Улиците бяха пусти, сякаш магьосница бе превърнала целия свят в сол. Тук-там светеха лампи, но улиците бяха безлюдни. По шосето нямаше коли. Москва приличаше на град, изтърпяващ наказание. От двете страни на пътя видяха огромни пресни — автомобили, засипани от снега. Прекосиха смълчани кръстовища, застинали под заскрежените жици за тролейбусите.
— Къде ме водите? — попита Джек.
Никога не се бе чувствал в такава неизвестност. Беше в компанията на двама непознати в един свят, който не означаваше нищо за него. Разсънваше се бързо от сковаващия студ и с всеки изминал миг осъзнаваше безизходицата, в която се намираше.
— Не е далеч, докторе. Ще ви настаним в хотел до сутринта. Ще можете да спите до късно, после ще ви помогнем да приготвите багажа си и ще ви закараме на летището. Имате билет. Всичко е уредено.
Изведнъж пред тях се извиси Кремъл. Джек разпозна Оръжейната кула и купола на Парламента вляво и установи, че идват от североизток.
След няколко минути спряха пред една грамадна сграда, разположена диагонално срещу Държавния исторически музей. Табелата гласеше, че това е хотел „Москва“. Джек чу за него по време на първото си посещение, но Йосиф го предупреди да не отсяда там. Хотел „Москва“ всъщност не беше предназначен за чужденци, а за партийни функционери, гости на града. Имаше мрачен и начумерен вид, сякаш бе твърдо решил да отстоява привилегиите си.
Павличко и Белов помогнаха на Джек да слезе от автомобила и отново да седне в инвалидната количка. Разстоянието от улицата до входа беше разчистено от снега. Зад остъклените врати дежуреше възрастен мъж, който се бе прегърбил на две на един висок стол. Павличко почука и човекът вдигна глава. Не изглеждаше изненадан от посетителите в късния час. Надигна се едва-едва, приближи се до вратата и отключи. Влязоха. Павличко мълчеше.
Минаха покрай италианския ресторант на първия етаж и се качиха по каменните стъпала на втория. На рецепцията нямаше никой. Огромното фоайе беше пусто. Стигнаха до шестте асансьора и Белов натисна едно от копчетата. Дълго чакаха. Беше студено и тихо. Светеха само десетватови крушки. Джек се зачуди защо си правят труда да го водят тук, за да осъществят замисъла си. Беше толкова сложно. Една възглавница в болничната стая би им свършила същата работа.
Асансьорът пристигна. Павличко натисна копчето за петнайсетия етаж. Хрумнало му бе да уреди падане оттам, но се отказа от тази идея. Косенкова не искаше да има съмнение относно самоличността на Джек. Първоначалният план на Павличко се оказа най-добър. Асансьорът се качваше бавно, но той не бързаше. Сложи ръка на рамото на Джек и се усмихна.
Озоваха се в пуст, безкрайно дълъг коридор. В началото имаше нещо като преддверие, украсено с пейзажи от града. Дежурната, жена на средна възраст, се наслаждаваше на заслужена дрямка. Понякога, когато се събудеше в такъв ранен час, тя имаше чувството, че е прекарала целия си живот тук, гледайки как вратите се отварят и затварят. Не познаваше служителките от другите етажи.
Събуди се и вдигна глава. Павличко й показа служебната си карта. Инициалите КГБ внушаваха уважение и подчинение. Жената му даде ключ, сетне се облегна на стола и отново затвори очи. Не искаше да знае какво става.
Стая 1520 беше наблизо. Павличко отвори вратата и отстъпи встрани, докато Белов вкарваше Джек вътре.
Помещението беше обзаведено в тежкия сталинистки стил от 50-те. Издути кресла, дълги прашни пердета, позлатени предмети и радио, което имаше такъв вид, сякаш още предаваше речите на Маленков и Булганин. В единия ъгъл имаше огромно легло с тежък кървавочервен юрган.
