белезникавосините си воднисти очи.
— Каква чест, господин полковник.
Макар че от единственото прекосяване на Атлантика го деляха поне шейсет години, спирачният механик пазеше непокътнат ирландския си изговор, сякаш едва вчера е напуснал родната Конемара. Направи героично усилие да се изправи на крака — по-скоро непосилен подвиг предвид позата, в която се беше самозаклещил, — но Клеърмонт му махна да не става. Механикът с готовност се подчини на жеста, като погледна многозначително към незатворената врата.
Клеърмонт побърза да поправи своя пропуск, след което попита:
— Девлин, ако не се лъжа?
— Шеймъс Девлин, на вашите услуги!
— Тук май водите твърде самотен живот.
— Зависи какво разбирате под самотен, господин полковник. Аз съм сам, но никога самотен. — Той затвори книгата и я стисна с две ръце. — Ако търсите самотник, ще го намерите в локомотивната кабина. Вярно, че машинистът си има огняр, но там е такава дандания, че те и две думи не могат да разменят помежду си. А когато вали дъжд или сняг, трябва постоянно да внимаваш и да се озърташ накъде караш, така че или зъзнеш, или се пържиш на пещта. Питайте мен — четирийсет и пет години съм прекарал на платформата на локомотива, но преди година-две остарях за тази работа. — Той се огледа с нескрита гордост. — Така че моята служба е най-добрата в целия „Юниън Пасифик“. Собствена печка, храна, легло, собствено кресло…
Тъкмо се канех да ви питам за креслото — полюбопитствува Клеърмонт. — Едва ли е стандартно оборудване на „Юниън Пасифик“, поне така си мисля.
Трябва да съм го забърсал отнякъде — мъгляво изрече Девлин.
— Много години ли ви остават до пенсия?
— Господин полковникът е твърде… как да кажа?… дипломатичен — усмихна се почти заговорнически спирачът. — Да, именно дипломатичен. Е, сър, прав сте. Възстаричък съм за тази служба, но си изгубих кръщелното преди години и това доста затрудни „Юниън Пасифик“. Сегашното пътуване ми е последно. Щом се върна, чака ме домът на моята внучка с топлата камина.
— И дано Господ ви даде много дърва за огрев — промърмори Клеърмонт.
— Ъ? Искам да кажа… извинете, господин полковник?
— Нищо. Кажете, Девлин, как си прекарвате времето тук?
— Ами… готвя си, ям, спя и… — Точно това имах предвид. Ако спите и изведнъж се изпречи стръмно нанагорнище, какво…
— Лесна работа, господин полковник. С Крие, огняря на Банлън, си имаме съвременна съобщителна техника, както и викат сега. Една проста жица, вкарана в тръба, но върши добра работа. Крие я дръпва пет-шест пъти, а аз в отговор само веднъж, колкото да му покажа, че още съм жив. Тогава той пак я дърпа — веднъж, дваж или триж, в зависимост от налягането, което ще иска от мен за колелото. Досега не е имало провал, сър.
— Но не е възможно само да ядете и да спите…
— Чета, сър. Много чета. С часове. Изглежда добре сте скрили библиотеката си забеляза Клеърмонт, след като хвърли един поглед наоколо.
— Библиотека си нямам, сър. Само това ми е книгата. Все нея си чета.
Той обърна въпросната книга с корицата към полковника. Беше вехта и видяла далеч по-добри дни семейна Библия.
— Ясно. — Полковник Клеърмонт не стъпваше в църква и най-близкият му допир с религията бяха погребалните служби, които често бе принуден да отслужва, затова сега се почувствува, а и му пролича, доста неловко. — Е, Девлин, да се надяваме, че благополучно ще стигнем Форт Хъмболт, а на вас желая и успешно връщане на изток.
— Благодаря ви, сър. Много сте любезен.
Спирачът си беше сложил очилата и се бе зачел в Библията доста преди полковникът да затвори след себе си вратата на вагона.
