снимка. Не ни напуска и докато спим — сънищата ни са свързани с него.
Миналото беше едно кафене в Париж, отворен прозорец, гледащ към стръмните покриви, женско тяло, оглеждащо се в огледалото. Море, чайки, женска ръка в неговата. Дъблин такъв, какъвто никога не го бе виждал преди, слънчева светлина на местата, които смяташе за сенчести, ежедневната разходка из парка, уикендите в планината Уиклоу, тревата, снегът през зимата, гласът на Кейтлин, разнасяш се от другата стая, детски смях и затръшване на врата в далечината.
Джек седя неподвижен, хванал главата си с ръце, толкова дълго, че сякаш никога нямаше да се размърда.
Една сцена се повтаряше пред очите му с обезпокоително постоянство. По-рано тя непрекъснато се въртеше в главата му като магнетофонен запис, който не може да бъде изтрит. Сега се бе превърнала в тъпа болка, която от време на време болезнено се изостряше. Намира се сред поляна, изпъстрена с цветя. Повява лек ветрец. Усеща топлите слънчеви лъчи по лицето си. Небето е пълно с птички. Джек седи на одеялото и прибира остатъците от пикника. Вижда Сиобан, която играе с червена топка. Подхвърля я на Кейтлин и тя й я връща. Сиобан е на шест години и става все по-сръчна. Изпусне ли топката, започва да се смее и хуква след нея. Той седи и ги наблюдава. Навсякъде има бели птици. Джек ляга по гръб и вперва поглед в безоблачното небе. Чува шума на прибоя и крясъците на белите птици. Изведнъж се разнася вик. Гласът на Кейтлин. Надига се и вижда, че Сиобан тича след топката. Кейтлин се втурва след нея. Момиченцето или не чува, или не слуша. Топката се търкаля по склона, водещ към стръмна скала. И сякаш като на забавен каданс Джек вижда как Сиобан стига до ръба. Ятото бели птици отлитат като облак. Кейтлин протяга ръце към детето. Джек става. Двете падат надолу пред очите му. Цветно петно, сетне нищо друго освен птиците.
Знаеше, че не стана точно така. Ала си представяше само тази поредица от картини.
Напуснаха Париж и намериха апартамент в Болебридж,близо до „Честър Бийти“, където той вече помагаше при съставянето на каталозите. Имаха много малко пари, но от време на време Кейтлин теглеше малка сума от наследството си, възлизащо на около десет хиляди лири. Тя завърши втори курс, когато дъщеря им Сиобан беше на година и няколко месеца. Същата година Джек приключи с доктората си и започна работа в библиотеката. Някак, с помощта на майка му, успяваха да се грижат за Сиобан.
Лицето и тялото на Кейтлин не му омръзнаха. Времето, което Сиобан изискваше да й отделя, му беше приятно. Не съжаляваше за промените, станали с него от онова лято в Париж. А сега седеше сам, държеше детската книжка и се бореше с миналото.
На вратата се позвъни. Джек усети, че се сковава. Остави книгата и с нежелание стана. Позвъни се отново, но той не бързаше.
На прага стоеше полицай.
— Доктор Гулд?
Джек се олюля.
— Доктор Гулд, имам неприятна вест. Може ли да вляза?
Човекът говореше тихо, но думите му отекваха като ехо в ушите на Джек. Той протегна ръка към дръжката на вратата и се свлече на пода.
— Добре ли сте? — попита полицаят.
Джек кимна и се опита да стане. Стана му лошо, главата му се замая. Искаше някой да го държи в обятията си, докато неприятното чувство премине.
— Добре съм — промълви той и се огледа. Коридорът беше пуст. Там нямаше никой. Само Джек и неговите спомени.
Миналото никога не ни напуска.
4.
Джек бе решил да отиде в Съмърлон, но имаше още неща, които искаше да узнае. Мисли за Розевич цялата сутрин във вторник. Кой точно бе той и какво искаше? Джек имаше един стар приятел от колежа, Денис Бойлан, който бе постъпил на работа в „Айрин Таймс“. Следобед му се обади.
