миниатюрният радиопредавател. Казали са ти, че ако не правиш каквото се иска от тебе, ще пострада мисис Скурас. Тя кимна:
— Точно така беше.
— Зрението ми е великолепно, а това на сър Артър не е — още от войната. Огледах внимателно белезите на гърба ти. Бяха съвсем истински. Както бяха истински и убожданията от спринцовката, с която са ти инжектирали болкоуспокояващо средство преди да те ударят с камшика. В това отношение някой е проявил човечност, така да се каже.
— Много неща бих понесъл — обади се Скурас мрачно, — но не и мисълта… не и мисълта, че…
— Допуснах, че именно вие сте настояли за упойката, сър. Дори бях сигурен. Както бях сигурен, че сте държали и на запазването на живота на отвлечените от всички онези малки яхти и сте казали, че последствията от това изобщо не ви интересуват. Между другото. Шарлот, аз прокарах нокът по един от белезите на гърба ти. Би трябвало да подскочиш от болка, но ти дори не трепна. И то след престоя ти в солената вода. След това вече бях сигурен в подозренията си. За всичко, което вършех, си имах основанията. Ти ни каза, че си дошла да ни предупредиш за грозящата ни смъртна опасност, все едно, че ние нищо не знаехме. Отвърнах, че до един час ще напуснем Торбей, и ти веднага се измъкна до каютата си, за да им го предадеш. Затова Куин, Жак и Крамър дойдоха с гумената лодка доста преди времето, когато според тебе трябваше да дойдат — смятали са, че ще ни изненадат. Ти сигурно много обичаш мисис Скурас, Шарлот. Нямала си голям избор — ставало е въпрос или за нея, или за нас. Само че аз ги очаквах и Жак и Крамър умряха. Казах ти, че тръгваме към Илън Оран и Крейгмор. Ти веднага отново изприпка в каютата си и им предаде, че се насочваме към Илън Оран и Крейгмор, което не би трябвало да ги разтревожи ни най- малко. По-късно ти казах, че отиваме към Дъб Сгир. Ти пак се отправи към каютата си, но преди да успееш да се свържеш с тях, падна и заспа на килима, може би в резултат на мъничкото нещо, което бях поставил в кафето ти. Не можех да те оставя да уведомиш приятелите си, че тръгвам към Дъб Сгир. Иначе там щяха да ни чакат доста посрещачи.
— Значи си бил в каютата ми, така ли? Каза, че съм била на пода?
— Да. Но нямам нищо общо с дон Жуан. Влизам и излизам в спалните на дами като едното нищо. Попитай Сюзан Кърксайд. Ти беше на пода и аз те сложих в леглото. Разгледах ти ръцете и видях, че белезите от въжето са изчезнали. Явно са били използували гумени медицински маркучета, точно преди да дойдем аз и Хънслет.
Тя кимна смутено.
— Естествено, намерих предавателя и пистолета. После, докато бяхме в Крейгмор, ти се опита да измъкнеш още информация от мен. Тогава дори направи опит да ме предупредиш, защото вече се разкъсваше на две. Аз ти дадох исканата информация, но тя не беше цялата истина. Казах ти само онова, което исках да предадеш на Лаворски и хората му, и ти — кимнах одобрително, — го стори като послушно малко момиченце. Изтича до спретнатата си варосана стая и…
— Филип Калвърт — бавно произнесе тя, — ти си най-жалкият, лицемерен и подъл тип…
— На борда на „Шангрила“ има хора на Лаворски — прекъсна, ни възбудено старият Скурас. Той вече се беше поокопитил. — Могат да се измъкнат…
— Ще се измъкнат с доживотни присъди — отвърнах аз. — Сигурно вече са с белезници, или с каквото там обичайно боравят в такива случаи хората на капитан Роли.
— А как разбрахте местоположението на „Шангрила“? Как я открихте в тази мъгла през нощта?
— Работи ли моторницата на яхтата ви? — запитах аз.
— Какво? Какво, по дяволите… — Той изведнъж се отпусна. — Не работи. Нещо става с двигателя.
