сигурно е обезумял, когато е видял какво съм направил. Карл никога нямаше да се досети за подмяната, но баща ти е забелязал веднага.
— Защо баща ми уби Карл? — обърна се Мария към икономката. — Само защото се е оставил да го излъжат ли? Жената явно не искаше да отговори.
— Хайде, кажи. Какво си ги чула да викат?
— Баща ти искаше да отведе момчето. Каза, че всичко свършило и че загубили всичко. Хер фон Фройдигер се опитваше да го вразуми. Убеждаваше го, че ръкописът не е важен и че могат да спечелят и без него. И тогава баща ти го уби. Излезе разгневен от библиотеката и се качи горе. Втурнах се тук и намерих съпруга ти мъртъв. Не знаех какво да правя. Взех един пистолет, но нямах заповеди и не знаех с кого да се свържа. Уплаших се. После баща ти слезе. Водеше Паул. Държеше се като… ненормален. Непрекъснато крещеше. Хванал бе здраво момчето и аз не можех да рискувам да стрелям.
— Къде го заведе? — попита Мария, която всеки миг щеше да припадне.
— Не знам. Качиха се в колата и потеглиха.
— Опитай се да си спомниш — настоя Джек. — Каза ли нещо? За Париж ли тръгна? Или за Полша?
— Сега се сещам — прошепна икономката. — За Ирландия. По време на кавгата спомена, че ще заведе Паул в Ирландия. В някакво място на име Съмърфийлд.
— Води го в Съмърлон! — възкликна Джек. — Но защо? Там няма нищо, всичко е изгоряло.
Мария го погледна. Очите й бяха изпълнени с ужас.
— Господи, Джек, мисля, че се досещам. Не знаеш ли как стана пожарът?
Джек поклати глава. Беше вцепенен и усещаше, че нещата стават неконтролируеми.
— Опитаха се да вземат къщата. Задължиха баща ми да я продаде. Тогава аз вече бях заминала за Германия и той живееше там сам. Обади ми се в нощта на пожара и каза, че нямало да позволи да му отнемат къщата. По-скоро щял да я изгори до основи, отколкото да види как онези немарливи държавни служители я превръщат в туристическа атракция. Изнесе най-хубавите мебели, картини, книгите и ръкописите. После взе туба бензин и драсна клечката.
Тя го погледна отчаяно. Очите й бяха пълни със сълзи.
— Не разбираш ли, Джек? Познавам го добре. Той ще направи същото и с Паул. Не може да се примири с мисълта, че плановете му се провалиха и внукът му няма да осъществи онова, за което е бил предопределен. По-скоро ще го убие.
74.
— Дай ми пистолета — заповяда Джек и протегна ръка. — Моля те.
Жената явно беше крайно объркана. Без началник, който да и дава заповеди, тя беше нищо. Но въпреки това опасна.
— Знам кой си — каза Лени, като направи една крачка напред и насочи пистолета към него. — Ти си евреинът, мръсният чифутин, който спи с майката на Паул.
— Кой ти каза това?
— Хер фон Фройдигер, разбира се. Сигурно си го мислил за глупак, но той знаеше всичко.
— Вече няма значение. Фон Фройдигер е мъртъв. Но все още имаме време да спасим Паул. Трябва да ни пуснеш да спрем Розевич.
Лени поклати глава.
— Фрау фон Фройдигер може да върви — тя вече не струва нищо. Но не и евреинът. Той е виновен за всичко това и трябва да плати.
Щеше да бъде толкова лесно да й каже, че не е евреин или чифутин, а католик като нея. Но вече не беше така просто. Джек бе стигнал до кръстопът, откъдето пътищата се разделяха. Нямаше значение за какъв го мисли тази жена. Икономката беше само една вълна от огромния океан от омраза, който можеше да го залее. Ала Джек нямаше намерение да отрича, че е евреин пред нея.
— Тръгвай, Мария — каза той. — Намери баща си. Вземи чартърен полет до Мюнхен. Има време.
Мария поклати глава и го хвана за ръката.
— Той е мъртъв — обърна се тя към Лени. — Всичко свърши.
— Не. Някои трябва да плати — отговори икономката и вдигна пистолета.
Джек видя смътно какво последва. Усети някакво движение до себе си. Мария извади дясната си ръка от джоба на палтото, насочи пистолет и стреля. Един-единствен куршум, който влезе в челото на Лени и излезе, съпроводен от струя кръв от тила й. Икономката не успя дори да натисне спусъка.
Джек взе пистолета от Мария и я прегърна. Тя започна тихо да ридае, сетне промълви:
— Да тръгваме. Няма време за губене. Потеглиха и Джек попита:
— Откъде взе пистолета?
— От Паркър. След като го застреляха.
— Но как…
Едва тогава си спомни, че тя бе коленичила до Паркър. Сигурно бе измъкнала пистолета му, докато Джек разговаряше с Макбрайд.
— Но как мина през охраната на летището?
— Получих малка помощ — отговори Мария, отвори чантата си и извади една карта. — Нашият приятел Феликс настояваше да нося оръжие, когато е възможно. Дадоха ми този служебен пропуск за всички летища в Европа. Скрих го в Есен и го взех, когато тръгнахме оттам. На летището в Дъблин беше лесно. Тъкмо им бяха съобщили, че четирима английски разузнавачи са застреляни посред бял ден пред Тринити колидж. Аз бях последният човек, когото биха проверили.
Джек взе деветдесетте километра до летището за по-малко от час. Оставиха взетата под наем кола и хукнаха към летището.
— Трябва ни самолет. Реактивен — каза Мария.
Момичето от информационната служба дори не мигна. Веднага им показа един малък кабинет, на чиято врата пишеше: „Частни чартърни полети“.
Вътре седеше запазен петдесетгодишен мъж с малък корем. Имаше безпристрастния вид на човек, който прекарва повечето време във въздуха, отколкото на земята.
— Ирландия ли? — възкликна той, когато Мария му каза какво иска.
Мъжът говореше немски с източноевропейски акцент.
— Какво става? Тази вечер всички са тръгнали за Ирландия.
Човек, отговарящ на описанието на Розевич, бе излетял преди час за Корк с чартърен реактивен самолет.
— Имаше ли едно момченце с него?
— Да. Старецът каза, че е внукът му. Детето спомена, че иска да се върне при майка си. Всичките документи на възрастния мъж бяха в изправност. Какво можехме да направим?
— Аз съм майката на момчето. Онзи мъж е свекър ми. Съдебните власти смятат да дадат родителските права на мен, затова съпругът ми е накарал баща си да го изведе от Германия. Мария извади адвокатския иск на Хеслер и му го показа.
— Всъщност всичко това не ме интересува. Ако имате пари, ще ви закарам където искате.
— В Корк.
Пилотът кимна.
— Между другото, казвам се Замфиреску. Защо не седнете за малко? Трябва да попълня документите, преди да ми разрешат излитане.
Минутите им се сториха цяла вечност. Преди да излетят, пилотът дойде да провери дали са затегнали коланите си.
— Помолих един от операторите да се свърже с колегата Шнайдер. Той пилотира самолета с детето ви. Ще му кажат да се позабави. Може да ви провърви.
Щом излетяха, Замфиреску помоли Джек да отиде при него. Пилотът заговори на английски.
— Какво всъщност става? — попита той.
— Каквото ви казахме.
— Може да съм будала, но не чак толкова. Точно преди да излетим, се получи съобщение от полицията.
