мадамата?
— Тя не е мадама!
— Как се казва?
— Лидия. Лидия Форестър.
— Адрес?
— Булевард „Ендикът“ номер седемстотин и трийсет. Нали няма да я замесвате в тази история?
— Можете ли, да ни посочите по-добър начин да потвърдим алибито ви?
— Май че не.
— В дома й има ли портиер? Има ли асансьорни оператори?
— Да, защо?
— Господин Фелпс, от това, което чуваме, излиза, че имате крайно основателна причина да не желаете Ани Бун да ви се мотае из краката. Едва ли ще се задоволим само с честната дума на въпросната Причина, че сте били при нея онази вечер. Така че по-добре се молете.
— За какво да се моля?
— Молете се някой друг в тази сграда да ви е видял по времето, когато са убивали Ани Бун. Довиждане, господин Фелпс, ще ви се обадим. Бъдете сигурен, че ще ви потърсим пак.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Много е досадно да научиш, че човек, заподозрян в убийство, има железобетонно алиби. Досадно бе да научат това за Тед Бун, а още по-досадно бе да го научат за Франклин Фелпс. Тъжните факти обаче бяха налице. В деня на убийството на Ани Бун Франклин Фелпс бе прекарал в компанията на едно момиче на име Лидия Форестър времето от 9 до 11 часа вечерта. Асансьорният оператор си спомни, че го бил придружавал нагоре към 9 часа и надолу — към 11 часа Това, разбира се, не означаваше, че Фелпс не е могъл в този интервал да слезе по черното стълбище, да отиде да убие Ани и да се върне по същия начин. От черното стълбище обаче се стигаше до две места: до подземния етаж и до партера. На партера денонощно дежуреше портиер, който потвърди, че е видял Фелпс да излиза само в 11 часа. Колкото до подземния етаж, там управителят и един от чистачите бяха играли карти цяла нощ точно до единствената врата, от която е можел да се спусне някой от черното стълбище. Така че Фелпс не беше слизал по това стълбище. Беше се занимавал по това време с други неща. Той не беше убиецът на Ани Бун и това бе досадно. Това означаваше, че на ченгетата от 87-и участък щеше да им се наложи да бъхтят пак по улиците, а именно от такова бъхтене умират ченгетата.
По причини, които не бяха ясни и на самите ченгета, се оказа, че кажи-речи, всяко от тях бъхти по улиците, за да се открие убиеца на Ани Бун. С това бяха заети всички ченгета освен Котън Хоуз. Котън Хоуз си беше организирал собствен малък кръстоносен поход срещу убиеца на Роджър Хавиланд. Това, че всички бяха заети с един и същ случай, си имаше и хубавата страна. Намираха си тема за разговор дори когато изчерпваха мръсните вицове. Беше приятно, така се създаваше дружеска атмосфера.
— Това бъхтене по улиците ще ме довърши — оплака се Карела на Клинг. — Като станеш на моите години, ще • ме разбереш. Младо момче като теб не ги усеща тези работи. Ти на колко години беше, Бърт? На седемнайсет?
— На шестнайсет — каза Клинг.
— Значи изкачването на тези стъпала не ти е проблем.
— Стъпалата ги ям на закуска — каза Клинг.
— Виждам.
— И тротоарите също.
— Виждам.
Изкачваха стъпалата към една билярдна зала, известна в околността като „Райско преддверие“. Стълбището не излъчваше божествено ухание. Клинг не можеше да определи на какво точно миришеше, но със сигурност не на рай.
— Когато бях момче — продължи Карела, — и аз изяждах стъпалата. Че и тротоарите.
— Вече не ги кльопаш — отбеляза Клинг. — Плачеш за пенсия.
— Да.
— На колко си години, Стив? На шейсет и осем?
— Шейсет и девет.
— Добре изглеждаш за възрастта си.
— Това е от здравословния начин на живот.
Вече бяха достигнали райското преддверие. Дочуваха неподражаемия звук на билярдни топки, удрящи се една в друга върху маса, покрита със зелено кече. Отидоха до пропуска, който всъщност представляваше остъклена отпред Г-образна будка за цигари. Зад стъклото седеше плешив мъж, който дори не ги погледна. Беше отворил чекмеджето на касата и броеше пари.
Когато свърши броенето, Карела го попита:
— Върви ли?
— Комси-комса — демонстрира им плешивият френския си. — Ако искате маса, ще трябва да почакате. Всичко е заето. — И премести пурата в другия край на устата си.
— Не ни трябва маса — каза Карела.
— Тъй ли? А какво ви трябва?
— Трябва ни един човек на име Франк Ейбълсън.
— За какво?
— Ние сме от полицията — каза Карела и показа значката си.
— Какво е направил?
— Искаме само да му зададем няколко въпроса.
— За какво?
— Банални въпроси.
— В какъв смисъл банални?
— Банално банални — отвърна Карела.
— Да не е за…
— За кое?
— За нищо. — Плешивият изведнъж придоби разтревожен вид.
— Какво има?
— Нищо. Казвам се Финк. Болди16 Финк. Смешно име, нали?
— Да — съгласи се Карела.
— Нещо да ти говори?
— Кое?
— Името. Болди Финк. Нещо да ти говори?
— Не. Трябва ли да ми говори нещо?
— Нали не сте тук за… онази работа?
— Коя работа?
— Значи името Болди Финк не ти говори за нищо?
— Не.
— Познаваш ли един от осемдесет и седми участък? Ти нали си от осемдесет и седми?
— Да.
— Познаваш ли Хавиланд? Роджър Хавиланд? Той е ченге. Знаеш ли го?
Клинг и Карела се спогледаха.
— Да, знаем го.
— Ами… момчета… вие до каква степен си споделяте? Думата ми е, как се споразумявате помежду си?
— Нищо не разбирам — каза Карела.
— Думата ми е… делите ли или що?
