стени.
Мина край безименни селца, смълчани кръчми, деца, играещи на улицата, и старец с куче.
Хората бяха напуснали Дъблин през уикенда, за да се освежат сред природата. Джек виждаше номерата на колите им по пътя. Задмина автобус, пълен с туристи, отправили се на запад, после още един. Те притискаха лица към прозорците, а очите им бяха празни и неспокойни като душите им, платили, за да пътуват. Джек копнееше да се отърве от тях. Те щяха да спрат в грандхотелите в подножието на хълмовете, да ядат сьомга и да слушат овчарска свирка — всичко това купено и платено от някой туристически агент от Дюселдорф или Маями. И щяха да намразят телевизията, самолетите над главите им, всяка лодка, която не е направена от плетени върби, автобусите, с които пътуват, и накрая дори себе си.
Джек най-после се отдалечи от тях и се отправи надолу, сред възвишенията. Пред него се простираха планини, гори и тучни ливади. Обядва набързо в Корк, сетне пое към крайбрежието — дълго пътуване по лоши шосета.
Спря в една пивница в Болтимор и попита как да стигне до Съмърлон. Човекът зад бара го огледа озадачен, но му обясни. Не беше далеч.
— Няма ли да пийнете нещо, преди да продължите? Джек тъкмо се канеше да откаже, тъй като изгаряше от нетърпение да види Розевич, но размисли и поръча чаша „Гинес“. Застана до малкия излъскан бар и мълчаливо отпи от бирата. В неугледното помещение имаше само още двама посетители — старци с лули, надигащи шишета черна бира.
Барманът изми няколко чаши и ги сложи настрана.
— Отдалече ли идвате? Джек кимна.
— От Дъблин.
— Дълъг път. Пък и състоянието на пътищата… Джек пиеше стипчивата черна течност. По горната му устна полепна пяна и той бързо я избърса с ръка.
— Негов приятел ли сте?
— На Розевич ли?
— Да. Познавате ли го добре?
Над бара бяха окачени няколко избелели снимки — на папата заедно с Джон и Робърт Кенеди, на футболния отбор „Кери Гейлик“, а над тях — Христос, разкрил кървящото си сърце. Джек долови враждебността в гласа на мъжа.
— Никога не съм го виждал.
Барманът го погледна изкосо и изтри някакво петно от бира с парцала.
— Така ли?
Джек бавно кимна. Двамата старци в ъгъла изпълваха стаята с катранен дим.
— Виждате ли го често в селото?
— Да го виждаме ли? Той не стъпва в Колтимор. А живее тук вече четирийсет години. Дъщеря му идва от време на време, ала той не си показва носа.
— Що за човек е Розевич?
Барманът се изправи и се дръпна назад, сякаш пред него зейна пропаст.
— Дължите ми лира и двайсет. Изпийте бирата и си вървете по пътя. Там несъмнено ви чакат за следобедния чай.
По целия път до Съмърлон Джек си мисли за бармана и за необяснимата му враждебност. Или нервност? В тази страна живееха чудати хора, но бяха свикнали с гражданите от Дъблин. Никога не се беше сблъсквал с такава предпазливост.
Тесният, криволичещ път го изведе от Болтимор и започна да се спуска към Атлантическия океан. Джек зави и видя водното пространство, гмуркащите се и извисяващи се бели птици, чайки и албатроси, после залива Рорингуотър, осеян с островчета и лодки с разноцветни платна, надиплени от ветреца.
Времето беше ясно и приятно. Джек можеше да заживее там като човек открил за пръв път щастието. Слънцето клонеше на запад, към бучащия океан. Джек мина през тунел от високи дървета и лилави цветя, поникнали по мъха край пътя. Шосето потъмня и се изпъстри със светлосенки.
Излезе и за миг светлината го заслепи. Затвори очи и неволно намали. Когато отново погледна, Съмърлон стоеше пред него — неочаквано появила се ослепителна бяла къща, високо над морето. Беше на три етажа и имаше седем реда прозорци. Фасадата бе разделена на три части. В средата имаше висока врата с колони в дорийски стил и венециански прозорец.
Сърцето му се сви. Прозорците блещукаха, сякаш го приветстваха с добре дошъл. Ято морски птици се сниши над комина, после се издигна и отлетя към океана. Джек спря пред високата желязна порта с каменни колони. В края на дългата алея с дървета някой го наблюдаваше.
Той изключи двигателя и слезе от колата. Морският бриз развя косите му. На колоната вдясно имаше звънец и говорител, а над тях — камера. Джек натисна звънеца и когато му отговориха, се представи. След няколко минути се чу леко бръмчене и портите се отвориха. Той погледна към къщата. Тя стоеше там търпеливо, с гръб към ревящия океан, и сякаш го очакваше.
5.
Икономката го поведе покрай редици от просторни стаи с огледала към една дълга тераса в задната част на къщата, където го очакваше Щефан Розевич — възрастен човек, седнал до мраморна масичка, вперил поглед в морето. Той се обърна, сякаш усети, че Джек идва. Косата му беше бяла и късо подстригана, челото почти гладко, бузите — хлътнали, а очите — големи и интелигентни. Облеклото му беше елегантно и подходящо за сезона — бяла риза, ленено сако, лек панталон и обувки от канава.
Джек се приближи, а Розевич стана и протегна ръка. Джек забеляза, че върхът на малкия му пръст липсва.
— Доктор Гулд. Надявам се, че пътувахте добре. Мисля, че днес времето е много хубаво.
— Благодаря. Пътят беше красив. Тук също е много хубаво.
— Естествено, нали затова живея тук.
Розевич се обърна към икономката, която стоеше до френския прозорец.
— Мисис Негъл, би ли донесла нещо разхладително на госта? Какво ще пиете, доктор Гулд?
— Каквото и вие.
— Виждам, че притежавате ирландския дух на себеотрицанието. Е, тогава две чаши лимонада.
Икономката кимна и се отдалечи.
— Лимонадата е истинска, не прилича на онази отвратителна смес, която продават в магазините. Заповядайте, седнете.
Джек се настани и Розевич го погледна с откровени и пронизителни очи.
— Предполагам, че сте наследили ирландската свенливост от майка си. Баща ви е евреин, нали?
— Да — отговори Джек. — Бежанец от Германия. Откъде знаете?
Розевич сви рамене.
— Да не мислите, че ви поканих да дойдете чак дотук и да разгледате малкото ми съкровище, без да ви проуча?
Джек не отговори. Какви ли проучвания бе направил Розевич?
— Не се притеснявайте, млади приятелю. Не знам нищо, което не бихте искали да зная за вас. Само биографията ви, това е всичко. Трябваше да се уверя, че сте подходящ за работата.
— А каква е тя?
Розевич махна нетърпеливо с ръка.
— По-късно, доктор Гулд. Та вие току-що пристигнахте. Сега ще пиете лимонада, може би малко чай, после мисис Негъл ще ви покаже стаята. Имате време да си починете до вечеря. Тогава ще разговаряме. Ще ви разведа из къщата. Ще видите и библиотеката, разбира се. Очаквам дъщеря ми Мария да дойде за вечеря. Днес трябваше да замине за Корк по спешност, иначе щеше да е тук, за да ви забавлява.
Икономката се появи с поднос, на който имаше две високи стъклени чаши и кана. Джек забеляза, че бяха „Лалик“. Виждал бе подобни скъпи чаши в парижките магазини, но не можеше да си ги позволи. Опита лимонадата. Беше превъзходна — съвършена комбинация между сладко и тръпчиво.
Розевич вдигна чаша.
