Джек се опита да се усмихне. Срещата със Сима го завари неподготвен. Невинността на момиченцето отвори незаздравели рани. Джек се сдържаше с усилия да не се разплаче. Усети, че Леа забеляза това.
— Приятно ми е да се запознаем, чичо Джек — каза на английски Сима. — Добре дошъл.
Ледът беше счупен. Поканиха Джек да седне на приготвената за вечеря маса. Чиниите и приборите блестяха върху бялата покривка. Йосиф и Леа бяха взели част от тях назаем от приятели, за да има достатъчно за една истинска вечеря. Ножовете бяха отпреди революцията — собственост на един колега учен, който можеше да си позволява да пазарува от антикварните магазини.
Храната беше много вкусна. Докато се хранеше, Джек пресметна, че яденето сигурно се равняваше най-малко на едноседмична заплата. Съветската държава ценеше академиците, но им плащаше малко. А сега нямаше пари за нищо. Един приятел руснак бе казал на Джек в Ерусалим, че академик като Йосиф получава около двайсет хиляди рубли на месец. Цифрата изглеждаше голяма, но едно вестникарче на улицата можеше да си докара десет хиляди на ден. Леа сигурно бе обикаляла цяла седмица черния пазар, за да намери всичко необходимо за ястията. След вечерята седнаха на удобните столове и пиха кафе и водка от малки стъклени чаши. Джек извади подаръци чорапи, шал и медальон за Леа с нейното име, гравирано с еврейски букви, подобен медальон за Сима, огромна кутия с бои и дебела купчина листа за рисуване. Софтуеър за компютър и последното издание на стиховете на Биалик(Хаим Нахман Биалик, еврейски поет, преводач и романист, роден в Русия(1873–1934) — Б.пр.) за Йосиф. Когато благодарностите стихнаха, Джек извади още нещо.
— Заповядайте,това е за всички вас.
Йосиф разопакова видеомагнетофон.
— Джек, не биваше. Толкова е скъпо…
— Предполагам, че вече ги продават и в Москва. — Да, но…
— А това е за видеото. Ще се опитам да ви изпратя още, щом мога.
Той подаде на Леа видеокасета с шедьовъра на Паражанов „Цветът на наровете“.
— Но… — започна тя, като го погледна удивена. — Как помниш?
По време на предишното му посещение Леа му бе казала, че е гледала веднъж филма, но повече не е чувала за него.
— Сега можеш да го гледаш колкото искаш.
— Ти гледал ли си го? Джек поклати глава.
— Тогава ще го гледаме още тази вечер. Ако не си твърде уморен.
— Казах на Джек, че трябва да си почине — прекъсна я Йосиф. — Утре имаме важна работа.
— Не съм уморен. Бих искал да гледам филма.
Но Джек не искаше да види филма, а лицата им, нервно съсредоточени в екрана на стария телевизор „Пагода“, който не искаше да работи. Джек имаше познат в Дъблин, богаташ, който всяка година си купуваше нов телевизор и видео, за да бъде сигурен, че притежава последния модел. В Русия хората все още бяха лишени от вещите от първа необходимост и предмет като видеомагнетофон беше цяло съкровище. За един ден Джек бе изминал много повече, отколкото километрите на пътуването.
„Цветът на наровете“ пресъздаваше живота на Саят Нова, арменски поет и монах, живял през 18-ти век. Нямаше диалог, само поезия и музика. Думите бяха на арменски и никой не ги разбираше, ако не следеше субтитрите на английски. Но те нямаха значение.
На екрана се редуваха сцена подир сцена, сякаш оживяваха рисувани миниатюри. Картините от живота на поета бяха оградени с вода, кръв и нектар от нарове. Човек, изсипващ пепел на покривката. Мидена черупка върху женска гръд. Изправен на задните си крака кон.
Това беше най-хубавият филм, който Джек бе гледал през живота си. Сима седеше запленена, макар че беше твърде малка, за да го разбере. В продължение на един час всички седяха в малката влажна стая, пренесли се в едно вълшебно царство.
