доктрина, съвет на кардиналите от Ватикана, отговарящ за праволинейността на нейната политика и за морала на духовниците. Предишното й наименование беше Светата конгрегация на Всеселенската инквизиция, но през 1908 името бе променено на Светата служба — без видими промени в дейността, а накрая, през 1965, получи сегашното си название от папа Павел VI, който по същото време премахна прословутия списък от забранени книги. Светата конгрегация беше либерализирана, но при папа Йоан-Павел II положението се затегна. Мнозина либерално настроени теолози съжалиха, че са доживели тези времена. Новият префект, кардинал Винченцо Ботичиари, наложи още по-строги мерки срещу отклоненията от доктрината и морала. Мрачната бдителна сянка на Светата конгрегация се простираше от Филипините до Латинска Америка.
Именно Ботичиари предложи тази неофициална и строго поверителна среща с кардиналите си и неколцина техни колеги. Съвещанията във Ватикана никога не минаваха незабелязани. Отвсякъде надничаха любопитни очи. Но монахините в „Л’О Вив“, които приготвяха едни от най-вкусните ястия във Вечния град, умееха да осигуряват на най-знатните си клиенти дискретност, каквато нямаше другаде. Сред присъстващите беше и кардинал Зефирино Дела Джирардеска, заместник-председател на Папската библейска комисия — фиктивно отделен съвет, който се помещаваше в канцелариите на Светата конгрегация. Създадена през 1903 от Лъв XIII. Комисията вземаше решения по въпросите на книгоиздаването и упражняваше контрол върху писанията на учените католици. И тя се ръководеше от Ботичиари.
Сред останалите поканени бяха Жак-Бенин Деспро, председател на френската Папска комисия за Свещената археология, възпитаник на семинарията „Св. Сюлинс“ и бивш директор на Библейското училище в Ерусалим, кардинал Франсис Фрийдман, по-рано професор в НотрДам, а сега шеф на Папската комисия по история, епископ Джанджакомо Амендола, секретар на Конгрегацията за евангелизация на народите, монсиньор Тулио Мущети от Комисията за Източните църкви и двама полски кардинали. Сенкевич и Кочановски, от Държавния секретариат.
Всички тези мъже се познаваха и бяха работили заедно. Съобразно с традициите на Курията, повечето бяха членове на управителни съвети на различни комисии, образувайки по този начин едно сдружение от приятелства и съюзи. Ботичиари бе подбрал изключително прецизно малката група. Въпросът, който трябваше да бъде обсъден, изискваше абсолютна дискретност.
— Наистина ли каза, че ставали чудеса?
Говореше кардинал Пиерлуиджи Сабатучи, един от най-дългогодишните членове на управата на Светата конгрегация, човек, известен с непоколебимостта си по въпросите на доктрината. Възгледите му бяха формирани от подмолното течение на основните еретични дебати през последните десетилетия. Беше аскет, чийто единствен явен порок бяха тънките френски цигари, които пушеше от сутрин до вечер. И сега бе стиснал една в дясната си ръка и я размахваше към Сенкевич, който седеше в другия край на дългата маса.
— Не съм сигурен — отговори Сенкевич. — Той твърди нещо такова, но не е такъв глупак, че да излезе с официално изявление. Познавам Чечановски отдавна. Никой от вас не би казал, че е глупак.
— Но действително ли говори за чудеса?
— Ами, той ги нарича… явления. Момче, излекувано от тумор в гръбнака. Сляпо момиче, което сега вижда лицето на майка си. Псориаза, която се лющи като стара кожа. Сабатучи изсумтя и всмукна силно от цигарата. Сенкевич се възползва от възможността и изпи остатъка от граната, после се пресегна към бутилката.
— Досущ като онези шарлатански медицински шоу програми — добави Сабатучи. — Всеки знахар в Южна Америка го прави по два пъти в неделя. И ти продължаваш да твърдиш, че Чечановски не е глупак?
Сенкевич въздъхна.
— Той знае много добре, че не може да се говори за чудеса, докато не се проведе официално разследване. Засега само споменава за явления и оставя другото на църквата. Носят се слухове за едно дете, на което се явявала Богородица. Имало и други такива деца. Подобни неща не се случват за пръв път в Честохова. В края на краищата това е главен център за поклонение. Там много почитат Черната Богородица.
