— Много любезно от ваша страна, но аз искам да видя Паул още днес, ако е възможно. Напишете само иска. Той няма да повлияе на Карл, но може да въздейства на хората, които се грижат за сина ми:
Искът беше готов след петнайсет минути. Хеслер ги изпрати до вратата.
— Елате пак, ако не ви провърви — каза той. — Най-късно утре по това време ще ви върнем детето.
Мария се ръкува с него и се насочи към изхода.
— Фрау фон Фройдигер, не искам да ви се натрапвам, но ако… заведете дело за развод, не забравяйте, че мога да ви гарантирам максимална дискретност. Всичките ми клиенти са от висшето общество. Зная какви проблеми би имала жена с вашето положение. Помислете сериозно по въпроса.
Мария му благодари и излезе.
Хеслер дълго седя пред огромното си бюро, съзерцавайки картината срещу себе си. Направил бе кариера, като се съобразяваше кой кой е в Германия. Погледна часовника. Време беше да приключва работа. В осем имаше среща. Взе телефонната слушалка и се обади на секретарката си.
— Фройлайн Шнайдер, искам да намерите номера на хер Карл фон Фройдигер. Живее в Есен. Ако не е там, потърсете го — сигурно има клетъчен телефон.
Дьо Гале бе обяснил на Мария как да намери къщата, където държаха Паул. Каза, че се намира сред пет акра уединена градина в предградията на Аристорф, покрай тясното шосе за австрийската граница. Наеха кола и потеглиха. Беше се стъмнило, когато излязоха от кантората на Хеслер. Джек караше бързо. Пристигнаха в Аристорф и в местата пивница Мария попита къде е къщата на хер фон Фройдигер. Без да се колебае, жената зад барчето й обясни как да стигне дотам. Качиха се отново в колата и поеха по лъкатушния селски път. След пет минути Джек спря пред тежките порти. В края на дългата алея към къщата се виждаше голяма баварска вила със заострен покрив, заобиколена в полукръг от високи дървета. Прозорците светеха. Джек слезе от колата. За негова изненада портата беше отключена. От двете страни имаше камери. Влязоха в градината. Пред къщата беше паркиран спортен мерцедес.
— На Карл е — прошепна Мария. — Държи го в Мюнхен, за да го ползва, когато отива на летището.
Джек очакваше, че ще се появи охрана, но всичко беше тихо.
— Тази работа не ми харесва — отбеляза Мария. — Прекалено спокойно е. Външната врата също беше отключена. Джек натисна няколко пъти звънеца, но никой не излезе. Влязоха вътре и се озоваха в просторен, облицован с дъб коридор. Светлината се отразяваше във високите прозорци над широкото дървено стълбище. Стените бяха украсени с различни нацистки символи — знамена, есесовски емблеми и портрети на Хитлер. Навсякъде цареше тишина.
— Нещо се е случило, Джек. Карл ни е изпреварил.
— Ще проверя. Ти стой тук.
— Не, ще дойда с теб. Ако Карл е тук, аз трябва да говоря с него и да се опитам да го вразумя.
— Мислиш ли, че ще успееш?
— Ще му кажа, че съм ходила при Хеслер.
Джек се съмняваше дали това щеше да има някакво въздействие, но не каза нищо. Влязоха в първата стая вляво — малко помещение, пълно с цветни снимки на Хитлер и Химлер. Нямаше никой. В съседство имаше малък гимнастически салон. Вътре беше студено. На стените висяха фотографии на германски младежи, които спортуваха.
Прекосиха коридора и се промъкнаха в стаята отдясно — малка библиотека, също накичена със спомени от Третия райх, само че този път лични. Няколко снимки на Рейнолд фон Фройдигер в есесовска униформа в компанията на висши сановници на Райха, пистолети под стъклени похлупаци, церемониални ками, окачени на копринени ленти, щик и есесовска шапка със символа на смъртта.
