Неясен спомен за кратък медицински преглед и поглъщане на някакви таблетки мина през главата на Джек. Изведнъж се сети за Белов.
— Откога съм тук?
— Дойде преди три нощи. Спа непробудно почти двайсет и четири часа, но вчера се будеше през няколко часа. Днес ще стоиш буден.
— Къде съм?
— В моята къща в Париж. Намираме се в XVII район. Мисля, че познаваш града.
Твърде добре, помисли си Джек. Кейтлин му бе поднесла Париж като първия си подарък. След смъртта й се закле да не идва повече тук.
— Отчасти. Но не и този район.
— Няма значение. Не сме далеч от „Шан-з-Елизе“. Близо сме до парк Монсо.
— Имам известна представа.
— Е, когато се почувстваш по-добре, може да излезем. Ще ти покажа забележителностите. Но засега трябва да почиваш. Бил си болен. Преживял си много. Но ти си млад и здрав. Ще се възстановиш. Доктор Ганашо е изпълнен с надежда. Каза, че следобед можеш да станеш. Режимът ти ще бъде променен. По- малко сън и повече гимнастика. Трябва да пазиш строга диета. Заради пречистването на организма ти от отровите. Доктор Ганашо ще ги изкара. Дава ти хомеопатични лекарства. Надявам се, че не възразяваш. Това е обичайна практика във Франция. Но може би не допада на ирландския ти вкус.
Джек поклати глава. Не беше в състояние да оспорва онова, което правеха с него. На втория ден на Джек отново му се искаше да живее. Ганашо го посещаваше всяка сутрин, преглеждаше го и му даваше хапчета и прахчета. Специалната диета извърши чудеса. Хенрик му правеше масаж и два пъти дневно се упражняваха в малък, скъпо обзаведен гимнастически салон. Розевич идваше от време на време, за да се осведоми за здравето му. Изглеждаше загрижен и нетърпелив.
На третия ден Хенрик заведе Джек в кабинета на Розевич. Джек влезе вътре с чувството, че го бе виждал и преди — сякаш отново се пренесе в Съмърлон. Полякът седеше зад бюрото. Носеше зелен копринен халат и очила с тънки златни рамки.
— Изглеждаш много по-добре, Джек. Изумен съм. Доверието ми в Ганашо пи неговите малки захарни хапчета се засили.
— Защо ме доведе тук? Възрастният човек посочи креслото.
— Заповядай, Джек, седни. Не се опитвай да вършиш толкова много неща наведнъж.
— Не отговори на въпроса ми.
— Спасих ти живота. Това не е ли достатъчно?
— Искам да знам защо. Онова, което накара Хенрик да направи, не беше лесно и евтино, нито те засягаше. Как разбра, че съм в Москва и къде ме държат?
— Добре. Седни и ще ти разкажа каквото мога. Помолих мисис Негъл да ни донесе чай и сладкиши. Ганашо каза, че можеш да приемеш малко обикновена храна.
В същия миг на вратата се почука и мисис Негъл влезе със сребърен поднос в ръце.
— Мисис Негъл — каза Розевич, като стана, за да вземе подноса. — Спомняш си доктор Гулд, нали?
— Разбира се. Много съм доволна, че сте по-добре, сър. Когато дойдохте, изглеждахте много зле, макар че се побоях да ви го кажа.
— Сега се чувствам чудесно, Норийн. Благодаря.
Тя изглеждаше неспокойна. Обърна се с усмивка към Розевич.
— Това ли ще бъде всичко, сър?
— Да. Ще позвъня, за да отнесеш подноса. Останаха сами. Розевич напълни две чаши с китайски чай и подаде едната на Джек.
— Вземи си — домакинът посочи чинията с продълговати бадемови сладкиши.
— Не съм гладен.
— Настоявам. Ще се изненадаш, като видиш колко са вкусни.
— Искам да знам защо съм тук.
— Да, разбира се. Имаш право.
Розевич отхапа парченце сладкиш и отпи от златистия чай. Сетне извади метален цилиндър от картонената кутия, която стоеше на бюрото. Джек усети, че пулсът му се учестява. Полякът отвори цилиндъра, извади един пергамент и го подаде на Джек.
— Познато ли ти е това?
На Джек му се зави свят, сякаш стаята се завъртя около него. Хвана се за стола, за да не падне.
— Не изглеждаш добре, Джек. Какво има?
— Откъде… го взе?
— Ще ти кажа след малко. Първо искам да го погледнеш и да ми кажеш дали това е ръкописът, който беше откраднат от апартамента на Йосиф Шаранский.
Джек се съвзе. Разтвори ръкописа и прочете първите няколко реда.
— Да. Това е ръкописът. Няма съмнение.
Розевич протегна ръка, взе пергамента и внимателно го прибра в цилиндъра.
— Джек, как би описал този ръкопис? Какво е съдържанието му?
— Сигурно си го чел.
— Да, но ти си специалистът. Познанията ми са много ограничени в сравнение с твоите.
— Това е писмо. Мисля, че от първи век. В него се разказва за масовите самоубийства в Гамала. Това означава, че е писано след 67-ма година. Авторът и получателят са есеи. Това е всичко, което знам.
Розевич го погледна, без да каже нищо. Потупа цилиндъра и го сложи в картонената кутия.
— Къде го е намерил Шаранский?
— В Държавната библиотека. Част е от голяма колекция. Виж какво, обещах да не разкривам подробности. Бих искал да удържа на думата си.
— Естествено. Но си сигурен, че това е откраднатият ръкопис?
— Да. Ти ли го открадна?
И двамата знаеха какво се подразбира във въпроса. Розевич бавно поклати глава.
— Не. Хенрик го е задигнал от хората, които те държаха в плен. Мисля, че познаваш Ирина Косенкова, жената, която те разпитваше. Не мога да разбера защо тя и съдружниците и са си направили труда да го откраднат. И не само това, ами са убили Шаранский и Волнухин, за да прикрият следите си.
Джек изопна тяло.
— Волнухин ли каза? Розевич кимна.
— Бил е намерен застрелян в апартамента си няколко дни след убийството на Шаранский. Предполагам, че ти си щял да бъдеш третата жертва. Защо е толкова важно това писмо?
Джек не отговори.
— Дали наистина са търсили това? — добави Розевич и извади голямо фотокопие от един корав кафяв плик. Същото, което бе показал на Джек в Съмърлон. Подаде му го. Джек го погледна. Грешеше. Това не беше репродукция или фотокопие, а снимката на самия ръкопис, която бе видял в Москва, в апартамента на Йосиф. Не примамката, която двамата бяха сложили в цилиндъра, а оригиналното писмо на Исус.
30.
— Не съм сигурен — промълви Джек, като отчаяно се опитваше да се овладее. — Спомням си, че… ти ми показа това фотокопие, когато бях в Съмърлон.
— Точно така — усмихна се Розевич. — Но ти си видял и оригинала. И то съвсем неотдавна. В руската Държавна библиотека, ако искаме да бъдем точни.
Джек сви рамене.
— Възможно е. Но там имаше толкова много ръкописи, че нямах време да ги прегледам подробно.
— Независимо от това ти си го видял. И аз не се съмнявам, че си прекарал много повече от няколко минути с него.
Полякът въздъхна.
— Моля те, Джек, няма смисъл да го увърташ. Опитвам се да ти помогна. Знам всичко за този ръкопис.
