много придирчиви. Приемат прекалено сериозно живота и черните си дробове. Трябва да заминете веднага щом се почувствате добре. Не си ли съгласен, Щефан?
— Напълно. Парижкият климат не е здравословен през зимата. Ако бях на мястото на доктор Гулд, щях да отида в Израел на слънце. Няколко седмици на плажа ще му се отразят много по-добре, отколкото Ганашо и неговите хапчета и тинктури.
Кардиналът отпи глътка от щедро напълнената чаша.
— Божествено е, Щефан. Не съм пил такъв портвайн от… ами, откакто ти идвах на гости последния път.
— Пазя го за специални случаи, Леон. Това е последната бутилка от 1871.
— Не се притеснявай. Знам откъде можеш да намериш още. Ще говоря с папския нунций още утре.
Чечановски се обърна и впери поглед в Джек. Изведнъж стана сериозен. Предишното веселие изчезна от гласа му.
— Джек, тревожа се за нещо. Дано да не помислите, че се бъркам в работите ви, но Щефан ми разказа за трагедията в Москва и как самият вие сте били на косъм от смъртта. Натъжавам се, като чуя такива неща. Когато Студената война свърши, надявах се, че най-после ще има мир и спокойствие. Но в Европа отново се води война и е твърде вероятно да последват и други.
Той млъкна. Джек се зачуди накъде бие.
— Щефан ми разказа и за ръкописа. Ще бъда напълно откровен. Знам, че няма да възразите. От една страна ми се иска да не бяхте открили ръкописа, който Щефан така усилено търси. Писмото с почерка на Исус. Много по-добре щеше да бъде за всички нас, ако то бе останало скрито. Но явно Божията воля е била друга. Същевременно сърцето ми трепти от вълнение. Като си помисля, че сте докосвали пергамента, който Исус е държал, и че сега имаме словото на Спасителя, написано от собствената му ръка, направо онемявам. Но трябва да призная, че изпитвам и страх. Поради няколко причини. Най-вече от това, дали ръкописът не е фалшификат, достоен за презрение опит да се постави в неудобно положение църквата, нещо, изфабрикувано по време на сталинизма. Преди всичко държа да знам това. Вие сте видели ръкописа. Прочели сте го. Не се и съмнявам, че Йосиф Шаранский го е изследвал, за да докаже автентичността му. Затова, моля ви, кажете какво е вашето мнение. Фалшификат ли е? Джек пое дълбоко въздух. Беше много уморен. Храната и приятните събеседници бяха приспали бдителността му. Чечановски успя да спечели доверието му. Повече не можеше да лъже.
— Не — съвсем тихо отговори той.
Другите двама не казаха нищо. Джек повтори думата — този път по-силно.
— Не. Беше автентичен. Йосиф и аз бяхме единодушни по въпроса. Може и да сме сгрешили, разбира се. Времето ще каже. Но аз с готовност бих се заклел, че писмото е автентично. Кардиналът затвори очи. Сякаш започна да се моли. Джек забеляза, че Розевич се усмихва. Оказал се бе прав. Е и какво от това?
Мълчанието продължи дълго. Чечановски остана дълбоко вглъбен в мислите или молитвите си. Когато отвори очи, погледът му беше неясен. Макар че се обърна към Джек, той говореше така, сякаш беше сам в стаята.
— Аз съм вярващ, доктор Гулд, въпреки че понякога не съм сигурен в какво точно вярвам. Разбирате ли ме? Вие сте атеист и вероятно това ви звучи безсмислено. Когато бях млад, вярвах в Бога — традиционна, дори банална вяра, но достатъчна, за да понеса себеотрицанието, към което се стремях. Не знам защо. Младите са толкова странни същества, остават загадка за самите себе си, дори когато остареят. Но с течение на времето един такъв живот става все по-труден. Не толкова защото плътта е слаба, но защото духът е сложен и умът е склонен да блуждае. Така достигаме до други убеждения и представи. Тогава вярвах в толкова много неща — в моята страна, в мира, в пречистването чрез война, в справедливостта, в наказанието и в нещо, наречено човечество. Тъй като бях християнин, знаех, че един ден ще трябва да повярвам в Исус. Не да вкуся от него по време на литургия и не да ме разпънат на кръст до него в изблик на някакво младежко отрицание. Не, аз трябваше да го погълна. Знаех, че има още неща, но беше трудно да ги намеря. Вярвах във всичко, което ми попаднеше — в светците, в тайното причастие, в Дева Мария, във вечния живот, във всичко, което отлагаше деня на Страшния съд. Плаша ли ви?
