— Лекарят, който се грижи за вас, каза, че вече сте достатъчно добре, за да отговаряте на въпроси. Работата ми е да ви разпитам. Кажете, ако не разбирате нещо.
Джек не отговори. Защо не го оставеха на мира? Единственото му желание беше да спи.
— Какви успокоителни ми давате?
— О, не знам със сигурност. Мисля, че андаксин или аминодин. Говорят ли ви нещо тези названия? Джек поклати глава. Нищо не разбираше.
— Какво можете да ми кажете за смъртта на семейство Шаранский? Трябва да знам всичко. Какво се случи тогава?
— Нищо не знам. Не си спомням.
— Били сте в шок. Разбирам това. Но ако искате да ви помогна, трябва да ми дадете информация.
— Защо ми е нужна помощ?
Шербицкий го погледна спокойно. На вратата зад него имаше овален отвор, през който някой ги наблюдаваше.
— Възможно е да бъдете обвинен в съучастничество. Разбирате ли ме? Може би дори в самото убийство.
— Убийство? Не… помня нищо. Моля ви, не искам да говоря за това. Оставете ме сам.
Шербицкий се канеше да притисне Джек, но долови отчаянието му, за което не беше подготвен и се отказа.
— Много добре — рече той и стана. — Утре ще дойда пак. Помислете върху онова, което ви казах. Опитайте се да си спомните всичко. Дори ако това е мъчително. Много е важно за вас.
Той се приближаваше до вратата, когато Джек извика:
— Моля ви, кажете им да спрат успокоителните. Шербицкий се намръщи.
— Те са за ваше добро. Бяхте изпаднали в дълбока депресия.
— Успокоителните замъгляват съзнанието ми. Щом искате да ми помогнете, кажете им да ги спрат.
Шербицкий прехапа устни.
— Ще видя какво мога да направя. Утре ще дойда пак.
Същата нощ престанаха да му дават коктейла от успокоителни. На следващия ден главата му се проясни. Но наред с това се изостри и болката. Налегна го скръб. От горчив опит знаеше, че това е само началото.
— Как сте днес, доктор Гулд? Шербицкий беше в добро настроение.
— Малко по-добре, благодаря.
— Лекарят се съгласи експериментално да спре успокоителните. Но ако отново покажете признаци на депресия, няма да имаме друг избор, освен да възобновим лечението.
— Кажете ми пак къде съм. И защо съм тук. Шербицкий повтори онова, което бе казал предишния ден. Следователят скоро щял да се пенсионира. Стар кадър в света на младите. Оцелял след потопа.
Той леко премести крака си, за да скрие кръпката на износения си сив костюм.
— И защо смятат, че имам нещо общо с убийствата? Гласът на Джек беше напрегнат, едва се владееше. Шербицкий му обясни — мислели, че Джек е агент на ционистка държава. Премахнал Шаранский с надеждата да открадне безценна колекция от ръкописи от Държавната библиотека и тайно да я занесе в Израел.
— Мислех, че съм в обновена Русия — каза Джек, — а не в Съветския съюз. Предполагах, че с всичко това е свършено — с глупостите за „ционистката държава“ и международния заговор. Сега сме приятели, край на онези измишльотини.
Шербицкий печално поклати глава.
— Не за всички. Тук има хора, които мислят, че ционистите все още са най-големите ни врагове.
Джек си спомни за мъжете в черни ризи, за отривистия глас на оратора и за старците в казашки униформи.
— И аз така чух. И вие ли сте като тях? И вие ли мислите така?
— Аз съм тук, за да ви помогна. Моля ви, ако не друго, то поне запомнете това. А сега се опитайте да отговорите на въпроса ми. Защо съдействахте за убийството на семейство Шаранский?
Бруталността на въпроса, неочаквано отправен веднага след изразеното съчувствие, засегна болезнена струна. Джек погледна следователя. Очите му се напълниха със сълзи. Чувстваше, че всеки момент ще избухне или ще припадне.
— О, Боже, вие не разбирате нищо, нали? Изобщо не ви е ясно колко много ги обичах.
Внезапно започна да крещи. Не можа да се овладее. Викаше, че всички, които бе обичал, са мъртви. Сетне млъкна отпусна се на леглото и се разрида на глас. Шербицкий не каза нищо. Не се наведе да го успокои. Приближи се мълчаливо до вратата. Пазачът я отвори и следователят излезе.
На следващия ден отново седнаха един срещу друг, и двамата нащрек. Пак не дадоха успокоителни на Джек. Потиснатостта се насъбираше у него като буря. Както и спомените му. Шербицкий го наблюдаваше внимателно. Обработваше го изключително фино и искаше да бъде сигурен, че всеки негов ход е правилен.
— Е, докторе, как се чувствате днес?
— Много потиснат. Но ще го преживея. Извинявайте, че се развиках вчера.
— Няма нищо. Бяхте много разстроен. И причината бях аз. Не биваше да ви задавам такъв въпрос. Не и по този начин. Разбирам скръбта ви. Шербицкий се усмихна леко и огледа килията. Навън ставаше все по- студено. Вътре беше хладно и влажно.
— Странно — каза той. — Останахте ми само вие. Съпругата ми ме напусна преди три години, децата не ми идват на гости, а старите ми приятели се пенсионираха или ги изритаха. Жалко, а? Трябва да видите апартамента ми. Две стаи. Ходя там колкото мога по-рядко. И аз ще се пенсионирам след няколко месеца. Държавната пенсия е крайно недостатъчна. Но за момента имам вас. Повярвайте ми, доктор Гулд, тъкмо затова искам да ви помогна.
Той пак огледа грозните стени.
— Желаете ли по-хубава стая?
Джек сви рамене. Какво значение имаше?
— Мисля, че не бива да ви държат в такава мрачна стая. Ще уредя да ви преместят другаде. Но в замяна ще настоявам за вашето сътрудничество. Какво можете да ми кажете за деня, когато бяха убити приятелите ви?
— Още ли мислите, че аз съм ги убил? Шербицкий поклати глава.
— И през ум не ми е минавало. Но някои хора наистина мислят така. Когато са готови, ще пристъпят към действие. Бих искал и ние да сме подготвени.
Джек се опита да си спомни какво бе станало и разказа на Шербицкий подробно всичко, като не скри нищо, освен същността на писмото на Исус.
— Защо откраднатият ръкопис, който щяхте да занесете в Израел, е толкова важен?
— Ръкописът е част от колекцията, за която ви разказах. Питайте Волнухин. Той знае всичко за него.
— В момента го разпитват. И казвате, че ръкописът не е от особено значение?
— Не, доколкото знам.
— Добре. Но трябва да ви кажа, че имам проблем с този ръкопис. Нещата стоят по следния начин. Ако не беше откраднат, въпросът с взривяването на колата е много прост. Напоследък атаките срещу евреите зачестиха. Някои бяха убити. Експлозията, причинила смъртта на семейство Шаранский, можеше да се смята само като ескалация на това. Но кражбата говори за нещо друго, за някаква връзка. Не мислите ли така? А може би между двете престъпления няма връзка.
Шербицкий погледна часовника си.
— Трябва да тръгвам. Пазете се. Опитайте се да не мислите толкова много. Ако не сте ги убили, вие сте невинен. А аз не мисля, че сте убиец.
Той спря на прага и се обърна.
— Ще говоря да ви настанят в друга стая.
В новата стая имаше истинско легло с дебел юрган, кресло и маса. Донесоха му стари окъсани броеве на
