След кратко мълчание фон Фройдигер се обади с променен глас.
— И какви са те?
Джек долови нетърпението му. Германецът бе станал делови.
— Първо, пуснете Мария. Второ, ако тя реши да дойде с мен, не се опитвайте да ни пречите по никакъв начин — нито сега, нито в бъдеще. Трето, ако Мария поиска, синът й също трябва да дойде с нея.
Този път последва по-дълго мълчание. Джек се зачуди дали вече бяха проследили разговора.
— Както ви казах, доктор Гулд. Мария избра монашеския живот.
— Не вярвам да сте толкова глупав. Позволете ми да ви обясня. Ако Мария пострада, ще изгоря ръкописа. Обещавам ви. Нямате друг избор, ако искате да си го приберете. Трябва да я пуснете.
— Как мога да бъда сигурен, че ръкописът е у вас?
— Ще разберете, когато ви го дам.
— А приятелите ви? Убеден съм, че не са съгласни с вас.
— Не се притеснявайте за това. Те не знаят къде съм, нито къде е ръкописът. Настъпи още по- продължително мълчание. Фон Фройдигер сигурно разговаряше с някой друг. На Джек му се стори, че чу шепот. Карл се обади отново. Гласът му беше напрегнат.
— Онова, което искате, е безумно. Няма да го допусна. Но действително искам да притежавам ръкописа. Предлагам ви един милион марки за него. При условие че е в добро състояние и…
Джек тръшна слушалката с разтреперана ръка и се опита да нормализира дишането си. Как можеше да му предлага пари? Ами ако Карл хитруваше? Ако наистина не можеше да доведе Мария до телефона?
Джек отново вдигна слушалката. Този път фон Фройдигер отговори веднага.
— Нека да изясним едно. Тук не става въпрос за пари. Правя го заради Мария. Единствено свободата й има значение за мен. Моля ви, искам да говоря с нея.
— Ами ако ви кажа, че е мъртва? И че я взех от метоха, за да я убия?
На Джек му призля.
— В такъв случай ще унищожа ръкописа и вие ще загубите всичко.
Последва мълчание, което сякаш продължи цяла вечност.
— Тя не е тук. Ще трябва да изчакате, докато я доведа.
— Нямам време за губене. Ако е жива, можем да се споразумеем. Обещавате ли, че няма да и сторите нищо?
Карл отново не отговори. Чу се пращене и нечие дишане.
— Имате думата ми — рече накрая германецът. — Ще ви я предадем. Няма да ви пречим. Но ако отново споменете сина ми, няма да се измъкнете жив. Кога ще донесете ръкописа?
— Не, няма да стане така. Слушайте много внимателно. Ние не сме равностойни съперници. Вие имате преимущества — пари и въоръжени хора. Това означава, че ако искате сделка, трябва да приемете моите условия. Почувствам ли заплаха, ще изчезна. Заедно с ръкописа. Аз ще ви кажа как ще извършим размяната.
— Добре. Какво искате да направя?
— Първо, да ме оставите да напусна Полша невредим.
Не се опитвайте да ме спрете и да ме следите. Не мога да се сравнявам с вас, но все пак разполагам с някои ресурси. Ще оставя ръкописа в Полша, при трети човек, с когото ще се свързвам на всеки четири часа. Не се ли обадя повече от осем часа, той ще го унищожи. Разбрахте ли?
— Да. Друго?
— Мария трябва да е готова да се срещнем когато и където аз реша. Това ще стане през идните няколко дни. Не я ли доведете, ще заповядам да унищожат ръкописа. Ясно ли е?
— Напълно. А после?
— Засега ще ви кажа само това. Ще се обадя отново.
Джек остави слушалката. В стаята не беше много топло, но той се обливаше в пот. Искаше да се изкъпе и да поспи, но знаеше, че ще направи сериозна грешка. Имаше по-важна работа.
Карл фон Фройдигер затвори телефона, сетне пак вдигна слушалката и набра друг номер.
— Обажда се фон Фройдигер. Е?
— Гранд хотел в Краков. Стая 319.
— Направи необходимото.
Остави слушалката и се обърна към човека, който седеше до бюрото.
— Какво мислиш? Дали казва истината?
Паркър сви рамене.
— Вероятно. Опознахме го, докато беше с нас в Лондон. По принцип е честен. Но сега залогът е твърде голям.
— Ще се справиш ли?
— Мисля, че да. А ти?
71.
Пристигна в Дъблин рано сутринта. Оглеждаше се като престъпник, завръщащ се на местопрестъплението. Около него хората говореха на родния му език, но той се чувстваше чужденец. Градът му се струваше непознат. Лабиринт, пълен с криволичещи задънени улици. Някъде в него бяха погребани съпругата и дъщеря му. А заедно с тях и миналото му.
Запазил си бе стая в „Бусуел“, преди да тръгне от летище „Хийтроу“. Единственият му багаж беше малко куфарче, в което носеше ръкописа. Да го остави в Краков беше глупаво, дори опасно. Нямаше намерение да го изпуска от поглед. Заключи вратата на хотелската стая и цял следобед спа.
Търговската „Графтън Стрийт“ беше наблизо. Отиде в „Браун Томас“ и си купи дрехи. После пи кафе в „Бюли“, като непрекъснато гледаше дали не го следят. Куфарчето беше с него.
Сетне се обади на фон Фройдигер от една телефонна кабина. Слънцето беше залязло. Някъде из мрака се разнасяше свирене на цигулка.
— Утре сутринта — каза Джек. — В десет часа пред Тринити колидж. Не закъснявайте. Само вие и Мария, никой друг. След като двамата с нея се уверим, че сме в безопасност, ще ви кажа къде е ръкописът.
— Откъде да знам, че не блъфирате?
— И двамата трябва да поемем този риск. Аз бих изгубил повече. Така че нямате друг избор.
— Не може да стане толкова бързо.
— Може. Проверих разписанията на самолетите. Имате предостатъчно време.
— Кажете къде е ръкописът. Мария ще бъде там сутринта, обещавам.
Джек затвори.
Трудно беше да наблюдава портите на Тринити колидж, без да го забележат, освен ако не използваше превозно средство. Джек направи три обиколки с автобуса. Не очакваше да го измамят, преди да се уверят, че ръкописът е в техни ръце. Ала не си въобразяваше, че след това ще го изпуснат от поглед.
Слезе на „Насо Стрийт“ и влезе в колежа през новия страничен вход. Заобиколи и тръгна към площада пред колежа. Беше почти десет и половина. Карл се вглеждаше нервно в лицата на минувачите. Беше облечен в късо зелено палто и носеше чадър. Мария стоеше до него, неподвижна като околните статуи. Джек я наблюдава известно време, очарован и незабележим в тъмното преддверие до будката на портиера. Спомни си как преди много години на същото място бе стояла сестра й, облечена в лятна рокля, очакваща го след лекциите, за да отидат на обяд или на театър.
Джек излезе. Мария го видя първа. Не извика и не се затича към него. Той и не очакваше да го направи. Но в очите й видя, че бе постъпил правилно. Тя беше бледа, а бузите й — хлътнали. Джек се приближи до нея и я хвана за ръката.
— Ще намерите ръкописа в „Рубрикс“. Третата врата на долния етаж. Побързайте, преди някой късоглед учен да се е спънал в него.
