— „Рубрикс“ ли? — попита Карл озадачен.
— Попитайте портиера — отговори Джек и хукна към улицата заедно с Мария. Ако искаха да ги застрелят, сега беше моментът.
Паркър ги видя. Разположил бе хората си по ъглите срещу колежа. Самият той стоеше пред портите. Веднага се обади по радиопредавателя.
Джек бе наел кола. Разчиташе на суматохата около ръкописа, за да спечелят време да се измъкнат. Видя, че се приближават, когато посегна към дръжката на вратата. Четирима мъже. Вървяха бързо. Позна Паркър. Под палтото си държеше пистолет.
— Спокойно, Джек. Не искаме да се вдига шум. Но ако се наложи, ще го направим тук, на улицата.
— Саймън — обърна се Мария към него, — какво става? Къде е Джереми?
— Мъртъв е.
Джек стисна ръката й.
— Той работи за тях сега. Видях го да влиза в къщата на баща ти в Париж.
— Вярно ли е, Саймън? — разтревожена попита Мария.
— Не за тях, а с тях — отговори Паркър. — Съжалявам, но залогът е твърде голям. Искам да дойдете с нас, без да вдигате шум.
— Саймън, не е необходимо да правите това. Получихте, каквото искахте. Карл го взима в момента. Джек и аз искаме само да се измъкнем от всичко това. Моля те.
— Съжалявам, Мария. Не е толкова просто. Бих ви пуснал, ако можех. Но нямам избор. Карл настоява да ви убием. Аз трябва да го направя. Иска да се убеди, че може да ми има доверие. Не усложнявайте нещата. Съвсем ненадейно до тях спряха две коли, като за малко не предизвикаха катастрофа. От тях слязоха няколко маскирани мъже. Паркър и хората му се обърнаха и посегнаха към пистолетите си, но вече беше късно. Непознатите откриха огън и ги повалиха с бързи изстрели в главите.
— За Бога, човече, мятай се в колата си и изчезвай оттук! Единият хвана Джек за ръката. Акцентът му беше ирландски.
Убийците се качиха отново в колите и потеглиха, преди да са затворили вратите. Наоколо спираха автомобили. Пешеходци тичаха насам-натам. Уличното платно се обля в кръв. Джек видя, че Паркър се опитва да се надигне и после пак пада. Мария коленичи до него и вдигна главата му, ала нямаше смисъл — животът го бе напуснал.
Един човек се отдели от перилата пред банката и бързо тръгна към Джек и Мария. Гейбриъл Макбрайд.
— Бягайте. Джек, докато все още имате възможност.
— Как разбрахте, че сме тук?
— Следихме те, Джек, и подслушвахме телефона на фон Фройдигер.
— Какво става, по дяволите?
— Ще разбереш от вестниците довечера. А сега се махайте, преди да са дошли полицаите.
„Рубрикс“ беше сграда от червени тухли, строена през 18 век, напълно несъответстваща на околните сиви каменни постройки. Тя разделяше Тринити колидж на две. Металният цилиндър се намираше в една картонена кутия, сложена в края на третото стълбище. Карл го отвори и внимателно извади съдържанието му. Ирландецът бе удържал на думата си. Германецът изпита известно съжаление, че се налагаше да го убие. Усмихна се и пъхна ръкописа в контейнера.
72.
Джек и Мария заминаха с първия самолет. Луфтханза извършваше директни полети до Мюнхен в понеделник, петък и в почивните дни, затова първо трябваше да отидат в Лондон и оттам да се качат на самолета за Мюнхен. Докато летяха над Ламанша, Джек чу новините по радиото.
„— В република Ирландия е обявено общодържавно издирване на убийците от ИРА, които тази сутрин застреляха четирима английски бизнесмени. Престъплението е било извършено пред Ирландската банка в центъра на Дъблин, около десет и половина. Група маскирани мъже открили огън в непосредствена близост с жертвите. Убитите, които още не са разпознати, загинали моментално от куршуми в главите. В изявлението си Ирландската народоосвободителна армия настоява, че четиримата застреляни са високопоставени служители на английското разузнаване, изпратени в Дъблин с цел политически саботаж. Британските власти още не са отрекли твърдението.“
Джек разказа на Мария за Гейбриъл Макбрайд и опасните му приятели. За Феликс и за Паркър. За негова изненада последва новина, която беше в пълно съзвучие с думите му. Тя бе включена в бюлетина по-скоро като любопитен факт.
