— Какво да делим?
— Парата.
— Коя пара?
— Хайде сега, не си чак толкоз зелено ченге — каза Финк.
— Ти си плащал на Хавиланд? — попита Карела.
— Плащах му.
— За какво?
— За комара.
— При тебе се играе комар?
— Играе се. Всичко е наред. Хавиланд ми каза, че всичко е наред. Каза, че няма да идват други ченгета да ми досаждат.
— Хавиланд е мъртъв — каза Клинг.
Финк зина.
— Тъй ли?
— Да.
— А, сега разбирам. Дошли сте да поемете работата, тъй ли? — Финк сви рамене. — На мен ми е все едно кой взима парата, стига да ме оставят на мира. Как ще бъде? Като с него ли?
— Не съвсем — каза Карела.
— Повече ли искате?
— Не съвсем.
— Тогава какво?
— Край на комара.
— Какво?
— Край на комара.
— Защо?
— Администрацията се смени — каза Карела.
— Хайде, момчета, недейте така. Не е хубава таз работа. Подмамихте ме да говоря.
— Финк, та ти през цялото време не млъкна. Ние само те слушахме.
— Добре де, може ли така да се постъпва? Не искате ли парите, дето ги вземаше Хавиланд?
— Не.
— Хайде де!
— Край — каза Карела. — Разбрахме се. Край на комара тук.
— Мамата ми таковахте, момчета — констатира Финк с мрачна гримаса.
— Къде е Ейбълсън?
— На маса номер три. Не обича да го смущават, когато играе.
— Лошо, лошо — каза Карела и двамата с Клинг се насочиха към маса номер три. На нея имаше само един човек. Беше облечен с бяла риза и синьо шалче. Ръкавите му бяха навити. Имаше тъмна коса, започнала да оредява на темето, и проницателни кафяви очи. Макар и да беше сам на масата, произнасяше на глас попаденията си.
— Шест в ъгъла — каза и удари топката с номер шест. Тя се понесе право към мрежичката в ъгъла. Дойде ред на топка номер тринайсет. — Тринайсеторката в страничното — каза Ейбълсън.
— Франк Ейбълсън? — попита Клинг.
— Да. Потрай малко. Тринайсет в страничното. — Удари и вкара топката в мрежичката. Беше ред на топка номер осем. — Осмицата в…
— Спри за малко, Ейбълсън — каза Клинг.
Ейбълсън го погледна.
— Ти кой си?
— От полицията — отговори Клинг.
Ейбълсън се отдалечи към другия край на масата. Взе парче тебешир и започна да отрива с него върха на стика си.
— Тъкмо се чудех кога най-сетне ще ме потърсите. Мога да ви слушам, докато играя. — Застана зад масата и се приведе, така че очите му да бъдат на нейното равнище. — Осмицата в далечния ъгъл. — Зае позиция, удари и топката се понесе към далечния ъгъл.
— Защо реши, че ще те търсим?
— Нали сте дошли заради Ани? Познах ли?
— Да.
— Ами работата е ясна. Излизах с нея и ето ви тук. Какво ви интересува?
— Като начало можещ да ни кажеш къде беше през нощта, когато я убиха.
— Кога беше това? — попита Ейбълсън. — Единайсет в ъгъла.
— Нощта на десети юни.
— Какъв ден? Понеделник ли, вторник ли, това имам предвид.
— Понеделник.
— Няма да ми е лесно да си спомня. — Той отново натри етика си с тебешир. — Откъде, по дяволите, ще помня?
— Точно преди една седмица.
— Една седмица. Чакай да видя. Петица в същата мрежа. — Топката изчезна в мрежата. — Видя ли?
— Често ли играеш тук?
— Рядко.
— Много си добър.
— А, оправям се. Сега е ред на дванайсеторката.
— А какво ще кажеш за нощта на десети юни?
— Точно сега мисля — поясни Ейбълсън. Удари топката и за косъм не успя да я вкара. — Дявол да го вземе. Разсейвате ме.
— Ужас — каза Клинг. — Я сега ни разкажи за десети.
— Бях зает.
— С какво?
— Да, сега си спомних.
— Какво правеше?
Ейбълсън изведнъж взе да шепне.
— Вие, момчета, в комбината ли сте?
— Хавиландовата комбина?
— Да.
— Не сме.
— А! — рече Ейбълсън.
— Оная вечер да не сте играли комар?
— Ами…
— Знаем за комбината, няма проблеми — каза Клинг.
— Поиграхме малко. Аз очистих банката.
— Колко?
— Пет стотака. Не е лошо, а? За игра на дребно…
— Добре е, много е добре. Да не забравиш да ги обявиш пред данъчните власти.
— Как ще забравя? Аз съм честен човек. Законът над всичко.
— В колко часа дойде тук?
— Към осем.
— И кога си тръгна?
— Към два сутринта.
— И през цялото време беше тук?
— Да. Вървеше ми като на краставо куче тояга.
