литовска, славянска, балтийска и арийска църква. А ние сме против това. И ще се борим. Не го ли направим…
Той замълча. По телевизията предаваха боксов мач. Уморени мъже следяха размяната на удари, без всъщност да се интересуват от мача. Други се бяха вторачили в празните си чаши или спореха с приятелите си. Разговорите им бяха изпъстрени с думи като „брикети“, „мръсни араби“, „гадни алжирци“ и „престъпници“. Омразата и презрението се изливаха като помия. Те бяха дъските, гвоздеите и чуковете, с които след време щяха да издигнат ешафодите и високите зидове на лагерите за интернирани.
— Отче. трябва да ти обясня нещо. Джек му разказа къде е видял Паркър.
— Изненадва ли те това? — попита свещеникът.
— Разбира се. Паркър и Феликс ми казаха, че работят против Розевич и че се опитват да попречат на Източния кръст да осъществи замислите си. Мислех, че знаеш това.
Дьо Гале поръча още питиета. Той изглеждаше съвсем не на място в задимения бар, но никой не му обръщаше внимание. Когато идваше в Париж, винаги посещаваше това заведение. Идвал бе тук с баща си много преди да стане свещеник. И веднъж — както често огорчен си спомняше — с жена.
— Сигурно вече си разбрал, докторе, че на никого в този бизнес не бива да имате пълно доверие. Дори на църквата. Затова не настоявам да вярвате и на мен. Поне докато не ме опознаете. Надявам се обаче, че вярвате на онова, което ви казвам. Има много независими източници, където можете да проверите. Поне за главното. След Втората световна война западните разузнавателни служби зависеха много от мрежата, създадена от нацистите. Нужни са им били агенти, които да внедрят в новите комунистически апарати на Изток. Мъже и жени, заклети антикомунисти. За тази цел нямало по-добри от бившите нацисти, агенти на германското разузнаване. Както и всички други, изявили желание да бъдат обучавани. Един от главните канали, чрез които британците вербували агенти в Източна Европа, бил Източният кръст. През 1946 източногерманските тайни служби получили сведения, че се готви операция на бивши нацисти в Берлин. Твоите английски приятели сигурно са ти разказали за този случай.
— За затвора Фридрихщайн ли? Да, знам.
— Но предполагам, че не са ти казали какво е станало след това. Британското разузнаване надушило, че източногерманските тайни служби подготвят нападение. Англичаните вече имали хора в Източен Берлин, но им трябвали още. Фридрихщайн е ключът за цялата мрежа на Източния кръст. Британците не можели да направят нищо за арестантите, но били в състояние да предложат помощ отвън на членовете на Лигата. Нямало време за губене. Един полковник от британското разузнаване на име Сандърс вече създал канал за прехвърляне на хора през Западен Берлин. Той уведомил членовете на Източния кръст, че могат да го ползват. Успели да измъкнат петстотин бивши нацисти само за един месец. Това била най-голямата им операция от този род. А шест месеца по-късно започнали да ги изпращат обратно. Само че бившите нацисти вече работели за британците.
— А какво е станало с разузнавачите, затворени във Фридрихщайн?
— Закарали ги в Русия. Оттогава никой не ги е виждал. Британците не си помръднали пръста, за да ги освободят, защото можело да провалят цялата операция, ръководена от Източния кръст. Навремето съществувала британска организация, наречена „Октомври“. Неколцина от главните им агенти били във Франция. „Октомври“ действали в Югославия, съвместно с партизаните на Тито. Ако им позволели да се върнат в Англия, нещата за Розевич и приятелите му щели да се усложнят. Затова било решено да ги оставят на произвола на съдбата. Наскоро узнахме, че ги държат в специална болница в Сибир, където ги разпитват. Стечение на времето руснаците разбрали с какво богатство разполагат. Използвали ги за изнудване и като спънка в работата на Западното разузнаване. Твоят приятел Феликс се надява да реши въпроса с помощта на Ирина Косенкова. Но по всичко личи, че Розевич го е изпреварил. Това прави британците изключително уязвими. Освободят ли затворниците, ще се вдигне нечуван скандал. Ще се разкрият не само връзките между английското разузнаване и Източния кръст. Хората ще научат, че собствените им власти мълчаливо са одобрили продължителното заточение на британските герои от войната. Паркър е бил там днес именно по този въпрос. Искал е Розевич да го измъкне от бъркотията. А в замяна ще предложи ново споразумение. Сделка, която ще осигури бъдещето на Източния кръст.
