нуждаел от ръцете си, за да ги притиска върху раната, или пък да се държи за седлото, понеже е бил много отпаднал.
След като направи няколко крачки назад и посочи към земята, Дейви продължи:
— Отпечатъците от копитата показват, че действително става въпрос за индианци. Двата коня са били неподковани. Ето тук можете да забележите, че конят, който е носил ранения, е направил дълъг скок. На това място той е бил улучен от куршум изотзад, малко отстрани, куршумът проникнал в гърдите му зад предния крак, и то толкова близо до сърцето, че животното успяло да измине съвсем малко разстояние и рухнало на земята там, където лежи и досега. Същевременно раненият индианец отхвръкнал от седлото и паднал отстрани в клека.
След тези думи Дейви отиде, надясно, отново посочи към земята и продължи обясненията си:
— Тук има следи от самотен ездач, от онзи човек, който стрелял по коня, а после и по здравия индианец. Жребецът му е носел подкови, значи е бил бял. Стрелял е по индианския кон, преди да стигне до това място. Ако разполагах с време, щях да ви го докажа. А по здравия индианец стрелял точно оттук, където се намираме в момента…
— Невъзможно е да го знаете с такава сигурност! — прекъсна го Лийдър.
— Pshaw, мога даже да се закълна! Я погледни напред и ще забележиш, че сегашното ни местонахождение, мястото, където здравият индианец се е хвърлил на земята и улучената от куршума юка се намират на една съвършено права линия. Изобщо няма място за съмнение. И по-нататък! Само на осем- девет крачки оттук виждате, че преминава и още една диря. Яздили са петима бели, крито са се спрели после на онова място, където земята е толкова много изпотъпкана. А сега ви моля да ме последвате обратно. Скоро ще свърша.
Той отведе другите малко по-надалеч от споменатото място. Там им обърна внимание на следите, от които една единична диря се отклоняваше настрани. За нея Дейви каза:
— Оставена е от един кон, който е принадлежал на някой бял. Копитата са се вкопали надълбоко. Животното е преминало в галоп. А кон, който вече галопира само на двадесетина крачки от мястото, където е стоял, несъмнено е бил подплашен. Нещо го е подплашило и той е побягнал. Речем ли да последваме дирята, сигурно ще го намерим нейде да пасе с празно седло. Вляво оттук виждате втората диря. Тя е направена в спокоен ход, и то от неподкован кон. Тъй като въпреки бавната крачка дирята е по-дълбоко отпечатана от предишните следи, оставени от индианските коне, то този кон несъмнено е носил по-тежък товар отпреди. Здравият индианец е седял на гърба му, а напреки пред него е лежал раненият му другар. А сега огледайте внимателно следите от петимата бели точно до тази последна диря. Те са се движили по следата на индианците, но не са яздили върху нея, за да не я заличат. Тъй, с това аз свърших. Опитайте сега да обобщите всичко чуто от мен и да ми кажете как се е разиграла цялата трагедия!
— О, най-добре ще е да го предоставим на теб, сър! — заяви Лийдър вече с наистина доста скромен тон.
— Защо, аз бях достатъчно ясен — обади се Дейви. — Нашето разследване доведе до следните резултати: шестима бели се срещнали североизточно оттук с двама индианци и подели с тях свада, при която един от индианците бил ранен с огнестрелно оръжие в корема. Червенокожите побягнали, а белите започнали да ги преследват. Обаче конете на индианците превъзхождали животните на белите и спечелили значителна преднина. Погледнете онзи кон на земята! Той е от най-благородна мексиканска порода и не е изключено да има истински андалуски прародители. Тотемът, т.е. знакът на неговия собственик, е изрязан с нож върху лявата страна на врата му. Раненият индианец не е бил някой обикновен воин, защото право за притежаване на тотем имат само вождовете и видните мъже, участвуващи във военния съвет. Само един от конете на белите е бил достатъчно бърз, за да може да следва по петите двамата индианци. Този бял продължавал преследването с бясно настървение. Можел е да рискува да се отдалечи толкова много напред от своите другари, понеже червенокожите не са били в състояние да предприемат каквото и да било срещу него, тъй като здравият от тях е трябвало да подкрепя и поддържа ранения. Двамата нещастници едва ли са имали друго спасение освен бягството. Вярно, че ако аз бях на мястото на здравия индианец, щях да скоча от седлото и прав щях да изчакам белия, за да го сваля от коня с карабината си. Но за да не постъпи така, червенокожият сигурно е имал някаква причина, която не ми е известна, или пък този индианец е бил още доста млад и неопитен. Безпокойството за живота на другия го