Белов помогна на Джек да се съблече.
— Искам да легнете — каза той. — Няма да продължи дълго. Не се страхувайте.
Вдигнаха го от количката и го пренесоха на леглото — най-коравото, на което бе лежал дотогава. Искаше му се да скочи и да побегне, но краката му бяха отмалели, пък и едва ли би се справил с похитителите си.
— Защо това е толкова важно за вас? — попита Джек. Белов сви рамене. За него най-важното беше да изпълнява заповедите.
Павличко извади голямо шише, пълно с продълговати таблетки. Сигурно имаше около двеста хапчета. На етикета пишеше „Натриев амитал 200 мг“. Белов излезе от банята с чаша вода, която държеше високо нагоре като трофей. Сложи я на нощното шкафче до таблетките.
— Седнете — рече той и помогна на Джек да се облегне на дървената табла на леглото.
Павличко отвъртя капачката и изсипа десетина хапчета в шепата си.
— Доктор Белов иска да ги глътнете. По две наведнъж. Не бързайте. Не искам да ви стане лошо и да ги повърнете.
— Защо не ми направите една инжекция и всичко да свърши?
Белов поклати глава.
— Така е по-добре. Повярвайте ми.
Той подаде на Джек чашата, а Павличко — хапчетата.
— А ако откажа?
Павличко извади нещо от джоба си — бръснач.
— Моля, глътнете таблетките. Ще бъде по-приятно за вас.
Джек се поколеба, после взе хапчетата. Успокоителните, с които го бяха натъпкали, бяха сломили волята му. Нямаше никакви сили да се съпротивлява. Имаше ли смисъл да се бори с неизбежното? Сложи таблетките в устата си и ги преглътна с водата. Павличко му подаде още две. После още две. Джек се зачуди колко ще продължи всичко това.
27.
Не чуха вратата. Павличко разбра, че нещо не е наред едва когато видя Белов да се гърчи и да пада на леглото. Протегна ръка към него и съзря огнестрелната рана на тила му. Рязко се обърна. На около шест крачки от него стоеше един мъж. Носеше кожена шапка и палто, а в ръката си държеше пистолет с дълъг заглушител. Оръжието беше насочено към главата на Павличко. Мъжът го държеше неподвижно, сякаш се бе сраснало с ръката му.
— Не искам да го използвам втори път — рече непознатият.
Славянски акцент, но не руски. Беше трийсетгодишен, русокос и хладнокръвен. Не оставяше никакво съмнение, че владее положението.
— Стани — заповяда той. — Бавно. Павличко се подчини.
— А сега извади пистолета от джоба си с лявата ръка. Задъхан, Павличко извади своя „Токарьов“ ТТ- 33.
— Хвърли го на леглото.
Украинецът изпълни заповедта. Не можеше да повярва, че това се случва с него.
— Знаеш ли кой съм аз? — попита той.
— Много добре знам кой си — отговори непознатият. Какъв ли е този тип — белоруснак, чех или поляк, чудеше се Павличко.
— На твое място не бих залагал на това — продължи русокосият. — А сега, помогни на доктор Гулд да стане и да отиде в банята.
— Доктор Гулд не е в състояние да…
— Няма да повтарям.
Павличко вдигна Джек и го повлече към банята. Мъжът взе пистолета от леглото и тръгна след тях, като вървеше на безопасно разстояние.
— Доктор Гулд, в съзнание ли сте? Джек кимна. Главата му беше замаяна.
— Наведи го над мивката. Пъхни два пръста в гърлото му и натискай, докато повърне. И по-бързо.
Придържайки Джек за кръста, Павличко изпълни заповедта. Джек започна да повръща и изхвърли всичко, което имаше в стомаха си.
— Изнеси го. Сложи го в количката.
Павличко помогна на Джек да се добере до количката. С всяка измината стъпка Джек усещаше, че