— Нормалното въздействие на пудрата захар върху двигателите — обясних аз. Всъщност всякаква захар върши работа, ако се сипе в резервоара, но в случая разполагах само с пудра захар. Това стана в сряда вечерта, когато със сър Артър си тръгвахме от яхтата ви, но преди да тръгнем с „Файъркрест“ към пристана. Добрах се до моторницата с един килограм захар. Боя се, че клапаните на двигателя вече не стават за нищо. Носех и едно малко устройство, излъчващо насочващ сигнал, което прикрепих към вътрешната преграда близо до котвата — място, където никой не би погледнал дори и след една година. Така че вие си прибрахте повредената моторница на борда, а ние вече знаехме къде се намира яхтата ви във всеки един момент.
— Боя се, че не разбирам, Калвърт.
— Погледнете господата Лаворски, Долман и Имри. Те добре разбират за какво става дума. Зная точната честота на изпращаните от този предавател сигнали — нали аз съм го поставял. Дадохме на един от хората на мистър Хъчинсън тази честота и той настрои приемника си на нея. Като всички риболовни корабчета, и неговото разполага със затворена антена, която действува като пеленгатор. Той просто е трябвало да я върти, докато открие посоката, от която сигналът е най-силен. В това отношение изобщо не е могъл да сбърка.
— Хората на мистър Хъчинсън ли? — запита внимателно Скурас. — Какви са тези риболовни корабчета?
Вече започвах да се чувствувам доста неловко от едната страна ме държеше мисис Макекърн, от другата — Шарлот, а и в доста погледи се четеше неприкрита враждебност. Но трябваше да продължавам.
— Мистър Хъчинсън има две корабчета за лов на акули. Снощи, преди да дойда в Дъб Сгир, използувах предавателя на едното от тях и поисках подкрепления — тези хора, които виждате пред себе си. Отвърнаха ми, че в такова време не могат да изпратят нито катери, нито хеликоптери, защото нямало никаква видимост. Аз им казах, че последното нещо, което бих искал, са проклетите им шумни хеликоптери, защото в случая изненадата беше от решаващо значение. А що се отнася до морския транспорт, да не се притесняват, тъй като познавам хора, за които фразата „нулева видимост“ не означава нищо. Имах предвид момчетата на мистър Хъчинсън. Те, превозиха дотук хората на капитан Роли. Мислех, че ще успеят да пристигнат късно през нощта, затова със сър Артър не искахме да тръгваме преди полунощ. Кога пристигнахте, капитан Роли?
— В девет и половина.
— Толкова рано? Признавам, че без радио не всичко беше достатъчно добре координирано. И после сте стигнали до брега с гумени лодки, промъкнали сте се тук през страничната врата и сте изчакали завръщането на водолазната лодка. Доста време сте чакали.
— Вече се схващахме, сър.
Лорд Кърксайд се изкашля. Вероятно си мислеше за среднощната ми среща с дъщеря му.
— Отговорете ми на един въпрос, мистър Калвърт. Ако сте използували радиото на едното от корабчетата на мистър Хъчинсън в Крейгмор, защо тогава е трябвало да се обаждате оттук по-късно същата вечер?
— Ако не го бях направил, сигурно вече щяхте да сте мъртъв. Петнайсет минути обяснявах подробно за остров Дъб Сгир и вътрешното разположение на замъка и на пещерата. Защото хората на капитан Роли трябваше да действуват в пълен мрак. След малко ще пристигне катер за нашите приятели, но дотогава вие, капитан Роли, трябва да ги охранявате добре.
Командосите натикаха пленниците в една сводеста хлътнатина в пещерата, поставиха три мощни прожектора да ги осветяват и сложиха четирима души въоръжена охрана. Приятелите ни без съмнение нямаше как да не изчакат пристигането на катера.
Шарлот бавно каза:
— Значи затова сър Артър не дойде с тебе и Хъчинсън този следобед като ходихте до „Нантвил“? За да си сигурен, че няма да говоря с охраната и да разбера истината?
— А защо иначе?
Тя си дръпна ръката и ме изгледа без каквато и да е благосклонност.
— С една дума, ти си ме измъчвал съвсем съзнателно — тихо каза тя. — Оставил си ме да страдам в продължение на трийсет часа, а си знаел през цялото време.
— Връщах си го. Ти ме дебнеше, и аз те дебнех.
— Много съм ти задължена, няма що — отвърна разочаровано тя.
— Наистина трябва да му бъдеш задължена — каза хладно чичо Артър. Това направо трябваше да се запише някъде — чичо Артър да се обръща към аристократите, та макар и аристократи само по силата на
