Посетителите на ресторанта започнаха да се разотиват. Но в задната стая никой не помръдваше. Сякаш бяха изпаднали в унес.
— Господа, именно такава контрамярка ни предлагат кардинал Чечановски и съмишлениците му. Откажем ли, може би няма да ни се предостави втора възможност.
Ботичиари погледна Фрийдман.
— Франсис, как само употреби думата „фашист“! Твоите опасения са разбираеми и похвални, но съвсем неуместни в случая. Фашизмът е дискредитирана политическа философия. Той изживя времето си. Шепата групировки на тъй наречените неофашисти в Германия и в други страни са незначителни. Организациите, които ни канят да се съюзим, не са фашистки, макар че могат да бъдат окачествени като консервативни. Мисля, че никой от вас не смята това за лошо. Аз също. Напротив, именно чрез съюз с политическата десница в Европа имаме някакъв шанс да измъкнем нашата любима вяра от пропастта, в която тя е застрашена да се озове. Източният кръст е дългогодишно светско братство, чиято единствена цел е да служи на католическата църква и да осъществи възраждането на обединена християнска Европа. Това не е илюзорна мечта. Без Европа Църквата е нищо. Именно тук християнската вяра беше най-силна. Колкото и да е голямо влиянието ни в Третия свят, в края на краищата трябва да търсим спасение в Европа. Тя е крепостта на Църквата. Ако е нужно да се скрием зад стените й за известно време, по-добре незабавно да го сторим. Комунистите си отидоха и ако не побързаме да запълним празното пространство след тях, скоро вярващите ще започнат масово да напускат Църквата, дори в страни като Полша. Хората се обърнаха към нас като център на съпротивата срещу атеистичната държава. А сега все повече се прекланят пред бога на материализма. Мислят, че ако настигнат Запада, ще бъдат в рая. Ние трябва да им дадем мечта и цел. Източният кръст може да им предложи и двете.
Амендола, чиято работа го свързваше с миряните и с чувствителността, която всеки опит да се пропангадира вярата можеше да породи, се прокашля.
— Ваше Високопреосвещенство, трябва да ви кажа нещо. Не е необходимо да припомням какви поражения нанесоха организации като Интермариум и Аксион Фрайсез в миналото. Църквата стана прословута с помощта, която оказваше на военнопрестъпниците. Още се говори, че папа Пий XII не изпълнил дълга си да спаси евреите. Това е неприятната действителност. Тревогата ми би била изключително голяма, ако се върнем към подобни съюзи. Църквата наистина е изправена пред голяма криза. Една още по-основателна причина да стоим настрана от такива хора. Те ще ни опетнят. Обвиненията в антисемитизъм ще бъдат като динамит в настоящия политически климат.
Ботичиари кимна мъдро.
— Уверявам те, епископ, че хора като Хитлер и Анте Павелич вече не съществуват. Има само предани последователи на Исус, които в условията на демокрацията се стремят към една наложителна реформа. Време е Църквата отново да диктува дневния ред. Привържениците на либералната теология правиха каквото искат в продължение на две десетилетия и вижте докъде ни доведоха. С финансовата си помощ и обучени хора Щефан Розевич може да ни гарантира места за кандидатите католици във всички местни и общи избори, които ще се състоят в Полша, Германия, Чехия и Балтийските страни през следващите пет години. С благословията на папата и откритата подкрепа от всеки амвон Източният кръст ще преобрази европейската политика. Миналото е минало. Сега ни е нужно укрепване и единство. Трябва да сложим край на етническия конфликт в Босна. Да се погрижим обединението на Германия да не завърши с кръвопролития. Европейската икономическа общност не е достатъчна преграда срещу разпадането на континента.
— Какво искаш да направим? — попита Сабатучи.
— Искам да подкрепите предложенията, които ще представя на Светия отец. Висшите сановници в моята конгрегация вече разглеждат въпроса с ръкописа и са единодушни, че трябва да се вземат мерки, за да се избегне скандалът. С вашата благословия възнамерявам да предложа на Светия отец да сключим споразумение с кардинал Чечановски и да създадем специална комисия, която да проучи становищата му за разширяването на дейността на Източния кръст. Естествено, всички вие ще имате право да изказвате мнението си. Да смятам ли, че постигнахме споразумение?
