дал стъкленица със бактерии от салмонела, поникнали върху оризови зърна. Добавени към вечерята на двама мъже от охраната, бактериите щяха да причинят остро хранително отравяне.
Втората й задача беше по-трудна. През деня бе поела риска да извади от строя инфрачервените детектори, като ги напръска с безцветен лак. Така те нямаше да доловят източника на топлина и да реагират на промените в температурата, ако се отвореше някоя врата или прозорец.
Решиха да влязат през задния вход. Навсякъде цареше тишина. Къщата беше потънала в мрак. Мелак тръгна най-отпред, като спря останалите, преди да влязат в обсега на камерата, поставена над главите им.
Всичко, което камерите виждаха, се записваше на видео. Ако нямаше инцидент, една и съща ролка се въртеше два пъти на ден. Мисис Негъл успя да подмени три от лентите с празни и даде оригиналните на дьо Гале. На едната бе снимана задната врата нощем — пълна тишина и неподвижност. Провървя им. Мелак зареди лентата във видеокамерата, която носеше в чантата си и я включи. Сложи я на земята, хвана единия край на кабела и се обърна към дьо Гале.
— Повдигни ме. Внимавай да не ме покажеш пред обектива.
Свещеникът го повдигна. С едно-единствено движение Мелак сряза жиците, които вървяха към къщата, оголи ги и ги свърза с кабела на камерата си. Дьо Гале го пусна на земята.
— Няколко секунди екранът ще бъде празен. После ще се появи същата картина като преди. Изпратят ли някой да провери, изчезваме. Дано да не го направят.
След пет минути отново се възцари тишина. Видеокамерата се въртеше бавно и подаваше към мониторите в стаята с апаратурата сигнала от заредената със старата лента камера. Върнаха се при вратата. Мелак я отключи за три минути. После прошепна:
— Включи ли се алармата, бягайте. Нищо не стана.
Няколко стъпала водеха към тъмния коридор. Бяха близо до кухнята. Ако някой случайно не ги срещнеше по пътя към килера, щяха да стигнат необезпокоявани до края на коридора. В централната част на къщата нямаше инфрачервени лъчи, за да може нощем охраната да се разхожда свободно.
Втората камера бе насочена към ярко осветения коридор, вдясно от този, в който се намираха. Хенрик не си бе направил труда да сложи там подвижна камера, тъй като пространството беше тясно. Мелак се наведе и извади от чантата си малък метален предмет. Дьо Гале отново го повдигна. Крадецът сръчно сложи пред обектива голяма скоба и я прикрепи с магнит. От нея висеше снимка в правоъгълна метална рамка. Разстоянието беше изчислено точно. Един приятел на Мелак бе преснел снимката от видеофилма. Някой по-наблюдателен човек би забелязал, че на монитора картината потрепна за миг-два, но охраната едва ли гледаше толкова съсредоточено.
Мелак направи същия номер и с последната камера, поставена в коридора, водещ към библиотеката. Стаята с апаратурата беше само през две врати и трябваше да действат съвсем безшумно. Крадецът изглеждаше нервен. Тази работа не му се нравеше. Обитаем дом и твърде много алармени системи. Не беше суеверен, но имаше лошо предчувствие.
Библиотеката имаше почти същото разположение като в Съмърлон — отключено преддверие, водещо към охранявана вътрешна стая, където се пазеха ръкописите. Навсякъде цареше тишина. Затаиха дъх, сякаш скрити сензори можеха да доловят дори дишането им. Поуспокоиха се, щом влязоха в първата стая. Според мисис Негъл там нямаше камери и алармени системи.
Мелак се зае с шифъра на междинната врата. Джек му светеше с малко фенерче. Крадецът им бе обяснил, че това ще бъде най-дългият и напрегнат етап от цялата операция. Джек и дьо Гале гледаха нервно, докато съучастникът им набираше различни комбинации от цифри.
Това продължи двайсет минути. Нервите им бяха изопнати, а ръцете — лепкави от пот. Тишината ги притискаше като тежък предмет, сякаш цялата къща бе изградена от мълчание и най-лекият шум заплашваше да я събори. Вратата се отвори и те се вмъкнаха вътре.
