— Сигурна ли сте?
— Сигурна съм, как да не съм сигурна. Толкоз често сме излизали заедно. Да изпие най-много чаша или две шери. Уиски — никога. Ани — алкохоличка! Направо ми обрахте точките!
Плешивото и русото ченге се спогледаха.
— Някой ви е казал, че Ани е била алкохоличка, така ли? — попита Патриша.
— Да.
— Тогава внимавайте. Има хора, които гледат само своите интереси. Хич не им пука дали ще оклеветят някое мъртво момиче.
— Кои хора имате предвид, госпожице? — попита плешивият.
— Хората въобще. Гледат само на себе си. Не го ли знаехте?
— Ани симпатична ли ви беше?
— Обичах я като сестра. Не ми харесваше всичко, което прави, но това не е моя работа. Щом харесвам някой човек, харесвам го, и толкоз. Не му задавам въпроси е не си пъхам носа в неговите работи.
— За какви работи става дума?
— Моля?
— Какво имахте предвид?
— А, нали ви казах, че не е моя работа.
— Обаче е наша — каза плешивото ченге.
Не беше толкова антипатично, веднъж като му свикнеш. Имаше хубави сини очи и изглеждаше търпеливо.
— Разбирам… Но не обичам да говоря за някого, след като не е жив.
— Това би могло да ни помогне да открием убиеца й.
— Прав сте. Ама на мен няма да ми е приятно някой да говори за мен, ако съм умряла. — Патриша потрепери. — Ужас! Веднага ми настръхва кожата, когато говоря за такива неща. Не понасям смъртта. Аз и на майка си на погребението не отидох. Когато влязохте тук, реших, че сте погребални агенти, и веднага настръхнах. Имам една леля в Западните щати, очаквам я всеки момент да умре. Тръпки ме полазват само като си помисля.
Русото ченге погледна плешивото.
— Не исках да ви обидя — продължи Патриша, — като ви взех за погребални агенти. Ама така сериозно гледахте…
Плешивото ченге погледна русото.
— Ами… — смотолеви Патриша и се отказа да продължи.
— Та с какво се занимаваше Ани Бун? — попита русото ченге.
— С нищо.
— С нещо незаконно?
— Не.
— Да е продавала контрабанден алкохол?
— Какво?
— Да не си е плащала данъците?
— Моля?
— Тогава какво?
— Нищо.
— Нищо незаконно?
— Не. Не знам. Откъде да знам дали е законно, или не?
— Кое?
— Това, което вършеше.
— Какво вършеше?
— Не знам. Тя ми беше приятелка. Вижте какво, не искам да говоря за мъртъвци. Не може ли да сменим темата? Не може ли да говорим за нещо друго?
— Алкохоличка ли беше? — попита плешивият.
— Не.
— Трева ли пушеше? — попита русият.
— Какво?
— Наркоманка ли беше?
— Не.
— Какво е правила тогава? Какво противозаконно е правила?
— Нищо.
— Защо тогава загина от насилствена смърт?
— Не знам. Защо не попитате… — Патриша млъкна насред изречението.
— Кого да попитаме?
— Ами… някой друг.
— Кого например?
— Някой, който я е познавал по-добре от мен. Например Франк Ейбълсън. Той я познаваше по-добре. Или онова другото момче, с което се срещаше, Арти Кордис. Попитайте тях.
— Сериозни връзки ли имаше с тях?
— Не.
— Тогава защо да им задаваме въпроси?
— Не знам. По-добре е тях да разпитвате, а не мен. Аз нищо не знам за нея, не знам какво е правила.
— Кой би могъл да поиска да я убие, госпожице Колуърти?
— Откъде да знам. Не искам да говоря за това. Не искам и да мисля за това.
— Имаше ли врагове?
— Не.
— А близки приятели?
Патриша не отговори.
— Добре — въздъхна плешивото ченге. — С кого спеше?
Патриша също въздъхна.
— С господин Фелпс — отвърна. — Със собственика на магазина, в който работеше.
Франклин Фелпс не живееше в района на 87-и участък.
Там се намираше магазинът му, но самият той живееше в луксозното предградие Нордърн Кресчън. В дом, за който преди десетина години бе платил 35,000 долара и който сега можеше да предложи да всеки търговец с недвижими имоти за 49,500 долара. Къщата сама по себе си не беше нищо особено, но предградието някак бе израснало в социално отношение, бе станало луксозно и цената на всички имоти се бе покачила.
Къщата бе построена върху четири декара земя и отстоеше на около петнайсет метра от улицата. Самата криволичеща улица се казваше „Палависта драйв“ и Ма-йер и Клинг караха бавно, за да могат да оглеждат внимателно номерата върху каменните стълбове пред всяка алея за коли. Спряха пред номер 35, паркираха до бордюра и тръгнаха по широката, постлана с каменни плочи пътека към входната врата. Къщата бе двуетажна, облицована с ръчно обработено кедрово дърво, боядисана в метално-син цвят, а кепенците — в бяло. Входната врата също бе бяла и в центъра й бе монтирано голямо медно чукало. Майер повдигна езика и го пусна.
— Обзалагам се, че има прислуга — каза на Клинг.
— Не се хващам — бе отговорът.
Вратата се отвори. През пролуката надникна цветнокожо момиче в розова униформа.
— Да?
— Искаме да говорим с господин Фелпс.
— За кого да съобщя, моля?
— За полицията — каза Майер и показа значката си.
