— Сега не ми се пие, благодаря.
— Слушай, на целия етаж няма жива душа. Събота вечер е. В събота вечер всички се разгонват. Събота е. Не си ли разбрал какъв ден е съботата?
— Знам, знам.
— А не знаеш как да се разгонваш.
— Знам как да се разгонвам.
— Ами тогава пийни нещо. На етажа не е останал жив човек. И да искаш, няма кого да разпиташ. Сега аз съм тук. И съм сама. Само аз съм тук. Ти задавай въпроси, аз ще ти отговарям. Всички отговори знам. Джени Пеленко знае всички отговори.
— Освен тези, които ме интересуват.
— Какво?
— Ами не знаете нищо за Фетерик. Нали така излиза?
— Нали ти казах — чекиджия, простак, зидар. Човек, който реди тухли.
— Е, много благодаря — каза Хоуз и стана.
Джени Пеленко изпи уискито си и изгледа Хоуз сърдито.
— Ти какво чукаш? — попита го. Хоуз се придвижи към вратата.
— Лека нощ, госпожо Пеленко — каза. — Когато следващия път пишете на съпруга си, кажете му, че полицията ви е признателна за помощта. Това ще го зарадва.
Той отвори вратата. Джени Пеленко не бе свалила погледа си от него.
— Ти какво чукаш, ченге?
— Гвоздеи — учтиво отвърна Хоуз и излезе от апартамента.
— Гвоздеи? — чу крясъка на Джени, като слизаше по стълбите.
Колегите на покойника вървяха от двете страни на черния ковчег. Вървяха тържествено. Ковчегът изглеждаше лек, но това бе, защото тежестта му се разпределяше равномерно върху раменете на детективите.
Положиха ковчега върху катафалката и след това тя, последвана от черни коли, се отправи към Сендс Спит и гробището. Бяха дошли и някои от роднините на Хавиланд, но не много. Хавиланд повечето време бе живял съвсем сам. Свещеникът каза няколко думи над открития гроб и ковчегът бе спуснат в него, прихванат с брезентови въжета. През това време детективите със сведени глави наблюдаваха как бившият им колега потъва в земята. Беше прекрасен юнски ден. Хавиланд щеше да се радва много на един такъв ден.
Гробарите започнаха да пълнят гроба с пръст, а присъстващите взеха да се разотиват.
Колите потеглиха в светлината на юнското слънце и детективите се върнаха на работа. Имаше още цели две убийства за разследване.
Хавиланд лежеше в земята, от която бе станал част. До две седмици щяха да поставят каменна плоча върху гроба му. Може би до една година щяха да идват и роднини да полагат цветя на гроба му. Може би след това щяха да престанат да идват и нямаше да има повече цветя.
На Роджър Хавиланд щеше да му е все едно.
Роджър Хавиланд вече не бе част от света.
Роджър Хавиланд бе мъртъв и погребан.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Ако има нещо по-лошо от това да те разпитва ченге, то е да те разпитват две ченгета. Неприятно е срещу теб да застанат двама мъже с непроницаеми лица и да ти задават въпроси. Може би детективите работят по двойки именно за да постигнат този психологически ефект. Двамата, застанали срещу Патриша Колуърти, бяха детектив Майер Майер и детектив Бърт Клинг. Никога през живота си Патриша не бе виждала толкоз безизразни лица. Когато им отвори вратата, тя първоначално най-искрено помисли, че са погребални агенти, дошли да я известят за смъртта на боледуващата й леля от Тюсон, щата Аризона. А те се оказаха ченгета. Не приличаха на Джо Фрайдей или Франк Смит от телевизионната серия „Драгнет“. Призна пред себе си, че я разочароваха. Русият беше хубавец, но и неговото лице беше не по-малко безизразно, отколкото на плешивото ченге.
— Открихме името ви в телефонното тефтерче на Ани Бун — каза плешивият. — Предположихме, че може да е ваша приятелка.
— Да — отвърна Патриша Колуърти.
— Близка приятелка ли ви беше, госпожице Колуърти? — попита русото ченге.
— Доста близка.
— От колко време я познавахте?
— Поне от две години.
— Знаехте ли, че е разведена? — Този въпрос беше зададен от плешивото ченге.
— Да.
— Познавахте ли бившия й съпруг? — попита русото ченге.
— Не.
— Тед Бун?
— Не.
— Кога я видяхте за последен път?
— Преди две съботи. Отидохме заедно на среща с две момчета.
— С кого?
— С две момчета.
— Ясно. Кои бяха?
— Моят приятел, Стив Бразил. И момчето, с което ходеше Ани.
— Как му е името?
— Франк. Франк Ейбълсън.
— Познавате ли Ейбълсън отпреди?
— Да. Тя се срещаше с него от време на време.
— Имаше ли нещо сериозно между тях?
— Едва ли. А вие защо не разпитате бившия й съпруг? Ани ми беше казала, че се опитвал да й вземе детето. Той е имал причини да я убие. А Ейбълсън за какво да я убива? Той е много мило момче.
— Господин Бун може и да е имал причини — обади се русото ченге, — но не е имал възможност да го стори. Бил е на четирийсет мили от града, когато бившата му жена е била убита. Собственикът на един крайпътен ресторант потвърди това. Господин Бун не е могъл да убие Ани.
— Значи е вън от играта, така ли?
— Да.
— Е, тогава и Франк Ейбълсън не го е направил. Обзалагам се, че и той има непоклатимо алиби. Ще го разпитате ли?
— Може би.
— А защо не разпитвате когото трябва?
— Кого например? — попита русото ченге.
— Когото трябва.
— Ани Бун пиеше ли? — попита плешивото ченге.
— Какво?
— Пиеше ли?
— Вие будалкате ли ме?
— Говоря сериозно.
— Къде сте чули такова нещо?
— Чухме.
— Господи, такава глупост отдавна не бях чувала! Направо ми скрихте шапката.
— Значи не е била алкохоличка?
— Мисля, че най-силното, което пиеше, беше шери. Алкохоличка! Не сте с всичкия си.