Ръката на Джек се плъзна към познатия ключ за осветлението и след миг неоновите лампи замигаха над главите им. Стаята беше същата, каквато я помнеше — тесни дървени шкафове с номерирани чекмеджета, където се пазеха разгънатите ръкописи и отделения за навити на руло документи и по-обемисти неща; речници, справочници и азбучни указатели; поставки за лупи, скалпели, пинцети и други инструменти; две бюра с лампи за четене, подложки за книги и ниска работна маса, където имаше няколко фрагмента от ръкописи, поставени под парчета стъкло.
Розевич не се бе опитал да скрие онова, което търсеха. Напротив, беше го изложил на показ в средата на голямото бюро — висока цилиндрична мощехранителница, изработена във Византия, украсена с икони и инкрустирана със скъпоценни камъни. Джек и Мелак се заковаха на място, но свещеникът, сякаш тласкан по-скоро от природата си, отколкото от религиозното си призвание, тръгна с бавни стъпки към бюрото. В движенията му нямаше нито следа от напрежението, което доскоро го сковаваше. Нервността му се изпари при вида на онова, което смяташе за автентична реликва от Спасителя. Дьо Гале се преобрази за миг от крадец в свещеник, отслужващ литургия, който се приближаваше не към обикновено бюро, а към украсен с цветя и окаден с тамян олтар, където живееше Господ.
Мощехранителницата приличаше на малко светилище, в което първоначално вероятно бяха съхранявали дрипи от одеждите на някой светец или изсушените останки на нечие свято сърце. Имаше две вратички. Дьо Гале посегна внимателно към тях. Отвори едното, сетне другото крило.
Джек чу как дъхът на свещеника секна. В следващия миг дьо Гале се олюля и протегна напред ръце, сякаш да се предпази от удар. Мелак го хвана.
— Какво има? — попита Джек, но Августин не беше в състояние да говори, само размаха ръце и посочи ужасен към бюрото.
Вратичките на мощехранителницата бяха в сянка и скриваха съдържанието й. Джек пристъпи напред. В малкото светилище, като чудовищно вавилонско или египетско изображение, имаше човешка глава. Мъртвешки бледото лице на мисис Негъл гледаше покрусено, сякаш отражение в огледалото на страха.
61.
Розевич, Хенрик и още двама мъже ги чакаха в преддверието. Всички, освен домакина, бяха въоръжени.
— Напразно си губите времето — каза Щефан.
Джек пристъпи напред, но спря, когато единият от телохранителите насочи пистолета си към него.
— Налагаше ли се да я убиеш? — попита Джек.
— Негъл ли? Много бях привързан към нея — отговори Розевич. — Тя беше с мен отдавна. Обичаше семейството ми, особено Мария. Мисля, че я обичаше прекалено много. Предаността й към Мария явно е надделяла. Но както и да се опитвам да го обясня, всичко се свежда до едно обикновено предателство. То е заразно. А за заразата няма по-добър лек от крайните мерки. Инфекцията трябва да се унищожи, преди да се е разпространила.
— И любовта ли е инфекция? — попита Джек.
— Грешната любов, да. Заблудената и извратената. Вашето поколение не разбира това. Вие тачите любовта повече от другите ценности, но грешите. Има много по-величави неща. Едно от тях е лоялността. Да останеш верен въпреки всичко. Благодарността, честността, достойнството, чистосърдечността и смелостта. Всички тези качества сега са пренебрегнати и забравени.
— Как се осмеляваш да говориш за тези неща! — избухна Джек.
Но не изпитваше гняв, а само жлъчна и пресушаваща тъга. Колко жалко, че старецът приключваше живота си така. Краят му беше досущ като началото. Джек се замисли за онези, които се бяха изпречили на пътя на Розевич и бяха намерили смъртта си — Денис Бойлан, Мойра Кенеди, Йосиф, Леа и Сима Шаранский и по всяка вероятност Исак Берчик. А сега и Норийн Негъл. Колко ли още имаше?
— Съжалявам, Джек. Не исках да става така. Съдбата предопредели да се срещаме на всеки ъгъл. Повярвай, възхищавам ти се и дори ти завиждам.
Розевич се обърна към свещеника, който още беше видимо потресен от откритието си.
— Вие сте отец дьо Гале, нали?
— Да.
— Към вас не изпитвам съжаление. Напротив, срамувам се заради вас. Ръкоположен свещеник. Как