Джек заспа преди края. През нощта не сънува нищо.
16.
На следващата сутрин се събуди рано в спалнята на Йосиф и Леа. Те спаха на един тънък матрак на пода в дневната. В стаята проникваше слаба светлина. През тънките стени се чуваха гласове, шумове от вода в тоалетната и радио, по което звучеше руска поп музика. Още сънен, Джек се облече и влезе в малката баня.
Когато се появи избръснат и сресан в дневната, домакините му вече закусваха. Сима рисуваше на малка масичка. Усмихна му се. Косите й бяха сплетени.
— Благодаря — каза Леа. — Филмът е прекрасен. Вече няма да се налага да обяснявам на приятелите си какво представлява, защото ще могат да го видят сами.
— Само гледай дъщеря ти да не донесе някой филм за Костенурките Нинджа.
Леа озадачена поклати глава.
— Нинджа ли? Съжалявам, не…
— Няма значение. По-добре да не разбираш.
По време на закуската Йосиф изглеждаше замислен. Леа му хвърляше угрижени погледи. Той се обади по телефона, но говореше бързо на руски и Джек не разбра нищо.
— Уредих среща в Държавната библиотека — рече Йосиф. — Сигурно я помниш като „Ленин“. Ще ни чакат в десет. Няма нужда да бързаме. Не е далеч.
За закуска имаше „блинчики“ — пържени питки от черно брашно, пълнени със сирене — и сладък черен чай от самовара. Джек си сложи и кисела сметана. Вкусът му бе познат от Израел, но качеството беше по- добро. Или може би му беше приятно от факта, че закусва в компания. Въпреки щастието, което изпитваше, че е сред старите си приятели, от време на време го налягаше непоносима тъга.
Преди да тръгне за училище, Сима му даде рисунката си.
— Това си ти — каза тя на английски, — а това са мама, татко и Сима. Така ще си спомняш за нас, когато заминеш.
Очите й му напомняха за тези на Сиобан — сиви, сериозни и пълни с живот. Джек се наведе и я целуна. Леа ги наблюдаваше мълчаливо.
— Отвезите меня, пожалуйста, в зоосад? Джек се обърна към Леа за помощ.
— Иска да я заведеш в зоологическата градина. Кажи й, че си много зает.
— Напротив, ще я заведа с удоволствие.
Леа се усмихна и преведе думите му. Сима запляска с ръце, взе чантата си и хукна към вратата. Леа тръгна след нея и й каза да не бърза толкова.
Джек ги гледаше, като си мислеше, че е направо влюбен в Сима.
Държавната библиотека се намираше на другия край на Арбат — пет огромни сиви сгради, които заемаха място за цял жилищен блок. Каменните фигури от високата стряха гледаха към минаващите долу тълпи. На по-висока основа зад главните постройки се издигаше така наречената Къща на Пашков, присъединена към библиотеката през 1940. Йосиф го поведе към главния вход. Намусеният портиер ги осведоми, че библиотеката е затворена. Поклати глава и измърмори:
— Санитарен ден.
— Какво става? — попита Джек.
— Казва, че е ден за почистване. Веднъж месечно затварят библиотеката за тази цел. Всъщност е извинение да си вземат свободен ден. Възможност да спестят електричество.. Често го спират.
Йосиф се обърна към портиера и му заговори грубо. Човекът изглеждаше готов да се впусне в тирада, но сетне промени решението си и с тежки стъпки отиде до телефона.
След няколко минути към тях забързан се приближи един мъж, облечен във вълнен костюм.
— Йосиф! Съжалявам, че ви накараха да чакате. По дяволите тези санитарни дни. И без това губим достатъчно време.
Той млъкна и погледна Джек.
— Това сигурно е доктор Гулд — премина той на английски и протегна дългата си ръка.
На единия пръст носеше малък сребърен пръстен. Вероятно беше женен. Джек се ръкува с него. Йосиф