Никой не възрази. Изпиха и последните капки грана, отместиха столовете и се приготвиха да си тръгват. Автомобилите им чакаха пред ресторанта. Започнаха да излизат на малки групи. Някои говореха оживено, други бяха замислени. Сабатучи и Ботичиари останаха.
— Е — каза Ботичиари, — направихме го. — Моля се да си взел правилното решение. Ако работата не потръгне…
Влезе една монахиня, която носеше телефон.
— Ще ви трябва ли още нещо, Ваше Високопреосвещенство?
Ботичиари се усмихна и поклати глава.
— Не, сестро. Няма да се бавя. Може да затваряте. Тя излезе, а Ботичиари вдигна слушалката и набра един номер в Париж. Отговори Щефан Розевич.
— Щефан? Обажда се Ботичиари. Сам ли си?
— Казвай. Свърши ли съвещанието?
— Преди няколко минути. Всичко мина както очаквах. Само Фрийдман и Амендола създадоха малко неприятности.
— Не се притеснявай. Ще се погрижим за тях. Имай ми доверие. Няма да има грешки.
СЕДМА ЧАСТ
64.
Някой бе окачил броеница на крана на мивката. Джек я разлюля, после дълго я гледа. Вдигна очи към огледалото. По слепоочията и челото му се бяха появили признаци на напредващата възраст. Сигурно щеше да побелее, преди да стигне петдесетте. Избръсна се, изми се и се избърса. Отец дьо Гале искаше да поговорят. Погледна часовника си. Беше време.
Апартаментът се състоеше от пет стаи. Намираше се над малка сладкарница на „Рю Маре“. Прозорците гледаха в стените на съседната къща. В банята висеше пране. Мивката в кухнята беше пълна с мръсни съдове. Трите спални бяха натъпкани с легла. Нямаше хол. Хранеха се и разговаряха в кухнята. Къщата приличаше по-скоро на свърталище на терористи, отколкото на свещенически дом.
Джек живееше с дьо Гале и приятелите му вече девет дни, но още не му беше ясно какви точно са те. Отначало му приличаха на обикновени убийци — сръчни и безмилостни. Обръщението „отче“ му се струваше крайно иронично. Беше им благодарен, че спасиха живота му и не съжаляваше за участта на Хенрик и хората му. Но признателността му беше съчетана със страхопочитание.
През следващите дни обаче Джек ги видя в друга светлина. Макбрайд се стараеше да се сприятели с Джек. Непрекъснато се опитваше да открие общи познати и заведения. Джек скоро разбра, че ирландецът е свестен и добродушен, играе футбол, завършил е ирландския колеж в Рим и е сърдечен и спокоен човек, който знае всички кръчми в Дъблин. Мразеше виното и ненавиждаше френските кафенета. Копнееше да се завърне в родината си и да пийне нещо в „Тобин“ — любимото му заведение.
Другите бяха по-сдържани и равнодушни. Джек се чувстваше в безопасност с тях. Ерцбергер говореше съвсем малко, защото не знаеше английски, но един-два пъти Джек забеляза в очите му израз, много по- красноречив от думите — решителност. Въпреки веселото настроение на Макбрайд, господстващата атмосфера в апартамента беше сериозна. Малката група имаше поставена цел и Джек се чувстваше съпричастен, макар и против волята си.
— Ние не сме убийци по природа, Джек. Нито харесваме това — каза му първата сутрин Макбрайд, докато пиеха кафе. — Скоро ще дойде време, когато бих предпочел да отрежа ръката си, отколкото да убия човек. Кълна се, че говоря истината. Но съм виждал такива невероятни неща и съм убеден, че трябва да спрем злото. Под една или друга форма, пряко или косвено, църквата подкрепя престъпниците. И в Ирландия е същото. Имам приятели, които се занимават с контрабанда на оръжие, дори с по-лоши неща. Няма да
