31.
През следващите няколко дни не разговаряха за ръкописа. Макар че бе ядосан от опита на Розевич да го подкупи с най-деликатното изкушение, Джек почувства, че съпротивата му отслабна. В края на краищата не бе загубил Мария. Непрекъснато мислеше за нея. И сега, когато беше най-уязвим и най-много се нуждаеше от нея, тя се бе появила като изчезнало съкровище — още по-ценно поради факта, че е било откраднато.
Отчаяно и повече от всякога се нуждаеше от нея. Загубата на Йосиф, Леа и малката Сима бяха засилили скръбта му по Кейтлин и Сиобан до такава степен, че Джек се страхуваше да не полудее. Нямаше дом и близък човек, нито чувство за пространство и време. Онова, което му предлагаше Щефан Розевич, беше да заживее отново.
Джек знаеше, че за да се възползва от тази възможност, трябва само да каже на Розевич къде е писмото на Исус. Ако тримата, които бе обичал, не бяха загинали заради ръкописа, щеше да изпълни желанието му начаса. В края на краищата документът беше негов и той щеше да реши какво да прави с него. Ала нямаше намерение да го дава на сводник.
И все пак изкушението беше голямо. Какво би могъл да направи сам с ръкописа? Едва ли би го задържал за себе си. Розевич беше педантичен колекционер. Несъмнено щеше да очаква своя дял от откритието. Джек подозираше, че наистина иска да основе института, за който му каза. Щеше да носи неговото име, да го направи известен и да му осигури безсмъртие. Какво лошо имаше в това, при условие че ръкописът станеше достъпен за учените от цял свят?
Джек се притесняваше и за нещо друго, което не спомена пред Розевич. Не помнеше какво бе казал под въздействието на опиатите, които Белов му бе дал. Смътно си спомняше, че разказа за ръкописа и автора му. Но дали бе споменал какво е направил с писмото? Ако го бе сторил, животът на един друг човек беше в опасност и можеше да бъде спасен само ако Джек разкажеше всичко на Розевич. Но дори и тогава може би щеше да бъде късно.
На следващия ден след разговора разрешиха на Джек да излезе. Хенрик го заведе на кратка разходка в парк Монсо. Коледното настроение се четеше по веселите лица на децата. Къщите, чиито прозорци гледаха към парка, бяха многоетажни като тази на Розевич и украсени с изящни балкони. Всичко беше подредено и добре поддържано. Джек наблюдаваше лицата на децата. Те бяха толкова спокойни и се държаха така добре, че не можеше да си ги представи да тичат или да дърпат косите на другите. Вървяха и говореха като възрастни. Джек знаеше, че един ден ще пораснат и елегантни и недосегаеми ще живеят в апартаменти, пълни със стъкло, обградени със семейни фотографии в сребърни рамки. Всяка година щяха да обсъждат наградите „Гонкур“, три пъти годишно щяха да ходят на галапредставленията в Операта и веднъж седмично щяха да вечерят в „Льо Вефур“ с малка подбрана компания. Не им завиждаше за строго подредения живот. В сърцето на всеки от тях щеше да се таи някакво нещастие, наложено от стерилността в обноските.
Непрекъснато мислеше за Сима, която се въртеше като шарена топка в зоологическата градина в последните часове от живота си. Друг път си представяше Сиобан, която тича към смъртта.
Хенрик го държеше под око. Сигурно имаше указания да внимава да не избяга. Но Джек знаеше, че това е безсмислено. Дори да намереше полицай, какво би постигнал? Доктор Ганашо несъмнено щеше да обясни изключително хитро, че пациентът му е в деликатно душевно състояние.
Същият ден слезе на вечеря и видя, че Розевич не е сам. Полякът седеше в малкото преддверие, където обичаше да пие аперитива си преди вечеря, до един човек, облечен в яркочервените одежди на кардинал.
— Влез, Джек. Ела да те запозная с един скъп мой приятел. Кардинал Леон Чечановски. Е, Леон не беше кардинал, когато се запознахме. Нали така, Леон?
Кардиналът се засмя. Това очевидно беше стара шега между двамата.
— Не бях дори свещеник.