Клеърмонт тръгна забързано към локомотива. Белю и пет-шест от хората му разглобяваха рампите, по които конете слизаха и се качваха във вагоните.
— Всички животни и хора ли са налице? — попита Клеърмонт.
— Да, сър.
— Пет минути стигат ли?
— Разбира се, господин полковник.
Клеърмонт кимна и продължи напред. Иззад сградата на гарата се появи Пиърс и се запъти забързано към него.
— Знам, че няма да го направите, господин полковник, но дължите все пак едно извинение на Белю и хората му.
— Нима не открихте и следа от тях?
— Не знам къде са, но в Рийз Сити със сигурност ги няма. Залагам живота си.
Първата реакция на Клеърмонт, колкото и да е странно, беше почти облекчение. Облекчение, че Пиърс и праисторическото му опълчение не са успели там, където неговите момчета се бяха провалили. Ала сега отново го връхлетя с пълна сила истината за тяхното вероятно дезертиране или непростимо закъснение и той промълви през зъби:
— Ще ги изправя пред военен съд и ще ги изхвърля от войската.
Пиърс го изгледа замислено и попита: — Не ги познавам, разбира се, но такива ли са по начало?
— Не, дявол да го вземе, там е работата! — Клеърмонт шибна гневно кавалерийския си ботуш с бастунчето и едва не се преви от болка. — Оукланд и Нюъл са сред най-добрите офицери, които са служили под моята команда. Но никакви изключения! Никому! И все пак какви прекрасни офицери, направо прекрасни… Е, хайде, господин маршал. Време е да потегляме.
Пиърс се качи във вагона. Клеърмонт хвърли един поглед назад, за да се увери, че вратите на конските вагони са затворени, обърна се и вдигна ръка. Банлън му махна от кабината си, че е разбрал, скри се вътре и отвори клапана на регулатора за парата. Колелетата се превъртяха веднъж, два пъти, три пъти… Влакът потегли.
Трета глава
На смрачаване военният влак вече бе напуснал пределите на Рийз Сити и равното плато, на което бе разположено градчето, и се бе отдалечил достатъчно, за да не се виждат вече с просто око. Високата равнина беше отстъпила на същинските планини и влакът с тежко пухтене изкачваше дълга и широка, обрасла с борове долина, а извивките на релсите следваха неотклонно чупките на каменистата река, покрай която бяха прокарани. Небето чернееше, по него нямаше и следа от залеза, който вероятно се беше скрил зад онези надвиснали облаци. Звезди тази нощ нямаше да има, нито пък луна. Оловното небе поемаше обещание само за едно — сняг.
Настанилите се в дневния офицерски салон не даваха признаци на притеснение от очертаващия се суров студ и недвусмислено влошаващите се метеорологични условия отвъд прозорците на вагона. И никой не би ги упрекнал за това. Заобиколени от топлина и удобства, би било не само неуместно, но и направо неприлично да се вайкат за несгодите. Разкошът е всепобеждаващо успокоително средство, а за един военен влак помещението на офицерите без колебание можеше да се нарече разкошно. Дълбоки меки канапета от двете страни, няколко небрежно разпръснати кресла, всички тапицирани с превъзходно зелено плюшено кадифе. Бродираните завеси на прозорците, придържани от копринени шнурове с пискюли, бяха от същата материя. Килимът бе ръждивочервен и човек затъваше в него до глезените. Край канапетата и креслата бяха разположени лъснати до блясък махагонови масички. В десния преден ъгъл имаше барче за напитки, което явно не бе поставено с декоративна цел. Помещението тънеше в топла кехлибарена светлина от излъсканите медни газене лампи.
От осемте души в салона седем държаха чаши в ръце. Нейтън Пиърс, седнал до Марика на канапето в дъното, пиеше уиски, а тя — чаша портвайн. На отсрещното канапе се бяха настанили губернаторът и