Около тях вече шепнеха гласовете на идния век. Клади, изгаряния на книги и трупове на мъже, жени и деца. Гласовете щяха да стават все по-силни, докато ревът им започнеше да се чува по целия свят. Цветът на човешката кожа щеше да определя цената на живота и участта на хората.
— Твърде късно ли е да ги спрем? — попита Джек. Дьо Гале сви рамене.
— Може би. Ние не сме много силни. Но аз държа да опитаме. Още тази нощ. Искам да вляза в къщата на Розевич и да открадна ръкописа. Ти познаваш обстановката. Знаеш как изглежда документът. Ще ми помогнеш ли?
59.
— Да се молим за онези, които нямат време за молитва. Да вярваме заради онези, които вече не вярват. Да възхваляваме онези, които са обезумели от болка. Да приемем смъртта, за да живеят те.
Игуменката остави молитвеника върху подреденото си дървено бюро и погледна Мария в очите. Черната кожена подвързия на книгата беше изтъркана от дългогодишна употреба, сякаш бе сътворена от вечност и грехове.
— Затова сме тук — започна майка Алиса. — Ти също. Нашето съществуване няма друга цел. Лесно е да се каже, но трудно се осъществява. Ние не сме избраници на Бога. Но по свой начин се стремим да пречистим душите си и да превърнем в дело молитвите си. Ти беше доведена тук при необичайни обстоятелства, на които няма да се спирам. И на теб забранявам да говориш за тях. Най-важното е, че вече си тук и тук ще останеш. Ти си по-възрастна от повечето послушнички и си свикнала със светския живот. Това може да породи неприятности, но ние ще ги преодолеем. С течение на годините ще се научиш да спазваш нашите правила. Не го ли сториш, ще пречупим волята ти. Разбираш ли? Ще те накараме да се разкайваш. Така постъпваме.
Мария не каза нищо. Всичко, което й се бе случило през последните няколко дни, мина като сън. Преди да тръгне от Париж, Карл я бе предупредил кратко и равнодушно да не очаква милост, ако се опита да избяга от метоха. Не го каза направо, но Мария знаеше много добре какво има предвид — щяха да я намерят, да я върнат в Есен и да я убият.
„По-добре се примири с бъдещето — каза й той. — Ропотът няма да ти помогне. Никой няма да ти обърне внимание. Само ще утежниш положението си. Там искат покорство и знаят как да го постигнат, повярвай ми. Онези сестри имат вековен опит. Можеш да упорстваш колкото искаш, но накрая те ще сломят съпротивата ти. На твое място бих се примирил още първия ден. Ти се провали като майка и съпруга и ще ми е неприятно, ако претърпиш неуспех и в метоха.“
Мария се намираше в боядисана в бяло стая без никаква украса, с изключение на няколко стари и избледнели литографии на светци и едно голямо разпятие. Мебелите бяха обикновени и неудобни — столове с отвесни облегалки, бюро и заключен шкаф. Лъснатият под вледеняваше босите й крака. Само на възрастните и на болните позволяваха да носят обувки. Веднага щом пристигна я съблякоха, изкъпаха и облякоха в одежди на послушница от дебел черен вълнен плат. Двете монахини, които й помагаха, не пророниха нито дума. Мария се опита да ги заговори, но те я отблъснаха с каменни погледи и тя също млъкна.
— Това е орден за размисъл — продължи игуменката. — Тук ще се научиш да размишляваш и да се молиш. Нямаме други функции. Правилникът ни повелява пълно мълчание, което можеш да нарушаваш само в изповедната или в крайна наложителност. Тук няма друга музика, освен нашите гласове в хора. Не искам да те чувам да тананикаш или да пееш. А когато си сама в килията, трябва да се съсредоточаваш върху молитви към Светата Дева, а не да си припомняш разни мелодии.
Игуменката говореше добър немски с южнополски акцент. Беше възрастна, но нищо в нея не загатваше за немощ. Част от лицето й беше скрито зад плътно прилепналата на главата колосана монахинска шапчица. Орденът бе останал незасегнат от препоръките на Втория Ватикански събор. Сестрите на покаянието бяха запазили привичките си от шестнайсети век, наред със съпътстващите ги порядки и условности. В метоха