Джек не отговори. Огънят в камината продължаваше да гори. Навън вятърът бушуваше из градината и по покрива.
— Накрая пристигнах там. Не знам как, не мога да ви заведа. Нямам карта за такова пътешествие. Вероятно всеки трябва сам да намери пътя. И Той беше там и ме чакаше. Съвсем сам. Самотата му ме потресе. Нищо не можеше да запълни пустотата, в която живееше. Нито църквата, нито молитвите и химните. Всеки трябва да се яви сам пред него — очи в очи.
Леон млъкна. Въпреки недоверието, което изпитваше, Джек се измъчваше от мисълта за онази космическа самота. Тя докосна нещо у него. Разкъса краищата на раната, която мислеше за заздравяла.
— И сега — продължи Чечановски — вие ми поднасяте това. Сякаш ми доведохте самия Исус. Не мога да ви опиша колко ми е трудно и как мисълта за това ме уязвява.
Той погледна Джек.
— Знаете ли, че ще нараните чувствата на много хора, ако публикувате това писмо?
Джек кимна.
— Това ли е желанието ви? Джек поклати глава.
— Тогава защо сте решили да го направите?
— Защото това е истината — заеквайки отговори Джек. Ако действително е така, както изглежда, никой няма право отново да скрива ръкописа или да го цензурира. Това би било повторно разпъване на кръст. Църквата трябва да остави хората сами да изтълкуват посланието. То несъмнено ще разколебае вярата на мнозина. Но тъкмо вие знаете по-добре от всички останали, че вярата не умира така лесно. Що за вяра е тази, която не може да се изправи пред предизвикателството на истината?
Чечановски не отговори веднага. Джек не можеше да разгадае мислите му, нито какви доводи се въртят в главата му. Въпреки чувството си за хумор, кардиналът беше сериозен човек.
Леон кимна. Джек забеляза, че изневиделица в ръката му се бе появила броеница и той бавно прехвърля зърната с късите си непохватни пръсти.
— Да — каза кардиналът, — имате право. Що за вяра е това? Този век беше труден за църквата, но аз не смятам, че мракобесието от миналото би разрешило проблемите ни. Вече нямаме право да пазим в тайна словото на Спасителя, нито да крием тялото му от онези, които го търсят. Имате право да бъдете предпазлив. Съществуват лоши хора, които биха взели ръкописа от алчност или за да го използват за политически цели. Някои от тях вече участват в играта. Ще се появят и други. Ръкописът трябва да бъде спасен и предаден в сигурни ръце. Лично аз ви гарантирам, че ако го дадете на мен, ще използвам цялата си власт, за да го опазя. Ще позволя неограничен достъп на учените до него и ще го публикувам в пресата. И когато дойде подходящият момент, писмото ще бъде издадено под моето покровителство.
Той изведнъж се усмихна и добави:
— С парите на Щефан, разбира се.
Спря да говори и погледна Джек. Пръстите му бяха неподвижни. Навън вятърът утихна.
— Е, Джек, какво е решението ви? Какво ще кажете?
Умората и отчаянието тежаха на плещите на Джек. Пред него седеше човек, който предлагаше да смъкне това бреме и да му осигури спокойствие.
— Ние разменихме ръкописите — каза той. — Аз трябваше да взема един обикновен ръкопис — онзи, който Щефан държи в кутията на бюрото си. Писмото на Исус замина за Израел предишния ден. С един приятел на Йосиф на име Исак Берчик. Той ще го съхранява, докато се свържа с него.
32.
Странно, но на Джек не му мина през ум, че е затворник в дома на Розевич. Спасяването му в Москва, заболяването и сравнително познатата обстановка в Париж го бяха накарали да мисли, че му е гост. Разбира се, очакваше известна съпротива, ако се опиташе да замине, без да е казал къде е ръкописът. Но след като взе решение да каже на кардинал Чечановски за Берчик, вече не изпитваше опасения. Затова
