нея пишеше, че игуменката трябва да доведе най-новата послушница Мария фон Фройдигер и ако младата жена изяви желание да напусне манастира, да не я спира. Указанията бяха кратки и недвусмислени. Майка Алиса съвсем не се смути. Заповедта беше посегателство върху авторитета и самостоятелността й. Специалните й взаимоотношения с кардинал Чечановски бяха изложени на риск.
— Съжалявам — каза тя и върна документа на дьо Гале. — Не мога да изпълня нареждането. Кардинал Сенкевич няма пълномощия тук. Подобно нарушение на порядките изисква намесата на кардинал Чечановски. Трябва да говорите с него.
— В такъв случай вижте и това.
Дьо Гале извади още един документ от джоба си и й го подаде, без да каже нищо повече. Майка Алиса го разгърна и го прочете. Лицето и пребледня. После го сгъна и го върна на свещеника. През дебелата хартия прозираше релефният печат на папата.
Бяха дошли само дьо Гале и Джек. Останалите пазеха ръкописа и се криеха в дома на един от членовете на „Дружеството на Колбе“. Знаеха, че трябваше да напуснат Честохова и да се отправят към границата веднага след като взеха ръкописа, но Джек беше много настоятелен и никой нямаше морални сили да му откаже.
— Убеден съм — продължи дьо Гале, — че Светият отец сериозно ще се заинтересува от реформите в религиозния живот тук. При положение, разбира се, че узнае за съдействието ви по други въпроси.
— Губите си времето, отче — каза Майка Алиса. — Мария фон Фройдигер вече не е тук. Съпругът й я взе преди два дни. Можете да претърсите метоха, но ви уверявам, че няма да я намерите. Много съжалявам за случилото се. Както и за младата жена. Но стореното — сторено. Надявам се, че няма да има последици за манастира.
Дьо Гале стана. Погледна възрастната жена, без да е сигурен какво изпитва. Подобно на мнозина други тя само изпълняваше заповеди. Несъмнено дълбоко в сърцето си мислеше, че го прави за добро. У игуменката нямаше коварство, отмъстителност или злоба. Въпреки това той се чувстваше в присъствието на самото зло.
— Не — отговори дьо Гале. — Няма да има последствия. После млъкна и се вгледа в нея, като се опитваше да я разбере. — Не и в този живот — добави той.
68.
Накъдето и да тръгнеха по пътя за Рим, трябваше да преминат най-малко три държавни граници. И през ум не им минаваше да прекосят през остатъците от Югославия. Пътуването със самолет беше най-лесният изход, но и най-опасният. Не смееха да поверят ръкописа на друг, нито да го изпратят по пощата или по куриер.
— Каква ирония, а? — отбеляза дьо Гале.
Намираха се в къщата на един съмишленик в Краков. Навън валеше дъжд.
— Преди петдесетина години, когато трябвало да направят същото пътешествие, Розевич и съратниците му не са имали проблеми да стигнат до Рим. И ние трябва да организираме канали за прехвърляне на хора.
— Забравяш, че тогава Европа е била пълна с бежанци — рече Макбрайд. — Навсякъде царял хаос. Онези гадове са се възползвали от положението.
— И сега има много бежанци — каза Галчизински.
— Дали да не се представим за емигранти, за да се доберем до Германия или Австрия? — предложи Ерцбергер.
Дьо Гале поклати глава.
— Най-добре е да се крием тук, в Полша, докато нещата се успокоят, и после да заминем за Швеция.
— Знам ли? — каза Ерцбергер. — Не съобразихме, че ръкописът ще се превърне в център на такова голямо внимание тук. Може да започнат да ни издирват. От врата на врата.
— Няма да го направят — възрази дьо Гале. — Последното, което Чечановски иска, е Ватиканът да узнае, че ръкописът е изчезнал. Това ще осуети плановете на Източния кръст. Без документа те няма да могат да изнудват Светия отец. Нямат полза от шумотевица. Най-много да затворят границата, като измислят някаква история за откраднато църковно съкровище. Тук сме в безопасност.
