нямаше електричество, нито телефон или радио — никаква следа от цивилизацията на двайсетия век. Времето сякаш беше спряло. Обитателките живееха в жестокото и сурово минало.
— Всяка сутрин ще ставаш в пет. Щом чуеш камбаната, скачаш от леглото и се приготвяш за литургия. Представяй си, че леглото ти гори. Позволиш ли на съня да те задържи в прегръдката си, ще му станеш робиня. Закуската е хляб и топла вода. Не пием чай, кафе или други стимулиращи напитки. Храната ни е без подправки. Ядем, за да живеем и пестим всяка троха. Изхвърлянето на храна е грях, който се наказва жестоко. След закуска отиваш в параклиса за Божествена литургия. Има два часа тълкуване на религиозни текстове, след това един час четене. После обяд. Сетне благословение.
Гласът на игуменката беше монотонен. Мария изпадна в унес и не чуваше думите й. Богослужение часове наред, лягане в девет вечерта, ставане в полунощ за литургия до два часа, кратък сън, отново на крак в пет, храна, колкото да не умреш от глад и безкрайни, еднообразни годишни сезони. Поредица от дни и месеци, които щяха да свършат в безименен гроб.
— Когато отидеш да дадеш обет, първо ще се закълнеш в бедност. Дошла си с празни ръце и нищо няма да вземеш оттук. Ако ти потрябва нещо, поискай. Ще ти дадат сапун и паста за зъби. Позволяват ти се две носни кърпи седмично и две дамски превръзки, ако е необходимо. Ще идваш да ги получаваш от мен. Нуждаеш ли се от лекарства, ела тук. Разрешени са само обикновени лекарства. Не сме дошли тук да се глезим. Не даваме болкоуспокояващи, приспивателни и други такива.
Стаята нямаше прозорец. Свят от стени. Студен и неприветлив, без капка физическа или духовна топлота. Мария бе пристигнала в Честохова сутринта, след като мина границата при Гьорлиц и се отправи надолу към Вроцлав. След кратко пътуване наближиха предградията на най-грозния град, който някога бе виждала. Стоманодобивните заводи и текстилните фабрики бълваха отровен пушек в сивия въздух. Към центъра се нижеха отблъскващи жилищни блокове. А там, на върха на хълма, се извисяваше прочутият манастир „Ясна гора“, където Черната богородица чакала поклонниците. А високо над него се издигаха стените на метоха, първоначално служил за крепост срещу нашествията на шведи, руснаци и германци.
Минаха покрай хълма и парк Стажица, после поеха на север, по улица „Старуха“, където ги чакаха още по-заплашителни зидове. Там телохранителят се сбогува с тях.
Пуснаха Мария и мълчаливата сестра Зофия през тесния страничен вход и незабавно ги разделиха. Една монахиня със строго лице хвана Мария за ръката. По-късно научи, че тя отговаряла за новите послушници. Трясъкът на портата беше непоносим — досущ като гласа на съдия, който я осъжда на доживотен затвор.
— Килията ти ще бъде на първия етаж. Трябва да я поддържаш винаги чиста. Забранено е да каниш там други монахини, както и да ходиш при тях. Приятелства не се разрешават. Може да окачиш на стената само религиозни изображения. Никъде няма да видиш огледало. Няма да ти е необходимо.
Мария погледна игуменката. В очите й нямаше състрадание. Само стомана, излята там от живота на безпощаден самоконтрол, дългогодишно целомъдрие и потискане на всякакви човешки чувства, освен самоненавистта.
— Не съм тук по собствена воля — каза Мария.
— Това не ме интересува. Проявяваш ли упорство, уверявам те, че ще те прекършим. Храниш ли надежди за завръщане в света, съветвам те да ги избиеш от главата си. Скоро ще станеш послушница, а след четири години ще имаш призвание. Ще станеш Христова невеста и ще носиш пръстена Му на ръката си и името Му в сърцето си.
— Аз имам съпруг.
Игуменката поклати глава.
— Вече са предприети стъпки за анулиране на брака. Може и да не си девственица, но ще се научиш на целомъдрие като всяка непокварена послушница.
В тишината се разнесе самотен и необикновено силен звън.
— Време е за литургия. Отговорничката ще ти каже какво да правиш. Моля се да не й даваш повод да те води при мен. Сториш ли го, предупреждавам те, че доста ще си помислиш, преди да го направиш пак.