— Леон, това е Джек Гулд. Трябва да се държиш внимателно с него, защото беше много болен.
Чечановски пристъпи напред и протегна ръка. Той беше нисък, пълничък човек и съвсем не приличаше на кардинал. Не беше подходящ и за приятел на Розевич, ако се съдеше по външния му вид.
— Чувал съм много за вас, докторе. Съжалявам, че сте боледували.
— Вече се чувствам по-добре, благодаря. Мистър Розевич полага големи грижи за мен.
— Отлично. Не можеше да попаднете в по-добри ръце. Но трябва да внимавате. Домакинът ви е опасен човек.
— Вече знам това — отговори Джек и се зачуди в какъв ли словесен двубой бе въвлечен.
— Не, сигурен съм, че не знаете. Щефан е шарлатанин. Той има неизброими пороци, пък и други, за които не знам. Съдбата нанася жестоки удари. Ролите ни се размениха. Когато бяхме млади, нему беше предопределено да стане кардинал, а аз учен. Щефан би изглеждал много изискано в яркочервено, не мислите ли? Докато аз…
Той потупа корема си.
— Никога не съм украсявал служебното си положение, както се полага.
Розевич сложи ръка на рамото на приятеля си.
— Не си справедлив към себе си, Леон. Сетне погледна Джек и обясни:
— Леон е прекарал много години в комунистическите затвори. Той беше един от онези, които крепяха църквата в тежките времена.
Кардиналът се усмихна. Като че ли му стана неудобно.
— Е, Щефан малко преувеличава. Нещата не бяха толкова зле. Но и сега не са се подобрили кой знае колко. Свободата не винаги е благословия за църквата. Понякога вярата вирее по-добре, когато е забранявана.
— Но сега поне имате възможност свободно да изповядвате религията си.
— Онези, които желаят — да. Но църквата в Полша днес не е толкова силна, колкото беше по време на комунизма. Тогава бяхме в опозиция. Сега сме официална държавна институция и започваме да губим влияние.
В този миг влезе мисис Негъл, за да съобщи, че вечерята е готова. Разговорът продължи и докато се хранеха. Джек започна да харесва кардинала. Леон беше енергичен, чистосърдечен и скромен човек, който се отнасяше сериозно към религиозния си обет. От две-три забележки стана ясно, че е страдал много, но не говореше за миналото си, нито приемаше позата на мъченик. Често се смееше и знаеше много вицове — някои доста солени.
Ястията бяха забележително вкусни. Мисис Негъл се бе почувствала в свои води в Париж. С малкото думи, които знаеше на френски, и с вродения си нюх към избора на продуктите тя неуморно обикаляше магазините и пазарите с тлъста сума пари в джоба. Резултатът беше едно истинско вълшебство, което би направило чест и на най-изисканите парижки ресторанти. Нищо чудно, че Розевич я пазеше само за себе си.
С помощта на храната, необикновените вина и остроумието на кардинала вечерята премина сърдечно. Джек хапна малко, но достатъчно и си позволи чаша вино. После възрастните мъже пиха портвайн от 1871 и Джек отказа да го опита с голямо нежелание.
Взеха чашите и бутилката и отидоха в кабинета на домакина. Огънят в камината и светлината на лампите създаваха приятна и загадъчна атмосфера. Навън се бе появил вятър. Блъскаше от време на време по прозорците, сетне отминаваше да търси нещо по-солидно. В стаята имаше три кожени кресла — изтъркани, но добре излъскани. Настаниха се. Чечановски сложи чашата на масичката до себе си и се обърна към Джек.
— Вашата компания ми е много приятна, доктор Гулд. Или може би е време да ви наричам Джек. Вечерта беше прекрасна, нали? Надявам се, че няма да е последната. Хората употребяват тези думи толкова често, че те почти са загубили смисъла си. Но аз ги казвам сериозно. Кога се връщате в Израел?
Джек погледна Розевич, но не получи помощ.
— Не знам. Може би веднага щом Ганашо каже, че съм напълно здрав. Щефан има по-ясна представа от мен.
— Струвате ми се достатъчно здрав. Не позволявайте на френските лекари да ви глезят, Джек. Те са
