— Къде съм?
— Ще ви кажем по-късно. Трябва да се разсъните напълно.
Гласът беше женски. Неприятен. Джек леко извърна глава. Тя стоеше до него, вперила поглед в лицето му. Жена със слабо лице и огромни очила.
— Коя сте вие?
— Не е важно. Съсредоточете се върху събуждането.
— Буден съм.
Опита се да седне, но не можа.
— Завързан сте с ремъци. За ваше добро е. Необходимо е да лежите неподвижен.
— Къде съм?
Шокът от безпомощността го заля като студен душ и изведнъж изостри сетивата му. Намираше се в болнична стая, на твърдо легло с колосани бели чаршафи.
— Няма значение. Искам да слушате внимателно онова, което ще ви кажа.
— Как да внимавам, когато съм завързан? Не е нужно да го правите.
— Посъветваха ни, че така е по-добре. Не се опитвайте да се съпротивлявате. Само ще се развълнувате и ще ни принудите да ви дадем успокоително. Искам да ви попитам нещо за един документ. Знаете за кой става дума. Казали сте на майор Шербицкий, че сте откраднали ръкописа от дома на евреина Шаранский.
— Къде е Шербицкий? Искам да го видя.
— Болен е. Избийте си го от главата. Той повече няма да ви помага. Отговаряйте на въпросите ми. Ако ми помогнете, ще наредя да ви развържат. Искам да ми кажете всичко, което си спомняте за ръкописа — произхода, автора и съдържанието му.
Джек поклати глава. Чувстваше се невероятно замаян и безразличен към всичко около себе си. Стомахът му беше празен. Гадеше му се.
— Нищо не си спомням.
— Ако се опитате, ще си спомните. Ако не, ще ви помогнем.
Смътната заплаха остана недоизказана.
— Обикновен ръкопис от 1 или 2 век. Трудно е да се определи.
— Шаранский го е изследвал. Сигурно знаете точната година.
— Тези неща не са така ясно определени, както си въобразявате.
— Вие нямате представа какво си въобразявам и какво знам за „тези неща“. Само отговорете откровено на въпросите ми и всичко ще бъде наред. Излъжете ли ме, няма да е толкова приятно.
— Казвам ви всичко, което мога. Какво повече да направя? Ръкописът беше добре запазен пергамент. Някакво писмо.
— От кого?
— Нямаше име. Авторът е есей. Това говори ли ви нещо?
— Да предположим, че да. Ако са ми нужни обяснения, ще попитам. Продължавайте.
— Това е всичко. Есеите не използват имената си, когато пишат. Би трябвало да знаете това, щом сте толкова наясно по въпроса.
— До кого беше адресирано писмото?
— Казах ви, че нямаше имена. Пишеше само „до брат ми“ или нещо подобно.
— Как точно започваше? Какви думи бяха употребени? Трябва да помните. Първите редове сигурно са се врязали в паметта ви.
— Започваше с молитва.
Джек измисли няколко реда — откъси от множеството арамейски текстове, които помнеше наизуст. Докато говореше, той си припомни истинските начални редове от писмото на Исус. Изведнъж се сети къде ги бе чувал — това бяха първите редове на ръкописа, за който Розевич го бе питал. Виждал ли си някога ръкопис, започващ с тези думи?… А чувал ли си за такъв ръкопис?
Ала Розевич не само му бе задал този въпрос. Джек си спомни за фотокопието, което старецът му показа. Сърцето му се вледени, когато установи, че началните редове са същите като в писмото на Исус.
— Не ви вярвам — сърдито го прекъсна жената. — Криете нещо. Ръкописът е бил достатъчно важен, за да накара някой да го открадне и да убие всеки, който е знаел за него. Защо?
Какво, по дяволите, ставаше?
— Много добре. Щом не искате да ми кажете доброволно, ние ще ви помогнем в търсенето на истината.
Жената се наведе и натисна едно малко копче на стената зад леглото. Джек забеляза, че тя има малки щръкнали гърди и хилави бедра.
Вратата се отвори след по-малко от минута. Прикован към леглото, Джек не видя кой влезе в стаята. Последва бърза дискусия на руски. Гласът беше на Белов, който, изглежда, спореше с жената и не искаше да изпълни нарежданията й. Но Джек усети, че Белов губи спора.
Жената пак се приближи до леглото му. От другата страна застана Белов.
— Доктор Гулд, ще ви направя инжекция. Главата ви леко ще се замая, но ще можете ясно да чувате и да говорите. Разбирате ли? Веществото, което ще ви дам, не е зловредно — разтвор на тиопентал, упойка. То ще ви помогне да се отпуснете и да отговаряте на въпросите. Моля ви, не се съпротивлявайте. Това няма да е хубаво за вас.
Белов заби иглата в ръката на Джек, който след няколко мига започна да се отпуска.
— Можете ли да отворите очи, докторе? Жената отново се бе надвесила над него.
— Как се чувствате?
— Чудесно.
— Добре. В такъв случай, мисля, че можем да започнем отначало. Кой е авторът на ръкописа, който бе откраднат от апартамента на Йосиф Шаранский? Онзи, който започва с думите: „Нито бушуващите води, нито ярко горящите огньове ще ме принудят да наруша договора си с Теб, О, Господарю, нито Синовете на светлината ще ме смятат за безверник.“
26.
— Какво каза Белов? — изскрибуца неприятно гласът й.
Жената, която разпитваше Джек, сега стоеше в една празна стая в дъното на коридора. С нея беше мъжът, който бе извел Джек от килията му в Главно управление на милицията. Намираха се в едно от крилата на Трета психиатрична клиника, на улица „Матроская тишина“, до затвора.
Прословута с контингента си от политически затворници по време на комунистическия режим, когато КГБ имаше там специално отделение за своите нужди, болницата бе претърпяла коренна промяна, но по-скоро по отношение на бившите си обитатели, отколкото на затворените в нея „истински“ душевноболни. Ала персоналът беше останал същият.
Паднаха някои други глави, неколцина лекари откриха призвание в гинекологията, а шепа медицински сестри бяха назначени във ведомствени клиники. Но старата гвардия в по-голямата си част остана. Те питаха кой има достатъчно опит, за да ги замести. Кой знаеше да дърпа конците така умело като тях?
Белов, важна клечка в Комитета преди, доайен на политическата медицина, още ръководеше отделенията със същата неограничена свобода, която имаше и по-рано. А от време на време, по- предпазливо, но не по-малко ефикасно, той продължаваше да прави услуги на онези свои стари приятели, които още крачеха в коридорите на тайните служби. Старите навици умират трудно. А някои изобщо не умират.
— Казва, че Гулд е натъпкан с толкова много опиати, колкото може да издържи организмът му. Ако му инжектираме пак тиопентал, ще възникне сериозен риск от спиране на сърдечната дейност.
— Още не съм свършила с него.
— Няма значение. Не ти е нужен мъртъв.
Жената млъкна. Стаичката, която бяха избрали за срещите си, беше склад за лекарства. Но лавиците и шкафовете бяха празни. Онова, което бе останало неизползвано, беше откраднато и продадено на черния
