може такъв човек да падне толкова ниско? Дошли сте да крадете. Нарушихте една от Десетте Божи заповеди. Е, ще трябва да платите за това. Нали го осъзнавате?
Дьо Гале не отговори.
Розевич не каза нищо на Мелак, дори не го погледна, сякаш изобщо не беше там.
— И така — рече накрая той. — Всичко свърши. Надявах се на по-добър финал. Цял живот вкусвах горчилка, сега отново. Но ще изпитам удовлетворение, преди да умра. Ще доживея да видя истинската божественост. Ще си отида като Симеон, утешен.
— Господ да ви прости — промълви дьо Гале. Розевич го изгледа презрително и рязко се обърна към Хенрик.
— Отведете ги.
Навън беше още тъмно. Нощният мрак държеше града в обятията си. Студът беше сковаващ. Качиха се в две коли. Дойдоха още трима телохранители. В първата кола седнаха Джек и дьо Гале, а от двете им страни — Хенрик и още един мъж. Третият шофираше. Другите се качиха с Мелак във втората кола. Крадецът беше обезумял. Джек и Августин го видяха да се моли на въоръжените мъже, макар да знаеше, че е безполезно. Искаше им се да не го беше правил. Самообладанието на дребния човек му бе изневерило. Той знаеше по-добре от Джек и дьо Гале що за хора бяха похитителите им. Виждал бе такива типове в затвора и се бе научил да стои настрана от тях.
Никой не казваше нищо, дори не се закашляше. Мълчанието беше същността на пътуването им. Джек се почувства ужасно зле. Най-лошото от всичко беше чувството за безпомощност. Обърна се към Хенрик, който равнодушно гледаше нижещите се покрай тях светлини.
— Знам, че не ме харесваш, Хенрик, и не очаквам нищо от теб. Но този човек тук е свещеник. Ще бъде смъртен грях, ако изцапаш ръцете си с неговата кръв. Пусни го, Хенрик. Аз би трябвало да съм ви достатъчен.
Хенрик не си направи труда да го погледне, нито да проговори. Минаваха по безлюдни, пусти безмилостни улици. Хенрик наблюдаваше града. Лицето му се отразяваше в стъклото. Беше отегчен. Получил бе благословията на кардинала, така че един свещеник повече нямаше значение за него. Разбирането му за Бога беше извратено. В неговата изопачена космогония кардиналът стоеше по-близо до Господа, отколкото свещеникът.
Джек усети, че му се повдига. Ръцете му бяха облени в пот. Седеше на задната седалка, притиснат от Хенрик. Не можеше да направи нищо. Колата продължаваше напред.
Поеха по авеню Ниел. Джек се досети къде отиваха. Заболя го главата. От време на време фаровете осветяваха лицето му. От дясната му страна дьо Гале седеше неподвижен и се молеше.
Прекосиха площад „Етоал“, свиха по авеню Фош и се отправиха към Булонския лес. Една кола профуча покрай тях и изчезна в мрака. Наоколо нямаше никой. Беше твърде късно и студено за пороците, които обикновено оживяваха гората след полунощ. Травеститите и проститутките бяха или вкъщи, или в нечие чуждо легло.
Най-затънтената част от Булонския лес се намираше на юг, между Лонгшан и хиподрума. Стигнаха дотам и започнаха да се движат по-бавно. Хенрик внезапно заповяда на мъжа зад волана да спре. Шофьорите на двете коли изключиха двигателите и слязоха. И двамата държаха фенерчета. Хенрик също слезе и нареди на Джек и дьо Гале да го последват. Джек усети, че коленете му треперят. Едва не се строполи на земята. Колко неприятно щеше да бъде, ако припадне или се подмокри, или извика, преди да умре. Сякаш имаше някакво значение. Животът му не мина пред очите като на филмова лента. Не мислеше за хората, които обичаше, или за себе си, а за прозаични неща — ястията, които не бе опитвал, филмите, които не бе гледал и книгите, които не бе върнал в библиотеката. Усети нечия ръка. Дьо Гале му даваше знак да запази спокойствие.