— Но не и Мария — обади се Джек.
Той стоеше настрана от другите и гледаше през прозореца.
— Не се безпокой, Джек. Вече се обадих на нашите хора в Германия да проверят как стоят нещата. И ако ни се предостави възможност да я освободим, ще действаме.
Джек не каза нищо. Дъждовните капки се стичаха по стъклото. Усещаше, че Мария му се изплъзва. И любовта. Младостта. Всичко, което в миналото имаше значение за него — Кейтлин, Сиобан и научната му кариера — бе въплътено в Мария, а сега му бе отнето. Вече не можеше да си представи живота си без ръкописа, но сега той беше само едно бреме, което застрашаваше живота на Мария, и ако се наложеше, трябваше да бъде отхвърлено.
Джек се събуди и затаи дъх в мрака. Спеше в една стая с Гейбриъл Макбрайд. Джек сънува помещение, пълно с горящи ръкописи. Огънят беше като спомен за ненаказана вина. Замисли се за Христос. Не за бледия жител на Галилея, пред който се кланяше майка му, или за синеокия чудотворец, измислен от резервираните европейци, а за кривоносия смугъл фарисей, за когото огънят и вината бяха равностойни партньори в жестокия Божи план, за мечтателя на опасни блянове. Джек видя своя Христос да се клатушка като пияница в полуразрушеното гето, с развети коси и шапчица, едва крепяща се на главата, пъхнал Петокнижието под мишница, оплюван, замерян с камъни, подритван, обкръжен от грозно изкривени арийски лица със сини очи и руси коси и бягащ от едно разпятие, голямо колкото целия свят. Видя го облечен в раирани дрехи и с номер, татуиран на ръката, да се олюлява под ударите на камшика. А пред него — редици голи мъже и жени с трънени венци на главите и с белези от бич по гърбовете, мълчаливо пристъпващи през отворените врати на газовите камери, достатъчно големи, за да поберат цялото човечество.
Замисли се за доверието и предателството и за горящия и угасналия огън. В сърцето му нямаше нищо, освен призраци.
Стана от леглото. Треперейки от студ. В къщата нямаше отопление. Вече бе облякъл панталона и пуловера си. Макбрайд спеше дълбоко. Джек чуваше равномерното му дишане. Свещеникът беше спокоен.
Намери обувките си и ги нахлузи.
Ръкописът беше там, където го бе оставил — в заключения шкаф. Ключът беше в джоба му. Отвори внимателно шкафа и взе металния цилиндър. Стори му се необикновено тежък — сякаш съдържаше цели векове.
Обърна се и в същия миг лампата светна. Срещу него стоеше Августин дьо Гале с пистолет в ръката.
— Джек. Стори ми се, че чух шум. Какво правиш? Едва тогава забеляза цилиндъра.
— Моля те, Августин, не се опитвай да ме спреш. Свещеникът го погледна тъжно.
— Защо да те спирам, Джек? Той няма да я пусне дори в замяна за ръкописа.
— Мисля, че грешиш. Трябва да опитам. Дьо Гале се замисли, после каза:
— Да, трябва да опиташ. Но не с ръкописа. Той не е твой. Не можеш да правиш сделки с него. Джек поклати глава.
— Ръкописът няма собственик. Но ако остане у вас, вие ще го скриете. Това ще бъде престъпление. По- лошо от кражба.
— И аз искам да го видя публикуван, Джек.
— Не, не е вярно. Ти трябва да го предадеш на папата. Каквото и да се случи, той иска да е убеден, че писмото е на сигурно място и Източният кръст не може да се добере до него. Ти ще му кажеш, че трябва да бъде публикуван. но той няма да те послуша. Папата не обръща внимание на хора като теб и мен. Ще скрие
