пазар. По белите коридори с напукани плочки се нижеха безкрайни процесии от стъпки и скърцащи колички. Врати се отваряха и затваряха, превъртаха се тежки ключове, а гласовете на обитателите се извисяваха ту в песен, ту в нечленоразделно бърборене или заглъхваха в ридания. Екове. И безлики, безименни призраци.
Якият мъж се казваше Павличко. Украинец, издигнал се бързо в йерархията на КГБ. Като новобранец в Харков Павличко бе проявил находчивост в разпознаването и преориентацията на потенциалните информатори в средите на оформящото се дисидентско движение. Това беше в началото на 60-те. След успешните арести през 1965, много от които бяха в резултат на информацията, изтръгната от него от поети и музиканти, той бе повишен, изпратен в Киев и назначен за отговорник на антидисидентската програма там. Когато Андропов създаде Пети отдел в КГБ с изричната цел да репресира дисидентите, Павличко бе избран за началник на Киевския клон. През 1972 последва нова вълна от арести.
Хитрият Остап Павличко се издигна и получи назначение в Москва. Когато разтуриха Пети отдел и създадоха Дирекцията за защита на съветската конституция, той беше преместен в прословутото Второ главно управление, вътрешните тайни служби, с ранг на майор в отдел 17.
И сега, подобно на птицата феникс, той се бе издигнал от пепелта на други хора, за да заеме ключова позиция във вътрешните тайни служби на посткомунистическа Русия. Павличко беше истинска мечта. Не, по-скоро кошмар, който се явяваше в сънищата на другите. Имаше много работа. Новият свят, в който се бе преместил, не беше много по-различен от предишния. Павличко знаеше по-добре от мнозина, че новите му господари всъщност не контролират нещата, че сънят им бързо преминава в ужасяващо пробуждане и че той, който никога не бе затварял очи, ще бъде готов, когато дойде времето за нова промяна.
Тъкмо заради това той изпитваше неясен и смъртен страх от жената, с която разговаряше. Ирина Косенкова никога не бе служила официално в тайните служби, а и сега не работеше за държавата. Тази независимост й придаваше загадъчност, която беше най-силният й източник на власт и ключ към многобройни залостени врати. Другите се пазеха от нея, защото не знаеха точно каква е тя и докъде се простира властта й. Приписваха и по-голямо влияние, отколкото вероятно имаше. Павличко знаеше много добре колко е опасно да я ядосва.
— Не съм много убедена — каза тя. — Ако накараме хората, от които се интересувам, да помислят, че той е загинал по време на експлозията, това може да послужи на целите ми. Няма да разберат, че аз или някой друг е говорил с него.
— Това би било много трудно. Вече има сведения…
— Искам го мъртъв при всички случаи. Той знае твърде много и същевременно твърде малко, което е лоша комбинация. Не можем да го пуснем. И дума да не става. А да държим някого в неизвестност, вече не е така лесно, както беше преди. Много е рисковано. Не искам да се появи изневиделица след десет години и да разкаже на някой репортер всичко, което знае.
— Дали ще му повярват?
— Възможно е. Рисковано е да допуснем обратното.
— Трябва да изглежда като самоубийство. Хвърли го в реката. Трупът ще изплава чак напролет. Мисля, че желанието ти е да бъде разпознат.
— Да, това е много важно. Ще се съгласи ли Белов? Павличко поклати глава. В тази сграда имаше твърде много призраци, помисли си той. Понякога дни наред не можеше да се отърве от шумовете в отделенията и коридорите. Посещенията тук бяха най-неприятната част от задълженията му. Имаше само едно място, което мразеше повече — специализираната болница в Сибир, където Косенкова го бе водила няколко пъти.
— Рисковано е. Достатъчно трудно беше да доведа Гулд тук. Умре ли в болницата, ще настояват за смъртен акт. Новите началници действат много твърдо. А смъртният акт може да повдигне неудобни за нас въпроси. Тялото му още е пълно с опиати.
