изглеждаше толкова потиснат. Неколцина приятели щели да се отбият на обяд. Джек обеща да се върне най-късно на другия ден.
Пътуването мина без произшествия. Зелени хълмове, студен вятър, подготвящ земята за настъпващата зима и птици, излитащи от оголените клони на дърветата. Взетата под наем кола не вървеше добре и това го изнерви. Този път нямаше намерение да чака пред къщата.
В Болтимор се поколеба дали да не пийне нещо в познатата пивница, но след като бе стигнал дотам, нямаше търпение да се доближи до крайната цел на пътуването си. Отправи се към крайбрежието. Слънцето се прокрадваше през облаците. Джек се надяваше, че всичко е било някакво недоразумение, което ще се оправи. Вероятно Мария ще бъде там. Връщайки се в Съмърлон, той навлезе в страната на чудесата.
Нещо не беше наред. Разбра това веднага щом свърна по тясното шосе, водещо към къщата. На пръв поглед всичко изглеждаше така, както го помнеше. И все пак Джек знаеше, че има промени. Той спря и изключи двигателя, преди да стигне до портата. Слезе от колата и чу познатото бучене на прибоя. С изключение на него навсякъде цареше тишина. Джек мина завоя и съзря портата — неочаквано широко отворена. Едва когато стигна до нея, видя всичко и не повярва на очите си. Там, където преди се издигаше Съмърлон, сега имаше опожарени развалини. Джек стоеше и трепереше. От разрушените стени излетя ято птици. Закръжи над тях, сетне изведнъж се издигна нагоре и се отправи на изток.
Никой в Болтимор не можа да му каже нещо определено. Къщата изгоряла преди година. Пламъците се виждали от няколко километра. Когато пожарникарите от Скибърин пристигнали, вече не било останало нищо. Поредната голяма къща, обраснала с бръшлян.
Джек смутено попита дали някой е загинал по време на пожара. Увериха го, че не е.
— А къде е мистър Розевич сега?
Никой не знаеше. А може би не искаха да му кажат. Някой изказа предположение, че се е върнал в Европа. Друг беше на мнение, че полякът купил малка къща в Лондон.
— И библиотеката ли изгоря?
Никой не бе чувал за библиотеката. Ако е имало такава, сигурно е изгоряла наред с всичко останало. Нищо не било спасено.
Едва когато потегли обратно, Джек се сети, че не попита как е възникнал пожарът. Случайно или умишлено е била подпалена къщата?
Минаваше девет, когато пристигна в Дъблин. През целия път се измъчваше заради загубата на Съмърлон и с болка си припомняше последната нощ с Мария. Струваше му се, че ще полудее, ако не я види отново.
Лампите светеха, но баща му не беше долу. Джек влезе в кухнята. На масата имаше остатъци от скромна вечеря.
Извика, но никой не отговори. Понякога баща му заспиваше рано. Сигурно си бе легнал.
Джек хапна набързо и на път за стаята си видя, че вратата на баща му е открехната и в стаята свети. Старецът често се будеше след полунощ и четеше криминални романи.
Джек надникна и забеляза, че баща му спи в леглото. Вмъкна се в стаята и се приближи на пръсти до него. Не бе влизал там от детските си години. Баща му лежеше спокойно и Джек внимаваше да не го събуди.
Наведе се да угаси лампата и видя писмото. После празното шишенце от лекарство. Уплашен, Джек се вгледа в баща си. Ели Гулд се бе преселил в Обетованата земя, беше се върнал в родината си, в своя Ерусалим.
14.
Джек остана в Дъблин достатъчно дълго, за да уреди нещата на родителите си. Повече от това нямаше да издържи. Наследи къщата и малко пари, осигуряващи му минимална финансова обезпеченост. Само от продажбата на къщата щеше да получи прилична сума, с която можеше да стои в Дъблин, докато реши какво всъщност иска. Ала все още се колебаеше.
В едно беше сигурен — не желаеше да живее в Дъблин. Всички, които бе обичал, бяха или мъртви, или заминали някъде. Съпругата и детето му лежаха в едно гробище с майка му, а баща му — заради вероизповеданието си — в друго. Мария беше омъжена и недостижима. Ирландия не можеше да му предложи нищо, освен тъга и разочарования.