— Центровете за поклонение са прословути с мошеничествата си.
— Независимо от това, Чечановски знае кои карти да изиграе и кои да задържи. Миряните ще настояват ръкописът да се съхранява в Честохова и да се построи специално светилище за него, а Светият отец трябва да положи основния камък и по-късно да освети постройката. Той няма да откаже на поканата. Това е Полша.
— Хитро — отбеляза Амендола, който седеше от лявата страна на Сенкевич.
— Нали ви казах, че Чечановски е умен. Познава хората си. Близък е и със Светия отец. Учили са заедно в Рим. Чечановски знае, че папата държи на Честохова. Затова е толкова вдъхновен.
— Вярваш ли на това? — видимо ядосан попита Сабатучи. — Толкова ли е вдъхновен, че да занесе ръкописа там?
Сенкевич поклати глава.
— Рано е да се говори за божествено вдъхновение. Исках да кажа, че изборът му е изключително уместен. Ако отиде там по покана на Чечановски, папата ще освети най-величественото светилище на Бога извън Свещената земя. Честохова ще има и Черната Богородица, и мощехранителница за най-важния предмет, свързан със самия Исус.
— Първо трябва да се увери, че реликвата е автентична. А това означава доста работа — рече кардинал Фрийдман.
— Можем смело да приемем, че е фалшификат — прекъсна го Деспро.
Сабатучи го изгледа свирепо.
— Така ли? Сигурно вече си изследвал документа. Не понасям непотвърдените чудеса. Презирам комедиантите. Но от друга страна, аз също познавам Чечановски. Сенкевич има право. Чечановски е умен и много се съмнявам, че би рискувал авторитета си заради някакъв фалшификат. Има документи, които доказват, че ръкописът е автентичен. Видях малко неща, но останах поразен. Вероятно и останалите доказателства са със същото качество. Сигурно ще издържат проверката на вашите колеги. Това означава, че независимо дали е автентичен, или не, ръкописът ще породи противоречия. Споровете няма да утихнат, дори и ако църквата заяви, че е написан от ръката на Исус. Напротив, пререканията ще се ожесточат. Именно заради това кардинал Ботичиари ви е поканил тази вечер.
Той погледна Ботичиари, който седеше начело на масата, скръстил ръце пред себе си и заслушан в дискусията. Ботичиари кимна, но не каза нищо. Кардинал Делла Джирардеска вдигна плахо ръка. Сабатучи му беше началник и човек, с когото не искаше да има неприятности.
— Ваше Високопреосвещенство, опасявам се, че не ви разбирам добре. Казвате, че разногласията ще се ожесточат, ако ръкописът бъде обявен за автентичен. Не виждам защо би трябвало да стане така. Едно изявление на папата ще сложи точка по въпроса.
Сабатучи отправи към Делла Джирардеска един от най-убийствените си погледи.
— Мисля, че дори един бегъл прочит на превода на този документ не ще остави и най-малкото съмнение относно потенциалната му взривоопасност. Това само ще вдъхне увереност на привържениците на евреите, които се стремят да превърнат свещената история в полесражение за жалките си диспути. Говоря, разбира се, за онези учени за съжаление те не са малко, които твърдят, че Спасителя е бил само един еврейски учител, равин от Галилея, политически екстремист и есей. Всички тези бръщолевения се нуждаят от неоспоримо доказателство, за да разгласят теориите си в теологическите колежи в Европа и Америка. Дъхът ви ще секне, ако си представите споровете, които ще предизвикат. Ще направят всичко възможно, за да отпечатат книгите и монографиите си. Всеки посредствен журналист и недозрял библейски учен ще публикува книга по въпроса за писмото на Исус. Пазарът ще се наводни с евтини издания с меки корици като „Скандалът около ръкописа на Исус“ или „Скритото писмо на Исус“. Темата ще се превърне в индустрия. Евреите ще ни направят за смях. „Най-после — ще започнат да кудкудякат те — бяхте принудени да признаете, че скъпоценният ви Исус е бил обикновен човек като нас. Не Божи син, нито слово, превърнато в плът, или вторият в Светата Троица, а евреин, мечтател и бунтовник, чиято единствена цел в живота е била да разпространява и да съхранява Закона на Мойсей.“
