Отец Рамон Бенвенисто извади носна кърпа от джоба си, изкашля се в нея и пак я прибра. Трудно се преборваше с простудата, която преди две седмици бе хванал по крайбрежието. Сложи си очилата и ги нагласи зад ушите.
На бюрото пред него имаше част от ръкопис — шестнайсет на двайсет и един сантиметра, който съдържаше трийсет реда на арамейски език, изпъстрени тук-там с дупки и петна, но като цяло четлив. Датираше от началото на първи век, почти със сигурност преди разрушаването на Соломоновия храм. Жак дьо Саси го бе намерил преди около шест месеца сред купчина други неща при разкопките на стената на Храма.
Сам по себе си ръкописът не беше важен — само едно писмо до служител в Храма от неизвестен подател. По-голямата част се отнасяше до някакви данъци. При други обстоятелства Бенвенисто би го предал за по-задълбочено изследване и евентуално публикуване в месечното списание на института. Но не и в този случай.
В откъса, макар и бегло, се споменаваше за „последователите на Исус“ — група, явно свързана с Христос, „ревностни радетели за Закона на Мойсей“. Разбира се, съществуваха няколко възможни тълкувания на тези думи. Извадени от контекста обаче, те несъмнено щяха да предизвикат отзвук. Директорът се колебаеше.
Ала в Рим имаше хора, които ценяха предпазливостта повече от всичко. По време на последното си посещение Делла Джирардеска от Комисията по библейските въпроси бе разговарял напълно откровено с него. Напоследък излязоха от печат редица книги, според които Исус Христос е бил само един от последователите на Макавеите(Седмина братя евреи, изстрадали мъченичество и загинали, защото отказали да нарушат Мойсеевия закон. — Б.пр.),
еврейски светец, а баща му — учен, „нагар“, арамейската дума за „дърводелец“, употребена в преносен смисъл. Все по-често се загатваше, при това не само в научните среди, че ранното християнство не е било толкова радикално, колкото твърдели привържениците на Свети Павел. Първите християни се смятали за евреи и строго съблюдавали еврейските закони. Такива идеи представляваха ерес и можеше да доведат до разкол. Трябваше да се направи всичко възможно, за да се спре разпространението им.
Бенвенисто отново погледна ръкописа. Едва ли беше от значение. Но можеше да се изтълкува като поредното потвърждение за онези скандални теории. В неподходящи ръце той можеше да бъде използван за порочни цели.
Отецът извади кутия кибрит от джоба си. Като учен той се срамуваше от онова, което се готвеше да извърши. Ала като свещеник беше научен на послушание. Ръката му дори не трепна, когато драсна клечката.
13.
Слънцето грееше, когато тръгна от Ерусалим. В Дъблин сякаш валеше същият дъжд както преди четири години. Слизането от самолета е един от неизбежните моменти, в които човек се пита дали се е променил, или е останал същият. Джек още не знаеше отговора на този въпрос. Първо трябваше да свърши някои неща. Дошъл бе в Дъблин за погребението на майка си. Дълго пътуване за една скромна церемония.
Апартаментът му беше даден под наем, затова отседна при баща си в Теренюр. Родителите на Джек нямаха други деца и двамата мъже бяха сами — всеки със скръбта си. На погребението присъстваха малцина. С изключение на Джек, останалите бяха старци. Вятърът развяваше белите им коси. Те гледаха как полагат ковчега в ямата като деца, които чуват гласове, недоловими за другите. Вървяха хрисими и предпазливи на двойки или по един. Джек държа ръката на баща си през цялото време, сякаш се страхуваше от немощта на възрастния човек. Не можа да се разплаче.
Кейтлин и Сиобан бяха погребани в същото гробище, малко по на изток. Гробовете им бяха добре поддържани, имаше цветя. Джек редовно изпращаше пари на баща си, за да е сигурен, че там през всички сезони ще растат цветя. Когато погребението на майка му свърши и старецът се сбогува със съпругата си, двамата с Джек отидоха до гробовете на Кейтлин и Сиобан. Джек носеше рози, чиито червени багри контрастираха на белия мрамор. Той прочете имената на камъка, сякаш не вярваше на очите си, и се замисли колко се бе променил животът му.
Прибраха се вкъщи и казаха еврейски молитви. Джек ги произнасяше не заради себе си, а за успокоение на баща си. Вече говореше гладко на иврит.
— Какво ще правиш сега? — попита, когато останаха сами и се опитваха да намерят тема за разговор.
— Какво има да правя, Джек? Майка ти е мъртва и аз ще я последвам скоро. Не е необходимо да правя нищо.
— Ти не приличаш на себе си. По-рано не съм те чувал да говориш така.
— Тогава майка ти беше жива, а аз не бях стар.
— Не си толкова стар. В днешно време седемдесет години са нищо. Още си здрав. Когато излезе от концлагера, ми каза, че се чувстваш старец, а беше по-зле със здравето.
— Тогава бях на двайсет и три. Войната свърши и за пръв път през живота си бях истински свободен. Чувствах, че мога да отида навсякъде и да стана какъвто поискам.
Стаята бе отрупана със спомени от миналото на Джек — снимки, предмети, книги. Ролите се смениха и сега Джек се опита да разясни на баща си същината на скръбта.
— Ела с мен в Израел. Не е късно да се преселиш в Обетованата земя. Може да намериш някой от старите си приятели.
— Всичките ми приятели са мъртви. Останах само аз.
Стари рани. Не биваше да ги докосва точно сега, когато бе отворена нова.
— Помисли си. Ще живееш с мен в Ерусалим.
— Не. Джек. Чувствам се много уморен. Дори Ерусалим не може да ме промени.
— Ще ти мине.
Баща му вдигна вежди. Джек помнеше тази гримаса от детството си. От него се научи да бъде ироничен. Навремето старецът преподаваше математика в Стратфорд колидж.
— Мислиш ли?
Джек не отговори. И той беше уморен.
На следващия ден отиде в библиотеката. Много неща се бяха променили. Имаше нов директор, нов завеждащ на отдела за старинните ръкописи и нов човек на мястото на Джек — Кармоди. Но Мери беше още там. И рибите още плуваха в езерото.
Джек обядва, после се разходи из тихите улици, а следобед разговаря на професионални теми с Кармоди. След това излязоха навън да пушат. Кармоди му каза, че полицията не е научила нищо ново за убийството на Мойра. Той беше млад червенокос мъж, току-що завършил колеж и изгарящ от нетърпение да работи.
— Я ми кажи — попита Джек, преди да се разделят, — чувал ли си за човек на име Розевич?
Кармоди го погледна учуден.
— Трябва ли да съм чувал?
— Мислех, че може би го знаеш. А има ли за мен писма от Съмърлон, Каунти Корк?
Кармоди поклати глава.
— Не. Приятел ли ти е?
— Не. Само познат.
Вечерта Джек се опита да се свърже със Съмърлон, но не можа. След няколко неуспешни опита да се обади на телефонистката. Телефонът бил изключен. Не знаела кога. През нощта сънува Мойра, а на сутринта реши да отиде на юг. Не знаеше защо. Някой в Болтимор може би знаеше нещо. Баща му не
