3. глава
Лешоядите на Ляно
Приблизително два часа преди времето, когато Хобъл Франк и Боб се срещнаха с Блъди Фокс, двама други мъже идваха яздешком откъм посоката на Коулмън сити. Но едва ли се бяха отбивали в това селище, защото по външния си вид съвсем приличаха на хора, които продължително време са били далеч от обитаемите местности.
Единият от тях имаше висока кльощава фигура и яздеше старо, ниско и привидно слабовато муле. Носеше кожен панталон, който сигурно е бил кроен за някой много по-нисък, но затова пък по-пълен човек. Той нямаше чорапи и на бос крак беше обул кожени обувки, които са били шити и кърпени толкова често, че сега бяха целите покрити с шевове и кръпки. Горната част на тялото на този човек бе облечена в риза от щавена бизонска кожа, която оставяше гърдите му разголени, защото нямаше нито копчета, нито кукички, нито пък връзки. Ръкавите едва покриваха лактите му. Около източения му врат бе увита памучна кърпа, чийто първоначален цвят не можеше вече да се разпознае. На острата му глава се мъдреше нещо, което някога, преди много години, е било сив цилиндър, но сега представляваше само неописуемо разкривен и смачкан кюнец с едно малко парче, останало от периферията, използвано от дългуча като сенник за очите и за сваляне на този допотопен предмет. За колан му служеше дебело въже, където бяха пъхнати два револвера и ловджийски нож. Освен това по въжето бяха накачени най-различни торбички с всички необходими дреболии. От раменете му се спускаше непромокаема мушама. Но как странно изглеждаше тя! Този великолепен екземпляр се беше свил и смалил още при първия дъжд толкова много, че след това се оказа възможно да бъде носен само като хусарска наметка. Щастливият собственик на тази чудесна мушама бе поставил напреки на дългите си крака една от онези карабини „Райфъл“, с които опитният ловец едва ли би пропуснал целта.
Другият ездач седеше на гърба на извънредно висока и едрококалеста кранта. Той беше дебел и топчест и толкова нисък, че неговите съответно също тъй къси крака едва смогваха да обхванат страните на коня до половина. Въпреки топлото годишно време носеше кожух, който обаче страдаше от твърде голяма липса на косми. Ако човек речеше да събере козината му, тя едва ли щеше да се окаже достатъчна, за да покрие и кожата на някоя мишка. На главата си носеше много голяма панамена шапка, а изпод кожуха се подаваха грамадни ботуши с обърнати кончови. Тъй като ръкавите на кожуха му бяха много дълги, всъщност от целия човек се виждаше само добре охраненото червендалесто и добродушно-лукаво лице. И той държеше пред себе си дълга „Райфъл“. Останалите му оръжия бяха скрити под кожуха.
Тези двама мъже бяха Дейвид Кронърс и Якоб Пфеферкорн, познати навсякъде само като Дългия Дейви и Дебелия Джими. Бяха неразделни и от дълги години живееха заедно в Дивия запад. Джими беше немец, а Дейви янки, но с течение на времето бе научил от Джими немски дотолкова, че можеше да си служи и с него.
Местността, където се намираха, беше камениста и неплодородна. Растеше само възлестият клек, понякога попримесен с юка и кактуси. Наблизо нямаше никакво поточе. От време на време ниският дебелак се изправяше на стремената си, за да може да се огледа по-надалеч, а после отново сядаше на седлото с разочарована физиономия.
— Дяволски печална местност! — изръмжа той. — Кой знае дали днес ще намерим глътка прясна вода.
— Хмм! — промърмори другият. — Наближаваме Ляно Естакадо. Не можем да очакваме да бъде иначе. Да не си мислиш, шишко, че в пустинята има извори, откъдето тече пунш или мляко?
— Мълчи, дългуч, и не карай слюнката да ми пълни устата! Страхувам се, че ще бъдем принудени да се задоволим с кактусов сок.
— Едва ли. Все още не се намираме в Ляно. Едва утре ще се доберем до Хелмърс Хоум, а фермата е разположена край поток. И тъй, плодородната земя още не е останала зад гърба ни. Надявам се, че Олд Силвър Майн, нашата днешна цел, е сред някоя горичка или островче от храсталаци, или пък поне близо до нея растат някакви дървета. Известно е, че подобни островчета се срещат понякога дори и сред пустинни местности. А ти знаеш, че моите надежди ме лъжат много рядко, защото обикновено се увиват и усукват все около истината.