В самолета на път за Израел той установи, че мисли не толкова за смъртта на родителите си, колкото за загубата на Съмърлон и онова, което тя представляваше. Къщата и споменът за онова лято постоянно се връщаха в мислите му — неканени и нежелани. Изхвърлили го бяха от рая и нямаше връщане назад. В бръмченето на самолетните двигатели долавяше прибоя на вълните и пъргави стъпки по пясъка. Затвори очи и си представи как Мария бяга от него из зелена ливада. Тя подхвърляше червена топка. Опита се да извика и да я предупреди, че насреща й има скала. Изведнъж тя се обърна, усмихна му се и той видя лицето на Кейтлин.
Когато се върна, за него имаше писмо. С клеймо от Москва. Джек за пръв път видя новите пощенски марки на Република Русия. Досети се от кого е писмото още преди да го е отворил.
Йосиф Шаранский беше професор по близкоизточни езици. Срещали се бяха на няколко международни конференции и с течение на годините познанството им прерасна в близко приятелство, въпреки редките контакти. По време на комунистическото господство беше невъзможно евреинът Йосиф да получи разрешение да посети Израел, защото властите се страхуваха, че няма да се върне. Затова той насочи усилията си върху библейската история. Качеството на изследванията му спечели голямо уважение, предимно извън Русия. Освен статиите на родния език Йосиф имаше многобройни публикации на английски в редица международни специализирани издания. Всички бяха написани на отличен, макар и особен стил, който придаваше достъпност и дори лек хумористичен оттенък и на най-сухите научни описания.
Писмото беше напечатано на старата „Оливети“, която Джек бе подарил на Йосиф преди години по случай четирийсетия му рожден ден. Буквата „v“ беше счупена и Йосиф използваше „u“ вместо нея. Това придаваше на писмата му необичаен, средновековен вид. Тънката хартия и неравният шрифт бяха още по- окаяни от съветските си предшественици. По всичко личеше, че там нищо не се бе променило.
Драги Джек,
Отдавна не си ми писал. Може би вече си забравил стария си приятел. Аз често мисля за теб, понякога със сълзи в очите. Сега ти живееш и работиш в Ерусалим и аз съм сигурен, че скоро ще дойда при теб. Може дори да направя поклонение, но още е рано. Сега, когато съм свободен да отида там, необходимостта не е толкова належаща. Тук нещата не вървят добре. Народът много страда, но какво можем да направим? Пак да вдигнем революция ли? Не, както обикновено, ще чакаме,да стане нещо. Вероятно е по-зле от преди, незнам. Някои хора казват, че е така, но според мен грешат. Преди не можех да отида в Израел, а сега дори това е възможно. Трябва да дойдеш в Москва веднага щом получиш това писмо. Много е спешно, не търпи отлагане. Не мога да ти обясня, защото продължават да отварят писмата. Тук не всичко е така, както изглежда. Моля те, тръгни веднага. Дори да не ти дадат отпуска, пак трябва да дойдеш. Ще разбереш защо, когато се видим. Прости ми, че не ти обяснявам. Имам причини.
Поздрави майка си и баща си от мен, яко им пишеш. Помня ги много добре от времето, когато бях в Дъблин. Какъв прекрасен град и колко жалко, че си го напуснал. И онези очарователни рибки в езерцето. Но мисля, че те разбирам. Това е засега. Лея ти изпраща поздрави. И малката Сима, която не си виждал. Този път ще отседнеш у нас. Няма да си в хотел „Академическая“ и да подкупваме дежурната с чорапи и червило. Твой приятел Йосиф
Джек излезе на балкона. Там, от планината, се виждаше целият град, ширнал се пред него като макет, а по-нататък, далече на изток — Мъртво море. Следобедното слънце блестеше по куполите и кулите. А отвъд слънчевата светлина, камъка и вековната омраза Джек видя опустошения, изпепелен град — падането на Ерусалим. А там, оградени от океана, се извисяваха обгорелите останки на Съмърлон и му се присмиваха.
15.
