type='note'>7 на Франция, лесно завладя Милано и бързо го изгуби. За да се отнеме града първия път бяха достатъчни само собствените сили на Людовик. Същият народ, който му отвори вратите, като видя, че е измамен в надеждите си за по-добра участ, не понесе гнета на новия владетел.8
Вярно е, че когато разбунтуваните страни се завладяват втори път, по-мъчно могат да бъдат изгубени. След бунта владетелят става по-малко сдържан и взема необходимите за запазване на властта му мерки, които прилага при наказване на виновните, при откриване на неблагонадеждните и при осигуряване на по- слабите места.
Да се отнеме Милано от ръцете на Франция, първия път беше достатъчно дук Людовик да вдигне малко шум на границата, но да се отнеме втория път9 трябваше да се вдигне целия свят10 против нея и войските й да бъдат избити или изгонени от Италия.
При все това Милано и първия и втория път бе отнет от ръцете на завоевателя. Общите причини за първата несполука вече разгледахме; остава да разгледаме причините за втората и да посочим средствата, с които е разполагал френският крал и с които би разполагал всеки друг владетел на негово място, за да може да се закрепи в новото владение по-добре, отколкото го е сторил френският крал.
Ще кажа, че завладените държави, които се присъединяват към старата държава на завоевателя, или са от една и съща провинция и говорят еднакъв език с тези на старата държава, или са съвсем различни. В първия случай държавата може да се запази много лесно, особено когато жителите й не са свикнали да живеят свободно. За да се осигури владението им е достатъчно да се премахне властващия там род. Ако не се правят никакви други промени и обичаите са еднакви, хората живеят спокойно. Така е в Бургундия, Бретан, Гаскония и Нормандия, присъединени от доста време към Франция.11 Макар че има известно различие в езиците им, все пак лесно могат да се разбират помежду си, защото обичаите им си приличат. Който владее подобни държави и поиска да си ги запази, трябва първо да премахне стария владетелски род и второ — да не променя нито законите, нито данъците им. По такъв начин за кратко време новото владение се слива със старото и се създава едно цяло.
Когато владетелят завладява страна, която се различава по език, обичаи и порядки от неговата, тогава среща трудности и трябва да има голямо щастие и да е много способен, за да може да я запази.
Едно от най-важните и реални средства е владетелят да се пресели да живее в новозавладяната страна. Той по-сигурно и по-продължително ще се радва на властта си. По този начин е постъпил турският султан в Гърция.12 Въпреки всички мерки, взети за запазването на тази държава, той не би успял да я запази, ако не беше отишъл да живее в нея. Когато владетелят живее в новозавладяната държава, има възможност да наблюдава как се раждат безредиците и веднага може да вземе мерки за потушаването им. В противен случай той научава за тях, когато те са взели такива размери, че вече е невъзможно да се намери някакво средство за предотвратяването им. Когато владетелят живее в новозавоюваната страна, тя не се ограбва от упълномощените да управляват от негово име. Новите поданици са доволни, че могат да се обръщат за помощ непосредствено към владетеля и ако желаят да му бъдат верни, имат повече причини да го почитат или да се боят от него. Ако чужденецът пожелае да нападне страната, присъствието на владетеля му вдъхва известна боязън, защото е много мъчно да бъде завладяна, когато владетелят живее в нея.
Друго превъзходно средство е да се основат на едно или две места колонии, които да са стража на държавата. В противен случай е необходимо да се поддържат в страната многобройни пехотински и кавалерийски войски. Колониите се основават с малко средства на владетеля. Ощетяват се само поданиците, на които се отнемат земите и жилищата, за да се дарят на новозаселниците, но те са малка част от населението, а ограбените са разпръснати и бедни и не могат да му пакостят. Останалата част от населението не е ограбена и няма причини за недоволство, а и се страхува да се бунтува, за да не я сполети участта на ограбените.
В заключение ще кажа, че колониите струват малко, по-верни са на владетеля и нанасят по-малко щети на населението и, както вече констатирах, ограбените не могат да вредят, защото са бедни и разпръснати. По този повод ще отбележа, че хората трябва да бъдат спечелвани или смазвани, защото ако за леките оскърбления си отмъщават, то за тежките да нямат възможност да го сторят. Оскърблението, нанесено на човека, трябва да е такова, че той да няма възможност за отмъщение.
