаяние: — Не можем да ги открием, сър.
Цветът на лицето на полковника придоби опасно дълбока окраска. Не беше необходимо особено прозрение, за да стане ясно, че предстои очакваното изригване на лавата. Пиърс побърза да направи крачка напред:
— Може би аз ще ги намеря, господин полковник. Ще подбера двайсетина души, които познават всяко кътче в този град като дланта си, а Бог ми е свидетел, че градчето ни не крие кой знае колко тайни кътчета. Дайте ни двайсет минути и ще ги открием. Ако са тук, разбира се.
— Как така — ако са тук, дявол да го вземе?
— Ами така. — Виждаше се с просто око, че настроението на Пиърс не е умиротворително. — Предлагам ви помощ, без това да ми влиза в задълженията. Не очаквам благодарности, не очаквам да ми се хвърлите на врата, но малко вежливост няма да навреди. Да или не — приемате ли помощта ми?
Клеърмонт се поколеба, кръвното му налягане видимо се покачи. Беше стреснат от резкия тон на Пиърс и сега си спомняше, неохотно и почти насила, че има работа с цивилен — член на онова злощастно мнозинство, над което нямаше нито власт, нито влияние. Клеърмонт гледаше да ограничава до неизбежния минимум всичките си контакти с цивилни, в резултат на което беше забравил как се общува с тях. Ала същинската причина за временната му колебливост бе противната и унизителна перспектива немитите и
