Някакъв чевръст адвокат от Мюнхен казал на ченгетата, че един от клиентите му, известен индустриалец, е изчезнал. Човек на име фон Фройдигер. Чували ли сте за него?
Джек поклати глава.
— Въпросът е — продължи Замфиреску, — че онзи фон Фройдигер и една жена са били намерени мъртви в градчето Арнсторф. И за това ли не знаете нищо? Джек се размърда неспокойно. Подозираше ли ги пилотът? И какво щеше да поиска за мълчанието си.
— Не — отговори той. — Трябва ли?
— Е, тогава може би приятелката ви знае. Документите й са на името Фройдигер. Вероятно не сте забелязали. Бих го нарекъл страхотно съвпадение.
— Така е. Или мислите, че не е?
Настъпи мълчание. Контролните уреди проблясваха.
Замфиреску не откъсваше поглед от тях.
— Провървя ви — каза накрая той, — защото знам някои неща за онзи хер фон Фройдигер. Каква голяма клечка е и тъй нататък. Имам представа и за политическата му дейност. Всъщност тя е обществена тайна. Баща му е бил нацист, приятел на Хитлер. Готина личност. Прекарал няколко години в затвора в Ландсберг и излязъл оттам още по-богат. Синът му е свързан с крайно десните. Така че загубата не е голяма.
— Сигурно — тихо каза Джек.
— Дори за семейството му. Освен може би за баща му. Джек кимна.
— Аз съм румънец — продължи Замфиреску след кратко мълчание. — Дойдох в Германия преди четири години заедно с по-малкия си брат Ливиу. Той доведе и семейството си. Аз съм вдовец. Миналата година убиха Ливиу. Разхождал се една нощ из Мюнхен. Неколцина фашисти го наръгали с нож на улицата. Полицията още ги търси, но сигурно няма да ги намери. Пък и да ги открие…
Той сви рамене.
— Сега снаха ми и децата са принудени да живеят в общежитие за емигранти. Миналия месец банда фашисти се опитаха да го подпалят. Да вървят по дяволите. И фон Фройдигер също.
Румънецът погледна Джек.
— По-добре се върнете на мястото си — каза той. — Може да има буря. Времето е лошо.
Самолетът продължи да се носи в нощта. През прозорците се виждаше само мрак. Сякаш целият свят бе направен от него. Джек разказа на Мария за Замфиреску. Тя кимна, но не пророни дума. После се вторачи в Джек и прошепна:
— Толкова се притеснявам.
— Паул е жив. Сигурен съм, че баща ти няма да му стори зло.
Очите й се напълниха със сълзи.
— Ще направи дори нещо повече. Лудостта е дълбоко вкоренена в душата му.
— Сигурно не е така.
Мария въздъхна и изтри сълзите си.
— В концлагера в Кланец… такава е била специалността му — мъчения и екзекуция на деца.
Навлязоха в буреносни облаци. Джек не можеше да измисли как да я успокои. Ръката й беше отпусната и безжизнена.
Вратата на пилотската кабина се отвори. Движеха се на автопилот. На прага застана Замфиреску.
— Мислех, че ще искате да знаете — каза той. — Самолетът на Шнайдер току-що се е приземил в Корк. Ние имаме още четирийсет минути.
75.
Щом наближиха ирландския бряг, бурята се усили. Започнаха да ги подмятат силни ветрове. Потоци дъжд обливаха самолета, докато се спускаше през гъстите облаци. Изведнъж под тях се появиха светлините на Корк, сякаш се материализираха от водата и вятъра. Ураганът заплашваше да ги изкара от пистата и да ги запрати в полето. Замфиреску отиде при тях веднага щом изключи моторите.
— Имам още малко работа тук — каза той. — Ще се оправите ли сами?
— Мисля, че да — отговори Джек. — Много ни помогнахте.
— Искам да разбера как е момчето. Обадете ми се. Навън ви чака кола. Поръчах я, преди да кацнем. Шнайдер ще ви каже накъде е тръгнал мъжът, когото търсите.
— Не е необходимо — рече Мария. — Знаем къде отива.
