въоръжен ескорт, сър?
Клеърмонт не се поколеба:
— Ще го уредим някак си.
Пиърс го погледна и подметна хладно:
— Ако не се лъжа, преди малко твърдяхте, че това не е работа на армията.
— И сега го твърдя. Но съм готов да ви сторя лична услуга. Друг начин няма, маршале. Така че ако искате, приемете. Той извади джобния си часовник и го погледна раздразнено. — Още ли не са напоили и нахранили проклетите коне? Господи, ако искаш нещо да се свърши в днешната войска, трябва сам да се погрижиш за всичко. — Бутна стола си назад и стана. — Извинете ме, господин губернатор, но по разписание трябва да тръгнем след половин час. Ей сега ще се върна.
И полковник Клеърмонт излезе от бара.
— Не той плаща на музикантите, а американските данъкоплатци, но какво да се прави, като той им нарежда какво да свирят. След половин час, значи? — И като хвана О’Брайън под ръка, Пиърс го поведе към бара. Трябва да успеем в това време да се наприказваме за цели десет години.
— Един момент, господа! — спря ги губернаторът, бръкна в някакво куфарче, извади плик и го подаде на О’Брайън. — Щяхме да забравим нещо, майоре.
— Вярно, човек като срещне стар боен другар… — Той пое плика и го връчи на Пиърс. — Маршалът на Огдън ни помоли да го предадем.
Пиърс кимна в знак на благодарност и двамата тръгнаха към бара. Пътем О’Брайън се огледа небрежно наоколо, а усмихнатите му ирландски очи не пропускаха нищо. Нищо не се беше променило през последните пет минути, никой дори не беше помръднал. Вехтите старци пред бара и край масите все едно че бяха восъчни фигури, застинали в музейна сцена. Точно в този миг външната врата се отвори, влязоха петима мъже и се отправиха към една маса в дъното на помещението.
— Гледам, че населението на Рийз Сити е крайно жизнеспособно — подметна О’Брайън.
— Цялото жизнеспособно население — а под жизнеспособно в случая разбирам и онези, които и с чужда помощ едва се качиха върху седлата на конете си — отпътува преди няколко месеца, когато направиха големия удар в Камсток Лоуд. Останаха само полуживите старци, а Господ ми е свидетел, че и техният брой не е голям, защото стареенето не е често срещано явление по нашия край. Това са случайни пришълци, пияници и нехранимайковци. Но не се оплаквам. Рийз Сити също толкова се нуждае от пазител на реда, колкото и местното ни гробище. — Той въздъхна, вдигна два пръста по посока на бармана, извади нож, сряза плика, който получи от майора, измъкна връзка крайно зле отпечатани листовки с портрети на „търсени“ мъже и ги нареди върху напукания линолеум на бара.
— Не усещам възторг в гласа ти — рече О’Брайън. — Няма и да го усетиш. Повечето от тези са офейкали в Мексико шест месеца преди да получим снимките им. Голяма част от портретите не са на хората, чиито имена стоят под тях, а ако случайно снимката не е сбъркана, то името е на друг престъпник.
Гарата на Рийз Сити се намираше в почти същото състояние на крайна немара, както и барът на хотел „Империал“. Пърлещите лета и сковаващите зими в планините лесно се справяха с непригодените към климата шперплатови стени и затова, макар гаровата постройка да нямаше още четири години, съдейки по вида и, тя всеки момент щеше да рухне. Позлатените букви на надписа „РИЙЗ СИТИ“ бяха така олющени и обрулени, че всъщност нищо не се разчиташе.