Ако вместо колонии се поддържа войска, се изразходва повече, защото всички приходи от завоюваната страна отиват за издръжка на войските и придобитото се превръща в загуба. Щетите са много големи, защото разместването на войските нанася щети на цялата страна. Тежестите се разпределят върху всички граждани и те стават врагове и това са врагове, които могат да му напакостят, защото дори да са разгромени, те остават в собствените си огнища. Следователно, такива войски са толкова безполезни, колкото са полезни колониите.
Владетел, който живее в страна, различна от неговата, трябва да стане глава и защитник на по-слабите си съседи. В същото време да се постарае да обезсили по-силните съседи и в никакъв случай да не допуска в завладяната страна да влезе чужденец, който е силен колкото него. Винаги трябва да се очаква, че недоволните в такава страна (било от страх или от прекалена амбиция) ще се обърнат към чужденеца. Така етолийците са повикали римляните в Гърция. Във всички области, в които са влизали, римляните са призовавани от местното население. Такъв е редът на нещата: когато силен чужденец нападне една страна, всички по-слаби владетели се присъединяват към него от завист, която ги настройва против владетеля, който е бил по-силен от тях. Той няма да има затруднения да спечели тези по-слаби владетели. Всички заедно на драго сърце ще се привържат към държавата, която е завоювал. Той трябва да внимава да не си присвоят много сила и влияние. Със собствените си сили и с разположението на тези владетели лесно ще сломи силните противници и ще стане пълновластен господар на страната. Владетел, който не направи всичко възможно да се подсигури по този начин, скоро ще загуби завоюваното, или, ако го задържи под своя власт, ще се бори с безкрайни трудности и спънки.
Римляните са наблюдавали добре тези правила в завладените области: основали са колонии, закриляли са по-слабите, без да увеличават силата, омаломощавали са силните и не са позволявали на силните чужденци да имат някакво влияние в тези области. Като пример ще посоча само Гърция. Те са поддържали ахейците и етолийците, обезсилили македонското царство и изгонили Антиох. Заслугите на ахейците и етолийците не могли да повлияят на римляните да им позволят да се засилят за сметка на други: нито убежденията на Филип ги склонили да му станат приятели преди да са го отслабили, нито силата на Антиох могла да ги принуди да му оставят някое владение в тази страна.13 В тези случаи римляните са постъпили така, както трябва да постъпят всички мъдри владетели, които са длъжни не само да не изпускат от вниманието си настоящите безредици, но и да предвиждат бъдещите, като се стремят с всички средства да ги предотвратят. Когато предвидиш бедите отдалеко, лесно можеш да се справиш, но оставиш ли ги да се доближат до тебе, с нищо не можеш да ги преодолееш.
Всяка болест се лекува докато е все още излечима. Туберкулозата в началото се лекува лесно, но мъчно се познава, а след време, щом не е била позната и лекувана, лесно се познава, но мъчно се лекува. Същото нещо наблюдаваме и в държавните работи — когато болестите, които се раждат в държавата, се предвиждат (нещо, което е дадено само на мъдрия), те се лекуват лесно, но когато поради неумението да се предвидят се оставят да се развият дотолкова, че всеки да ги вижда, няма вече никакъв лек против тях.
Римляните са предвиждали отдалеч затрудненията и винаги са се справяли с тях. Никога не са ги оставяли да се развият и осъществят, само за да избегнат някоя война, защото са знаели, че войната не се избягва, а само се отлага и то в полза на противника. Затова са предпочели да водят войни с Филип и Антиох в Гърция, за да не ги водят по-късно с тях в Италия. Тогава са могли да избегнат и едната и другата, но не са пожелали да го сторят. Нито им е било по сърце правилото, което внушават днешните мъдреци: „да чакаме благоволението на времето“, а са се осланяли само на това, което са им вдъхвали смелостта и благоразумието. Защото времето гони пред себе си всичко и може да докара както доброто, така и злото, както злото, така и доброто.
Но нека да се върнем във Франция и видим дали тя е направила нещо от онова, което е необходимо. Аз не говоря за Карл, а за Людовик14, 14 който е властвал по-дълго в Италия и затова можем да следим по-добре неговите действия. Вие ще видите, че той е вършил обратното