— Как се казва онзи човек?
— Щефан Розевич. Поляк.
— Би ли ми продиктувал буква по буква? Ще ти се обадя утре или вдругиден. Имам много работа.
Но Денис му се обади още в сряда сутринта.
— Хайде да обядваме заедно, Джек. Чакай ме на „Уестморланд стрийт“ в един часа.
Кафенето беше пълно. Бойлан го накара да седнат в отделението за пушачи. Поръча си голямо парче пай и пържени картофи. Не показваше признаци на напълняване, въпреки огромното количество храна, което поглъщаше. Посетителите около тях говореха на висок глас.
— Губиш си времето, Джек. Няма нищо друго освен стари изрезки от вестници от времето, когато е купил къщата в Корк. Как й беше името?
— Съмърлон.
— Хубаво английско име. Навремето е имало недоволство, че я купува. Примирили са се с американец, но с поляк…
— Кой?
— Местните жители. Имало един енорийски свещеник на име О’Мара от Келтската лига. Опитал се да организира подписването на петиция и да накара държавата да купи къщата, но нищо не излязло. Твоят човек я взел, а после нещата утихнали.
— Това ли е всичко?
Бойлан кимна, гребна грах и го пусна в отворената си уста.
— Но това е невъзможно. Човекът е милионер. Къщата е архитектурна ценност. Една от няколкото, останали в страната. Трябва да има още нещо.
Бойлан отново поклати глава. Остави вилицата и извади цигара.
— Твоят човек се крие от хорските погледи. Стои в сянка вече четирийсет години. Съжалявам, но това е всичко, Джек. Опитай да намериш нещо за къщата в туристическите справочници.
— Интересува ме не къщата, а Розевич.
— Тогава ще разбереш, като го видиш.
Бойлан всмукна силно от цигарата и я остави в пепелника.
— Хубаво е, че те виждам отново, Джек. Трябва да пийнем нещо някой път. Да се съберем с колегите.
— Напоследък не излизам често, Денис. Бойлан го погледна загрижен.
— Мина достатъчно време, Джек… Изведнъж Джек блъсна рязко стола и стана.
— Благодаря за помощта, Денис. Ще се чуем.
Без да каже нищо повече, той се обърна и се отправи към вратата, за да потърси безопасност на улицата.
В нощта преди да замине, му се яви сън. Не бяха сцените, които постоянно виждаше пред очите си, нито кошмар, и все пак вся у него неловкост и страх — събуди се в свят, който смяташе за тъжен и самотен, ала разумен, и откри, че той всъщност е разяден отвътре. Сякаш самият Джек се бе превърнал в носител на заразата. Продължителен и постоянен шепот, влажни устни до ухото му, дъх, процеждащ се като студена мъгла, несвързани, откъслечни думи, понякога едва доловими, но многозначителни, изречени с детски, леко потреперващ глас, но не на Сиобан, а леден, пронизващ, нездрав глас. Цяла нощ.
Той стана, изми зъбите си и изпи две чаши кафе, но шепотът още звучеше в ушите му като безмилостен сърбеж в мозъка.
Мрачният сън витаеше около него, докато излезе от града, където внезапно въодушевен, видя прострелия се пред него път и слънцето, чиито лъчи се отразяваха на лъскавия асфалт, сякаш бе валял дъжд. Слънчевата светлина и радостта от нея не го напуснаха през целия път. Лъчите като че ли извадиха на показ нещо дълбоко скрито у него.
Мина покрай синкавата планина Уиклоу, пое на юг , а после се отправи на запад, сред зелените поля. Имаше хълмове и могили, а близо до горичка тисови дървета — кръг от камъни. Погледнеше ли встрани, виждаше развалините на английските замъци, тъмните им прозорци и срутените, обвити в бръшлян