Полковник Клеърмонт бутна встрани парчето брезент, което служеше за врата. Самата врата отдавна се беше разделила с проядените от ръжда панти. Никой не се отзова на повикването му. Ако полковникът беше малко по-добре запознат с обичаите на Рийз Сити, той изобщо не би се изненадал, тъй като с изключение на времето, което посвещаваше на спане, ядене и грижи по пристигащи и отпътуващи влакове (твърде редки случаи, за които овреме го предупреждаваха дружелюбни телеграфисти), началникът на гарата, единствен служител на „Юниън Пасифик“ в Рийз Сити, можеше да бъде открит неизменно в задното помещение на хотел „Империал“, където методично се наливаше с уиски, сякаш не го плащаше, което си беше самата истина. Между собственика на хотела и гаровия началник съществуваше дружеско, макар и мълчаливо споразумение: въпреки че всичкият алкохол за хотела пристигаше с влак от Огдън, през последните три години собственикът не беше получил нито една сметка за превоз.
Клеърмонт, сериозно разгневен, бутна отново брезента и излезе навън. Очите му обходиха вагоните на влаковата композиция. Зад локомотива и натоварения с дърва открит товарен вагон се нареждаха седем на пръв поглед пътнически вагона. Композицията завършваше със спирачен вагон. Четвъртият и петият не бяха пътнически и това си личеше от дървените рампи, спуснати към перона. До първата рампа беше застанал широкоплещест мургав мъж с пищни мустаци. Беше само по риза и отмяташе нещо в списъка, който държеше. Клеърмонт забързано тръгна към него. За него Белю беше най-добрият сержант в цялата кавалерия на Съединените щати, а що се отнася до Белю, той беше убеден, че никога не е служил под началството на по-свестен офицер от полковника. И двамата се стараеха по всякакъв начин да прикрият мнението си един за друг.
Клеърмонт кимна на сержанта, изкачи се по първата рампа и надникна във вътрешността на вагона. Около четири пети от помещението беше заето от преградени отделения за коне, останалата площ беше предназначена за фураж и вода. Всички отделения бяха празни. Клеърмонт слезе обратно на перона.
— Е, Белю, къде са конете? Да не говоря за твоите кавалеристи. Май че и следа няма от тях.
Белю, който се зае да си закопчава куртката на униформата, беше невъзмутим.
— Конете са нахранени и напоени, господин полковник. Момчетата ги изведоха да се поразтъпчат. След два дни стоене във вагоните имат нужда от малка разходка.
— Аз също, но нямам време за това. Добре, четирикраките ни приятели са твоя грижа, но все пак качвай ги вече обратно. След половин час потегляме. Има ли достатъчни запаси храна и вода за целия път до форта?
— Да, сър.
— А за момчетата?
— И за тях, сър.
— А топливо за всички печки, включително в конските вагони? Горе в планината ще ни измръзнат задниците.
— Предостатъчно, сър.
— Дано си прав, за твое добро. А и за доброто на всички ни. Къде е капитан Оукланд? И лейтенант Нюъл?
— Бяха тук малко преди да отведа конете и момчетата в оборите. Видях ги като вървяха покрай влака, по посока на града. Не са ли там, сър?
— Откъде, по дяволите, да знам? Щях ли да те питам, ако имах представа? — Прагът на раздразнителността на Клеърмонт главоломно спадаше. — Прати да ги намерят. Да дойдат да ми рапортуват в „Империал“! Господи! „Империал“, що за нелепост!
Белю изпусна дълбока, но все пак дискретно беззвучна въздишка на облекчение, щом видя гърба на своя началник, запътил се към локомотива. Полковникът се засили и скочи на желязното стъпало на кабината. Крис Банлън, машинистът, беше нисък и слаб, по-скоро кльощав. Лицето му беше невероятно съсухрено и обветрено до тъмнокафяво, което контрастираше нелепо с теменуженосините му очи. Работеше нещо по машината с тежък гаечен ключ. Щом усети присъствието на полковника, донави тежкия болт и върна ключа в сандъка с инструментите.
— Добър ден, господин полковник — усмихна се сърдечно. — За мен е чест.
— Нещо нередно ли има?
— Не, просто се застраховам да няма неприятности.
— Парата как е?
Банлън отвори вратата на пещта. Огнената вълна, която ги лъхна, неволно накара Клеърмонт да отстъпи назад. Банлън затвори вратичката.
— Готови сме да потеглим, господин полковник.
Клеърмонт хвърли един поглед към вагона, натоварен догоре с дърва.