„— В Лондон е пристигнал възрастен мъж, който твърди, че е лейтенант Пийтър Рамзи, британски разузнавач през Втората световна война. Дошъл е без документи, с полет на Аерофлот от Москва. Според изявлението, което е направил пред пресата, скоро ще пристигнат и други британски агенти. Етъл, съпругата на лейтенант Рамзи, вдовица от войната, живееща в Брикънхед, припаднала, когато чула новината. Било й съобщено, че през 1944 съпругът й изчезнал по време на акция, а след войната бил официално обявен за убит. Пийтър Рамзи — ако действително това е човекът на лондонското летище — вероятно е един от трийсетте хиляди съюзнически затворници, освободени от съветските войски и впоследствие преместени в трудови лагери в Съветския съюз. Миналото лято руският президент Борис Елцин призна, че в страната му има американски разузнавачи от Виетнам, Корея и териториите, окупирани навремето от нацистите. Довечера мисис Рамзи ще се срещне с мъжа, който твърди, че е неин съпруг.“
— Косенкова и Феликс са били убити в Лондон — добави Джек. — В нейно отсъствие някой в Русия е решил да вдигне капака. Паркър искаше да сключи сделка с баща ти.
Мария говореше съвсем малко. Държеше ръката на Джек и от време на време му се усмихваше, но мислите й бяха другаде. Карл можеше да скрие Паул. С възможностите, които разполагаше, съпругът й трябваше само да щракне с пръсти и Паул щеше да изчезне безследно.
Останаха в Мюнхен няколко часа. Банковата сметка на Мария не беше замразена, както се бе опасявала. Тя изтегли голяма сума, откри нова сметка под друго име и каза да прехвърлят останалите в Есен пари на нея. Сетне посетиха един от най-известните мюнхенски адвокати, Хеслер, чиято кантора се намираше на „Кьонигилац“. Хеслер беше едър брадат мъж. Обстановката в кабинета му беше разкошна. Очевидно печелеше добре от неволите на другите.
Адвокатът стана, когато въведоха Мария и Джек.
— Благодаря, че се съгласихте да ни приемете веднага — каза Мария, която знаеше много добре, че името и парите й бяха превърнали триседмичния списък от чакащи в триминутен.
— Драга фрау фон Фройдигер, аз съм на ваше разположение. Само искам да знам защо сте дошли чак в Мюнхен, за да потърсите адвокат. Моля, седнете. А вие, хер…
— Доктор Гулд.
— Приятно ми е да се запознаем. Заповядайте. Хеслер слушаше с професионална безпристрастност,
докато Мария описа накратко обстоятелствата около отвличането на Паул. Срещу солидно възнаграждение той обеща, че веднага ще се разпореди да подведат Карл под съдебна отговорност.
— Но докато случаят отиде в съда — добави Хеслер, — не можем да направим почти нищо. Разбира се, ще поискаме официално разрешение да виждате момчето. Без такъв документ властите не могат да ви помогнат. Секретарката ми ще напечата иск, с който ще помолим съпруга ви да се съгласи с изискванията в разрешението. Ще подчертая, че всеки отказ да изпълни разпорежданията, ще се използва срещу него, когато се явим в съда. Достатъчно ли е?
Мария поклати глава.
— Искам да видя Паул и да се уверя, че Карл няма да се опита да го закара другаде. Съпругът ми е властен човек. Адвокатската прецизност едва ли ще го възпре.
— Можете да потърсите съдействие от полицията. Ако момчето изрази желание да тръгне с вас, съпругът ви не може да му попречи. Но не съм сигурен дали местната полиция ще иска да се намесва в семеен спор. Ако изчакате до сутринта, ще се свържа с един приятел в Главно управление на полицията.