— Няма ли да е по-добре, ако мълчиш? Твоите надежди са ни довеждали досега само до задънени улици. Гледахме само как по-добре да се движим напред и затова не отделихме време да се огледаме за печено. Не искам чак някоя дива пуйка, но много ми се ще да срещнем поне прерийна кокошка, която да не е прекалено дърта. Може би тя ще ми разреши да й кажа „добър ден“ с карабината си.
— Джими, ти имаш много апетитни мисли! А аз ще съм доволен, ако на някой услужлив mulehare39 му дойде идеята да ни се покаже. Тогава ние ще … have care!40 Ето ти един!
С едно силно дръпване на юздата той закова мулето си на място. То застана съвсем неподвижно. Тъкмо пред двамата измежду няколко самотни кичура трева бе изскочил такъв заек. Дейви бързо вдигна пушката си и дръпна спусъка. Заекът се преметна и остана да лежи на земята. Куршумът бе пронизал главата му. При подобно светкавично прицелване това бе направо майсторски изстрел.
Тексаският заек е голям колкото своя немски роднина, съвсем не е рядко срещан дивеч и месото му е много вкусно. Той има извънредно дълги уши, които приличат на ушите на муле и затова го наричат „заек- муле“.
Дейви приближи коня си до мястото, където лежеше заекът, взе го и каза, като продължи за язди:
— Печеното е тук и ми се струва, че все ще се намери и някое поточе. Нали видя, моите предчувствия не са съвсем на вятъра… Но я чуй! Това не беше ли изстрел?
— Да, изстрел беше. И конят ми го долови.
Крантата поемаше въздух през ноздрите си и оживено размахваше дългите си уши. Двамата трапери се изправиха на стремената и се загледаха в посоката, откъдето се беше разнесъл изстрелът. Обаче погледите им не можеха да достигнат на такова разстояние, от каквото се бе чул изстрелът, защото те се намираха в неголяма падина. Но Дейви посочи нагоре във въздуха, където голяма граблива птица бавно и тромаво описваше кръгове.
— Лешояд кокошкар — обади се той. — Или е нещо друго, а, Джими?
— Друго е. Това е кралски лешояд, както може да се заключи по пъстрото оцветяване на перата му. Бил е при някоя мърша, така се е натъпкал, че с голяма мъка успява да се задържи във въздуха. Изстрелът го е подплашил и ние трябва да видим що за люде са това. Тук наистина си заслужава да знаеш кой се намира пред теб. Казват, че близо до Ляно Естакадо не било съвсем безопасно. Онзи, който пренебрегне това предупреждение, може много лесно да бъде изяден от някой такъв лешояд, а подобно нещо в никакъв случай не бих нарекъл възвишено усещане. И тъй, напред, драги Дейви!
Те пришпориха животните. Но както е известно, мулетата са твърде опърничави създания. Обикновено едно такова същество не можеш да го помръднеш от мястото му точно тогава, когато бързаш най-много. А от друга страна, сякаш за уравновесяване, това животно има навика да хуква в бесен галоп, когато на ездача му се налага да остане на място. Мулето на Дейви не правеше никакво похвално изключение. Едва-що почувствува шпорите му, и то запъна и четирите си крака, заставайки здраво и непоклатимо като магаре за рязане на дърва. Той го стисна още по-яко с бедра, но последствието беше, че животното сведе глава между предните си крака, а със задните започна да хвърля къч, за да изпрати ездача на земята пред себе си. Обаче Дейви познаваше дългогодишния си приятел тъй добре, че не остави да го свалят от седлото.
— Какво те прихваща, old joker41? — засмя се той. — Веднага ще те отуча от твоите капризи!
Дейви посегна назад, хвана опашката на животното и силно я дръпна нагоре. Мулето незабавно направи скок във въздуха и с четирите си крака едновременно, а после се понесе напред като стрела, тъй че Джими едва успяваше да го следва. Рязкото дърпане на чувствителната опашка бе тайното средство, с което начаса можеше да се прекърши ината на това иначе толкова мило създание.
Щом двамата ездачи оставиха зад гърба си падината, за свое учудване съзряха на около шест мили някакви странно насечени възвишения, каквито не бяха очаквали да видят в близост до Ляно. Същевременно забелязаха група конници, спрели около някакъв предмет на земята, и то толкова наблизо, че двамата се нуждаеха от не повече от минута, за да се озоват при тях. Незабавно дръпнаха юздите на