е объркало. Но все пак той е бил хитър и дързък, което веднага ще ви докажа. Белият имал заредена двуцевка. Той се приближил до двамата преследвани дотолкова, че както вече споменах, куршумът му улучил един от конете на онова място, където стояхме преди малко. Конят направил скок, продължил да препуска още известно разстояние, после се преметнал презглава, запокитвайки ездача си в клека, където той останал да лежи. Другият червенокож веднага спрял коня си и скочил от седлото, за да защити своя спътник. Белият стрелял и по него. Но понеже конят му все още препускал, той нямал възможност да се прицели добре и куршумът му улучил юката вместо индианеца. Червенокожият също би могъл да насочи пушката си към неприятеля и да стреля. Обаче е бил много възбуден, треперел е от гняв, тревога и напрежение. Ставало е въпрос за живота му, който зависел от точността на неговия изстрел. Ето защо той не стрелял, а се престорил, че е улучен, и се хвърлил на земята, без ръката му да изпуска карабината. Точно тогава прикладът му оставил в пясъка тази следа, която видяхме. Зачакал приближаването на белия, за да го застреля право в сърцето от непосредствена близост. Белият скочил от седлото и най-напред се завтекъл към ранения индианец, който лежал на земята и вероятно се преструвал на умрял. Оттам бандитът се приближил до другия индианец. А той се изправил светкавично на крака, съборил противника си на земята и го застрелял право в сърцето. Дулото на пушката му е било толкова близо до тялото на негодника, че вълнената материя на дрехата му се опърлила, а куршумът излязъл откъм гърба му и се сплескал в камъка. Изстрелът подплашил коня на белия. Животното хукнало да бяга надясно, което разбрахме от следата. Червенокожият завлякъл трупа на убития си враг при своя ранен спътник, за да му даде възможност да се порадва на неговото отмъщение. Там той скалпирал мъртвеца. Същевременно забелязал приближаването на останалите петима нападатели. Не бивало по-дълго да се бави. Ето защо бързо вдигнал ранения на своя кон, метнал се и той на гърба на животното и побягнал. Когато петимата се озовали на това място и видели мъртвия си другар, те слезли от седлата и започнали да се съвещават. Несъмнено са от Лешоядите на Ляно, а убитият е бил техен съучастник. Може би нейде наблизо, вероятно в Хелмърс Хоум, се намират хора, които го познават. Ако бъде намерен и разпознат, присъствието им ще бъде издадено, а те са искали да го запазят в тайна. Ето как им дошла мисълта за обезобразят с ножовете си лицето на застреляния. Сами видяхте, мешърс, че това е направено по един наистина позорен начин. Преди това обаче те взели цялото имущество на умрелия. От конския труп свалили седлото и оглавника, тъй като тези кожени предмети, принадлежали на един известен червенокож воин, са много скъпоценна плячка. Те напуснали това място и поели по дирята на червенокожите, движейки се все успоредно с нея. Може да се очаква, че ще настигнат индианците въпреки по-лошите си коне, защото животното на червенокожите е принудено да носи двоен товар… Мистър Лийдър, когато по-късно си се появил тук със своите хора, при трупа на коня е имало вече един лешояд. Прогонихте го с изстрел. Ние чухме изстрела. Той ни привлече насам.
— Предполагам, че всичко се е случило наистина така, както ни го описа — обади се Лийдър. — Вероятно ти имаш остро зрение и остър ум.
— Що се отнася до акъла ми, аз съм принуден да бъда доволен от него, защото не мога да го заменя срещу някой по-добър ум. А сега ми се ще да те попитам какво мислиш да предприемеш във връзка с тази работа!
— Абсолютно нищо. Не ни засяга повече. Става въпрос само за индианци.
— Само за индианци ли? — повтори Джими. — Само? Да не би индианците да не са хора?
— Не оспорвам, че са хора. Но те стоят толкова по-долу от нас, че би било цяла обида да ни сравняват с тях. С принудено спокойствие Джими отговори:
— Щом е така, сър, тогава наистина няма никаква опасност да ви обидим, понеже и през ум няма да ни мине да направим някакво сравнение между вас и тях. Тези двама червенокожи са се държали като герои, или поне единият от тях, когото считаме за по-младия. Изобщо е невъзможно да сравняваме с тях такива неопитни люде като вас. Но само, за бога, не се считайте подобри хора от тях! Белите дойдоха в тези земи само за да изтласкат от тях истинските им собственици — индианците. Потекоха реки от кръв и бренди, с чиято помощ се започна извършването на огромно масово убийство. Насилие, коварство, измама, нарушаване на обещания непрекъснато ставаха причина за оредяването на племената, населяващи