В средата имаше голямо махагоново бюро, а върху него — купища подредени зелени папки. Ала не те привлякоха вниманието на Джек. Там стоеше метален цилиндър, а в него беше онова, което сутринта бе оставил в Тринити колидж. Наоколо бяха разпръснати парчетата на един ръкопис.
Приближи се и посегна да ги събере. В същия миг съзря нещо зад бюрото. На килима имаше огромна локва кръв.
— Стой там — каза той на Мария.
— Какво има?
Джек заобиколи бюрото. На пода бе проснато тялото на мъж. Нямаше съмнение, че е мъртъв — задната част на главата му беше отнесена. До трупа лежеше оръдието на престъплението — дълга крива сабя, каквато използваха за дуел някои крайно десни младежки организации. Вероятно е била окачена на стената.
Джек коленичи до тялото и внимателно го обърна. Мария извика. Убитият беше Карл фон Фройдигер.
73.
Чу се някакъв шум. На прага стоеше жена, безмълвно вторачила в тях поглед, изпълнен едновременно с омраза и страх. Беше около четирийсетгодишна, с къса посивяла коса и дълга черна рокля. Лицето, ръцете и дрехите й бяха опръскани със засъхнала кръв. В дясната си ръка държеше пистолет, насочен към Мария.
— Той каза, че ще дойдеш. Очаквахме да пристигнеш по-рано. Ако го бе сторила, можеше да направиш нещо. Сега е твърде късно.
— Ти ли направи това? — попита Мария.
Не изпитваше нищо към Карл. Смъртта му изобщо не я развълнува. Но в душата си усещаше нарастващия ужас, че убиецът на Карл е отвлякъл сина й.
Жената отвори широко очи.
— Какво? Да съм го убила ли? За каква ме мислиш? Баща ти го направи. Мария я изгледа. Не й вярваше. Джек се приближи до нея и я прегърна.
— Какво общо има баща ми с това? Не разбирам за какво говориш.
— Е, аз бях тук, когато се случи. Ако имах пистолет, щях да го застрелям.
— Къде е Паул? Какво направихте с него?
— Нищо. Баща ти е отговорен за всичко. Мария изпадаше в истерия.
— Попитах къде е Паул — повтори тя с треперещ глас. — Трябва да ми кажеш. Добре ли е?
— Баща ти го взе преди един час. Само това знам. Ако не се беше намесила, нищо нямаше да се случи. Жената продължаваше да държи на прицел Мария.
— Но какво стана? Какво направи баща ми? Защо взе Паул?
— Баща ти дойде по обед. Искаше да види внука си. Хер фон Фройдигер ми бе заповядал да го пускам винаги. Стоя известно време с Паул, после отиде в библиотеката да чака съпруга ти. Слуша радио. Дадох му да хапне. Беше нервен и нетърпелив. Непрекъснато поглеждаше часовника си. Хер фон Фройдигер пристигна преди около два часа. Попитах го дали иска нещо за ядене, но той отказа и отиде право в библиотеката. Каза ми да донеса шампанско, защото щели да празнуват. Това бяха последните му думи. След една минута започнаха да се карат. Чувах ги да крещят чак в кухнята. Дълго спориха. Сетне нещо тупна на пода и всичко утихна.
— Знаеш ли за какво се караха? — попита Джек.
— За това — отговори жената и посочи със свободната си ръка остатъците от ръкописа.
— Мисля, че всичко е ясно — каза Джек.
— Какво? — попита Мария, без да отмества поглед от жената с пистолета.
— Досещам се защо баща ти е бил ядосан. Разбрал е, че са го измамили. А този път вече нямало да има втора възможност. Ръкописът, който Карл взе от Дъблин, не е писмото на Исус, макар че много прилича на него. Снощи влязох в „Честър Бийти“. Алармената система беше същата, както когато работех там. Взех един ръкопис от първи век, подобен по размери и почерк на онзи, който Карл очакваше да получи. Баща ти