Благодарение на служебния пропуск минаха безпрепятствено през митницата на летището. Не провериха дори чантата на Джек. Шнайдер ги чакаше от другата страна. Розевич наел кола, форд гранада, и му казал, че си отива „вкъщи“. Пилотът не знаеше нищо повече. Навън валеше като из ведро. Колата беше там. Щом чуха, че е за пътниците от частния чартърен полет, предприемчивите служители от гаража бяха изкарали ягуар. Мария седна зад волана. Познаваше пътя, а и искаше да се разсее с шофирането. Отправиха се на юг, минаха покрай Корк Сити, поеха по магистрала номер 71, а сетне завиха на запад. От време на време пейзажът се озаряваше от светкавици. Колата вървеше добре, но пътят беше криволичещ и коварен. Тук-там имаше дупки, от които ягуарът подскачаше по мократа настилка. Пороят се сипеше от бездънните облаци и обливаше предното стъкло. Нямаше други превозни средства. Спряха на една бензиностанция, откъдето Джек купи две фенерчета. В Съмърлон сигурно щяха да им потрябват.
Късно след полунощ стигнаха до Болтимор. Бурята по крайбрежието беше още по-силна. Селото беше дълбоко заспало. Минаха през него и се насочиха към носа, където се издигаха развалините на Съмърлон.
— Защо ли е дошъл тук, Джек? В такава нощ. Това е безумие. Дали не е отишъл другаде?
— Казал е на Шнайдер, че си отива вкъщи. Освен ако няма друга къща наоколо…
— Не — отговори Мария. — Съмърлон беше единствената.
Пътят беше залят с вода. Нямаше граница между небето и сушата. Не чуваха прибоя, а само вилнеещата буря. Изведнъж фаровете осветиха счупената порта. Мария натисна спирачките и прокара ягуара през тесния отвор. Светкавица озари ъгловатия скелет на Съмърлон.
Мария караше внимателно по обраслата с плевели алея. След няколко години природата щеше да превземе пространството около къщата. Фаровете осветяваха избуялата трева, храстите и заплетената джунгла от растителност там, където преди имаше спретнати градини.
— Погледни! — извика Джек и посочи напред. Високо в мрака блещукаше червеникава светлинка.
Потрепна и угасна, сетне се появи още по-ярка. Мария ахна. Може би баща й пак се опитваше да запали къщата. Но там вече нямаше какво да гори.
— Пожарникарите успяха да спасят няколко стаи — каза тя. — Или поне предотвратиха пълната им разруха. В западното крило са запазени подът и таванът.
— Може ли някой да се качи там?
— Опасно е, но може.
Тя се вгледа разтревожена в трепкащата светлинка, като се бореше с паниката. Непрекъснато се молеше за Паул.
Фордът беше паркиран пред останките от главния вход. Джек взе чантата от задната седалка и слезе от колата. В същия миг втора светкавица освети къщата. Развалините бяха обрасли с бръшлян. Само за няколко секунди силният смразяващ дъжд ги измокри до кости. Леденият вятър ги блъскаше и се опитваше да ги изтласка от алеята. Джек хвана Мария за ръката и извика:
— Вземи фенерчето.
Двата лъча прорязаха дъжда и мрака и осветиха обраслата фасада на къщата. Обгорената и разбита стара врата висеше на пантите. Беше открехната и разкриваше мрачен и неприветлив интериор. Джек и Мария се промъкнаха през отвора. Краката им затъваха в калта и дебелия пласт мокри листа. Пожарът бе започнал от коридора. От величественото стълбище бяха останали само черни изкривени пръчки. Стените, на които преди висяха портретите на прадедите на Розевич, сега бяха мръсни и плесенясали. Паркетът беше натрошен и осеян с туфи плевели. На тавана имаше дупки, през които безпрепятствено се изливаше дъждът. Тръгнаха през купищата отломки и стигнаха до задната част на къщата, където зееше входът към напречния коридор. Там не валеше толкова силно, защото покривът беше почти изцяло запазен. Стъпваха в
