съдържанието на чашата. — Нямате ли очи? Или по-скоро имате толкова много очи, че виждате и онова, което изобщо не съществува? Нали който язди, трябва да има кон!
— Естествено.
— Е, ами моят къде е?
— Сигурно там, където сте го оставили.
— Valgame Dios!28 Да не би да съм си оставил коня някъде на трийсет мили оттук и да съм дошъл пеша до вас, за да пия едно бренди, което пет пари не струва?!
— Оставете го в чашата, щом не ви харесва! Впрочем не си спомням да съм споменал нещо за тридесет мили. Тъй както си седите пред мене, ми приличате на човек, който положително притежава кон. А къде го е оставил, не е моя работа.
— И аз тъй мисля. И изобщо няма какво да се грижите за мен, ясно ли е?
— Да не би да искате да ми оспорите правото да се грижа за онези, които се отбиват при мен в усамотената ми ферма?
— Да не се страхувате от мен?
— Ами! Ще ми се да видя човека, който може да изплаши Джон Хелмърс!
— Това ме радва, понеже исках да ви попитам дали ще мога да пренощувам във вашия дом.
При тези думи той хвърли към Хелмърс дебнещ поглед. Фермерът отговори:
— За вас нямам място.
— Carajo!29 Защо?
— Защото самият вие казахте, че не трябва да се грижа за вас.
— Но нали не мога посред нощ да бия път до вашия най-близък съсед! Ще стигна чак утре по обед!
— Тогава спете на открито! Нощта е топла, земята мека, а небето е най-разкошният юрган, който може да се намери.
— Значи ме гоните оттук?
— Да, сеньор. Който иска да бъде мой гост, трябва да покаже по-голяма учтивост от вашата.
— Да не би да искате да ви пея и свиря на китара или мандолина, само и само за да ми разрешите да преспя, сврян в някой ъгъл? Впрочем както желаете! Не се нуждая от гостоприемството ви, навсякъде ще намеря някое място, където преди заспиване ще мога да обмисля как да си поговоря с вас, ако се срещнем някога нейде другаде.
— Но не забравяйте в такъв случай да си помислите и за онова, което бих ви отговорил аз!
— Заплашвате ли ме, сеньор?
При тези думи непознатият стана от мястото си и повелително изпъчи високата си широкоплещеста фигура пред фермера.
— О, не! — усмихна се Хелмърс безстрашно. — Аз съм много миролюбив човек, докато не ме принудят да обърна дебелия край.
— И аз ви съветвам да си останете такъв. Живеете почти на самия край на пустинята на смъртта. А това изисква да бъдете предпазлив и всячески да се стремите да останете в миролюбиви отношения с непознатите, които идват при вас. Иначе някой път най-неочаквано при вас би могъл да се появи Призрака на Ляно Естакадо.
— Да не би да го познавате?
— Все още не съм го виждал. Но нали се знае, че най-много обичал да се появява на надути и наперени хора, за да ги изпрати на оня свят.
— Няма да ви противореча. Може би всички онези, намерени в Ляно убити от Призрака чрез изстрел в челото, са били някога надути и наперени негодяи. Но странното е, че всички тези обесници без изключение са били разбойници и убийци.
— Тъй ли смятате? — попита подигравателно непознатият.
— Можете ли да го докажете?
— Горе-долу. Винаги у тези мъртъвци са намирани предмети, които преди това са били собственост на хора, убити и ограбени в Ляно. Това доказателство е достатъчно.
— Ако е така, тогава ще ви предупредя най-приятелски: гледайте да не пречукате случайно някой човек в усамотената си ферма, иначе някой път, току-виж, ви намерят с дупка в челото.
— Сеньор! — избухна Хелмърс. — Кажете ли още веднъж подобни думи, ще ви просна на земята! Аз съм почтен човек. И подозрителен ми се струва онзи, който крие коня си, за да го вземат за някой безобиден беден странник, а не за подъл убиец.
— Това за мен ли се отнася? — изсъска непознатият.
— Ако го приемате така, аз нямам нищо против. Вие сте вече вторият човек за днес, който иска да ме метне, че нямал кон. Първият беше ей този Светец на последните дни. Може би вашите коне стоят нейде заедно. Може би при тях има и други коне и ездачи, очакващи завръщането ви. Казвам ви, че през нощта зорко ще бдя над дома си, а утре призори ще прочистя околността. Тогава вероятно ще се разбере, че имате много добри ездитни животни!
Непознатият сви пестници, после вдигна десницата си, готова за удар, направи крачка към Хелмърс и изкрещя:
— Човече, да не намекваш, че съм убиец? Кажи го по-ясно, ако имаш смелост! Тогава ще ти разбия…
Но той беше прекъснат. Вниманието на Блъди Фокс бе погълнато изцяло от пушката на новодошлия. Щом непознатият се изправи и обърна гръб на дървото, на което стоеше облегната карабината му, юношата стана и се приближи към дънера, за да огледа оръжието по-подробно. Очите му засвяткаха, а на лицето му се появи изразът на желязна, безмилостна решителност. Той се извърна към непознатия и сложи ръка на рамото му.
— Какво искаш, момче? — попита грубо човекът.
— Искам да ти отговоря вместо Хелмърс — отвърна спокойно Блъди Фокс. — Да, ти си бандит, разбойник и убиец! Пази се от Призрака на Ляно, наричан от нас „Avenging-ghost“30, защото има навика да отмъщава на убийците за всяко убийство с куршум в челото!
Великанът отстъпи няколко крачки, измери юношата с учудено презрителен поглед и после ехидно се изсмя:
— Ей, момче, хлапако, обеснико, полудя ли? Само да те стисна и ще те размажа!
— По-добре се откажи от тази работа! Блъди Фокс не може да бъде смачкан така лесно. Помисли си, че можеш да се държиш безсрамно към мъжете, но ето че пред теб се появява един юноша, за да ти докаже, че хората няма защо да се боят много-много от теб. Avegning-ghost наказва убийците от Ляно със смърт. Ти си убиец, а аз ще заместя Призрака. Кажи си последната молитва! Скоро ще застанеш пред Вечния съдия!
Тези думи на младия човек, който беше все още почти момче, направиха много силно впечатление на присъствуващите. Той им се струваше съвсем променен. Тъй както бе застанал гордо изправен, със заплашително вдигната ръка, святкащи очи и с израз на непоколебима решителност в твърдите черти на лицето, той приличаше на вестител на правосъдието, на изпълнител на справедливия Божи съд.
Непознатият пребледня, макар че беше по-висок от юношата почти с една глава. Но все пак бързо се съвзе, изсмя се силно и възкликна:
— Наистина тоя е побъркан! Бълхата решила да изяде лъва! Досега не се е чувало подобно нещо! Негоднико, най-напред докажи, че съм убиец!
— Не се подигравай! Каквото кажа, то става, можеш да бъдеш сигурен! На кого е онази пушка, облегната на дървото?
— Разбира се, че е моя!
— Откога е твоя собственост?
— Вече стават над двадесет години.
Въпреки предишния си смях и високомерните думи този як мъж беше толкова силно впечатлен от поведението на юношата, че в главата му изобщо не мина мисълта да си замълчи.
— Можеш ли да го докажеш? — продължи да пита Блъди Фокс.
— Обеснико, я кажи как да го докажа? Ти да не би да имаш някакво доказателство за противното?
— Да. Тази карабина принадлежеше на сеньор Родригес Пинто от Естансия дел Мерисо край Сийдър