Тръгнаха — трима мъже от охраната отпред и трима отзад, а пленниците по средата. Отстрани дърветата стояха като неми свидетели. Хенрик нареди да навлязат в гората. Мислите на Джек препускаха като обезумели. Безпокоеше се за толкова много неща, а имаше съвсем малко време. Само да можеше да види Мария за последен път, поне отдалеч.
Хрумна му да побегне, но знаеше, че след две-три крачки щяха да го застрелят. Дьо Гале стисна ръката му. Джек му беше благодарен за топлотата и за обикновения човешки контакт. Мелак се препъваше зад тях, като ругаеше под нос. Някъде изцвили кон.
— Тук е добре — изръмжа Хенрик.
Дръпна Джек и му заповяда да коленичи пред едно дърво.
Мислите на Джек съвсем се объркаха. Картините, които минаваха пред очите му, бяха непознати. Сякаш си спомняше нечий чужд живот. Усети как студеното като лед дуло на пистолета се опря до врата му. Чу, че дьо Гале се моли на френски, но не разбра думите му.
Разнесе се изстрел. Джек се вцепени. Втори изстрел. Сърцето му заблъска в гърдите, сякаш се опитваше да изхвръкне и да отлети. Последваха три бързи изстрела. Кратко затишие, после още един изстрел. И пълна тишина.
Някой докосна рамото му.
— Всичко е наред, доктор Гулд. Можеш да станеш. Гласът на дьо Гале. Ужасно потреперване разтърси Джек от главата до петите. Едва се сдържаше да не повърне.
Свещеникът му помогна да стане. Пред очите на Джек се въртяха светлини. Не можеше да разбере нищо. Сетне, лека-полека, всичко започна да идва на мястото си. На земята бяха прострени телата на Хенрик и хората му. Снегът беше опръскан с кръв. Хенрик лежеше по гръб с широко отворени очи, а едната му ръка бе застинала свита в юмрук.
— Джек — каза дьо Гале. — Много съжалявам, но не можех да ти кажа. Трябваше да вземем предпазни мерки, ала щеше да е глупаво да ти се доверим. Надявам се, че разбираш.
Джек не каза нищо. Беше онемял.
— Позволи ми да те представя на останалите. Това е отец Гейбриъл Макбрайд. И той е от Дъблин като теб. Макбрайд кимна. Беше едър мъж с брада и тъжни очи. Сложил бе ръка на рамото на Мелак. Нисичкият крадец трепереше и ридаеше. Дьо Гале се обърна към мъжа до Макбрайд.
— А това е отец Гюнтер Ерибергер от Берлин. И отец Казимир Галчизински от Вроцлав.
Свещениците държаха пушки с уреди за нощно виждане.
— Не разбирам — промълви Джек. — Как…
— Наблюдавахме къщата — обясни Макбрайд. — Августин носеше микропредавател, затова имахме представа какво става с вас. Сетне проследихме двете коли.
— Но вие сте свещеници…
— Джек, да оставим това за после. Сега трябва да се измъкнем оттук. Някой може да е чул изстрелите. Конюшните са наблизо.
Оставиха труповете там, където бяха. Някой ездач щеше да ги намери сутринта. На шосето чакаше сива кола. Качиха се в нея и в един от автомобилите на Розевич. Заваля.
62.
В тихата задна стая в малкия ресторант на Виа Монтероне група мъже водеха оживен разговор. Заведението, известно като „Л’О Вив“, беше един куриоз в този изпълнен с любопитни неща град. Собственикът му не беше италианец, а един френски религиозен орден. Масите не се обслужваха от обикновени сервитьорки, а от френски и африкански монахини, облечени в черно-бели одежди.
Естествено, деветдесет процента от посетителите бяха заможни свещеници и високопоставени духовници, много от които членуваха във Ватиканската Курия. Останалите десет процента бяха предимно туристи, влезли в ресторанта случайно. В единия ъгъл имаше ниша със статуята на Дева Мария. Всяка вечер точно в десет и половина помещението утихваше и всички запяваха „Аве Мария“.
Задната стая обикновено се пазеше за кардинали от Ватикана. Тази вечер там се бяха събрали най- видните от тях — седем от единайсетте кардинали, оглавяващи Светата конгрегация на религиозната