— Добре, тогава го занеси там, където смяташ, че е най-подходящо. Посъветвай се с Белов за опиатите. Направи така, че да изглежда като самоубийство, но не го хвърляй в реката. Искам да бъде намерен след няколко дни. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Ако мислят, че се разхожда свободно някъде, ще започнат да го търсят. Ясно ли е?
Той кимна.
— Погрижи се за него. И, Павличко… Бих желала да отстраниш и Белов. В днешно време хората свикнаха много да приказват.
Тя млъкна и се вторачи в него, без да мига.
— Нали ме разбираш?
Павличко я разбираше много добре. Целият му живот бе изтъкан от такива разбирания. Те бяха единственият му пристан в този нестабилен и коварен свят.
Дойдоха да го отведат рано сутринта, както преди, когато в коридорите цареше тишина. Никой не се разхождаше там по това време освен призраците на душевно здравите. Душевноболните лежаха в тихите си стаи — някои спяха, други чакаха зората. Тя често не идваше. Дори и да се появеше, не носеше светлината на новия ден.
Там, откъдето по-рано ги гледаха портретите на Ленин, сега имаше икони, окачени от неотдавна пръкналите се вярващи медицински сестри. Ликове на измислени светци и мъченици, синкавозелени на постоянната светлина на нощните лампи. Тук-там седяха санитари, които четяха или играеха сами на дама. А призраците седяха до тях или крачеха напред-назад по коридорите с избръснати лица, прегърбени на две и с горящи розови езици.
Събуди го някой, който развързваше ремъците. Отвори очи, извърна глава и видя двама мъже. Единият беше Павличко, макар че не знаеше името му. Другият беше доктор Белов.
— Какво става?
— Време е да тръгвате, доктор Гулд. Тук свършиха с вас.
— Свършиха ли?
— Време е да се прибирате у дома.
— Нямам дом. Нямам къде да отида. За миг Павличко като че ли се стъписа.
— Вземете — каза той и подаде дрехи на Джек. — Облечете се.
Белов развърза и последния ремък и помогна на Джек да провеси крака от леглото. Лекарят се усмихна, сякаш двамата с Джек бяха съучастници в някакво коварно предателство. Неизвестно защо усмивката му изпълни Джек със страх.
— Къде ме водите? Защо ме местят пак?
— Казахте ни всичко, което искахме да знаем — отговори Павличко. — Ще ви заведем у дома. Съблечете нощницата и си сложете това.
Джек се подчини. Видя, че Павличко бе донесъл собствените му дрехи, които бяха взели в милицията. Това му вдъхна известна надежда. Украинецът се бе погрижил портфейлът и документите на Джек да са в джобовете. Те щяха да бъдат необходими, за да гарантират разпознаването на трупа. Когато италианският посланик се върнеше, предстоеше му доста работа.
Джек се облече бавно. Трудно се съсредоточаваше, откакто го бяха задържали. Белов му помогна да закопчее ризата си.
— И това ще ви трябва. Навън е много студено — каза Павличко и му даде палто и ушанка.
Бяха докарали инвалидна количка — стар модел със солидни гуми и хлътнала седалка. Павличко тръгна най-отпред. Стъпваха тихо по оскъдно осветените коридори, вонящи на зеле и карбол, покрай прозорчетата с решетки, заключените врати и по пода, осеян с тъмни петна. Старият пациент в една от стаите чу приглушените им стъпки и потрепери, като си спомни часовете преди зазоряване на многобройните студени утрини в миналото си.
Навън ги чакаше кола. Снегът бе покрил Москва. Не падаше бавно както при пристигането на Джек, а връхлиташе на яростни виелици и натрупваше преспи. Сякаш някаква бяла, неподвижна ледена и невероятно силна ръка се бе простряла над целия град.
Джек изохка от сковаващия студ. Леденият въздух се нахвърли върху него, смрази дъха му и изсуши белите му дробове. Павличко ги поведе към колата по утъпкания сняг. Снегорините бяха разчистили пътека до шосето. Белов отвори вратата и помогна на Джек да се качи. Павличко сгъна инвалидната количка и я сложи в багажника. После седна зад волана.