За Мария нямаше значение какви наказания я очакваха. В главата й се въртеше една-единствена мисъл — въпреки тяхната бдителност и преследвачите, тя ги бе надхитрила. Имаше начин да избяга и веднага щом настъпеше подходящият момент, щеше да се възползва от него.
Игуменката тръгна към вратата. Докосна дръжката и се обърна.
— Дете мое, не искам да мислиш лошо за мен. Строга съм, защото животът ни е суров. Ако не е така, няма да има смисъл от молитвите ни. Ние сме напълно изолирани от света. За нас, които сме прекарали целия си живот тук, околният свят не съществува. Не знаем и не искаме да знаем какво става там. Съзнавам, че тук ще ти бъде трудно. Всеки ден ще бъде едно мъчение. Дълбоко в душата си те съжалявам. И тъкмо заради това ще те дисциплинирам. Защото духовната и физическата дисциплина са единствената ти надежда. Въздържанието и себеотрицанието ще те направят силна. Ще ти помогна с каквото мога, останалото зависи от теб. А сега се приготви да започнеш живота си като монахиня.
60.
Джек погледна часовника си. Беше три и пет след полунощ. До него отец дьо Гале трепереше от студ. А може би от страх. Провървя им. Нямаше луна и небето бе покрито с облаци. В черни анцузи и с начернени лица, Джек и свещеникът бяха почти невидими в мрака. С тях беше и още един човек, който наблюдаваше с бинокъл задната част на къщата. Казваше се Мелак.
Мисис Негъл бе дала на дьо Гале подробно описание на алармената система вътре — къде бяха поставени сензорите, какъв вид бяха, къде беше разположена контролната апаратура и колко човека имаше нощем. Тя бе заснела интериора с малка камера.
Дьо Гале се бе срещнал с Антоан Мелак, бивш негов енориаш от времето, когато бе служил в северозападната част на града. Шейсетгодишният Мелак имаше по-дълъг стаж в затвора, отколкото дьо Гале като свещеник. Той беше крадец, който не можеше да си представи друг начин за изкарване на прехраната. Изповядвал се бе редовно в църквата „Сен Жозеф“ и постепенно бяха започнали да се виждат с дьо Гале в „Льо Чинк Етоал“. Тяхното странно приятелство, прекъснато от пребиваването на Мелак в затвора и от заминаването на дьо Гале във Ватикана, бе устояло на времето.
Въпреки занаята си Антоан беше честен човек. Не крадеше от домовете на хората, не се занимаваше с наркотици и оръжие, не мамеше другарите си, не носеше пистолет и не оказваше съпротива, когато го залавяха. Дори полицаите го уважаваха.
Озова се с готовност на молбата на дьо Гале. Не му предложиха, нито пък той поиска възнаграждение. Казаха му, че ще помогне на църквата и че става дума за откраднато от Ватикана имущество, което не може да бъде възвърнато по законния ред. Необходимо му беше да знае само това. Разгледа описанието на къщата, снимките и картата и измисли план за проникване. Фактът, че ще помогне на църквата, бе достатъчен да приспи съвестта и на мисис Негъл. Дьо Гале не се поколеба да добави, че ще облекчи положението и на Мария.
Мисис Негъл им обясни, че установеният ред рядко се нарушава. Хенрик бе наложил строги вътрешни порядки и дори самият Розевич трябваше да се съобразява с тях. Отклоненията от нормалното ежедневие бяха незабавно разследвани и ако заплашваха обитателите на къщата — предотвратявани без излишен шум. Розевич спеше на третия етаж, където разполагаше с цял апартамент. На втория беше настанена прислугата. Пред всяка врата имаше въоръжен пазач, свързан с вътрешен телефон и алармен звънец с апаратурата долу, където цяла нощ дежуряха двама мъже. Спалнята на Хенрик беше наблизо, до библиотеката.
В стаята с контролната апаратура имаше няколко монитора, свързани с подвижни камери, снабдени с инфрачервени лъчи, които им позволяваха да „виждат“ в тъмното. Десетте камери бяха поставени над входовете, на стълбищата и коридорите и на различни места във вътрешността на къщата. Беше невъзможно да не бъде засечен неканеният гост.
Задействаше ли се алармената система, един от дежурните отцепваше съответния район. Събуждаше въоръжената охрана и я изпращаше там.
Мелак беше убеден, че ще се справи, ако мисис Негъл си бе свършила добре работата. Дьо Гале й бе
