прериите. Гонят ги от едно място на друго, от една територия на друга. Едва-що са им отредили някоя нова област, където уж щели да живеят в мир и спокойствие, и ето че отново се намира повод, за да ги изгонят и оттам. Продават им бариев сулфат вместо брашно, стрити дървени въглища вместо барут, негодни пушки вместо едрокалибрени ловни карабини. Не понесат ли спокойно някоя подобна измама, наричат ги бунтовници и масово ги избиват. Примирят ли се със съдбата си, наричат ги затънели и пропаднали хора. Решат ли да бранят кожата си, получават прозвища като „разбойници“ и „убийци“, които трябвало да бъдат унищожавани без милост и състрадание. В случая е също като при дивите животни — едното изяжда другото и по-силното казва:
Докато говореше, дебеланкото постепенно се беше страшно разгневил, но все пак Лийдър му отвърна дръзко:
— Не сме те питали за мнението ти, понеже сме свободни и самостоятелни мъже, които знаят как трябва да постъпват.
— Не ми изглежда да е така. Например ти каза, че не било необходимо да се занимавате повече с онова, което се е случило тук. Ако наистина мислиш така, то много скоро можете да опънете нейде крака и да предадете Богу дух.
— Охо! Да не искаш да кажеш, че би трябвало да се страхуваме? От Сент Луис чак до тук сме дошли и ми се струва, че ще стигнем и по-надалеч.
— От Сент Луис до тук? — засмя се Джими. — Да не би да е някакво кой знае какво постижение? Казвам ви, че опасностите тепърва започват. Сега се намираме на границата, където безчинствува каква ли не сбирщина, която страшно много се интересува от чуждата собственост, но затова пък хич не я интересува живота на другите. А отвъд Ляно Естакадо се намират териториите на команчите и апачите. Който рискува тъй лекомислено да попадне между два подобни воденични камъка, лесно ще бъде смазан. На това място са се сблъскали бели разбойници и червенокожи воини. И да оставим белите настрана, принудени сме все пак да се запитаме какво ли са търсели тук индианците. Щом двама редмени50 рискуват сами да навлязат толкова навътре в този район, то в девет от десетте случая може да се очаква, че те са разузнавачи, които оглеждат околността преди някой боен поход. На мен тази работа съвсем не ми се струва толкова безобидна като на вас. Не знам нито накъде, нито защо сте тръгнали на път. Но ние се каним да прекосим Ляно Естакадо, а в такъв случай е необходимо човек да си отваря очите на четири, иначе може тъй да се случи, че вечерта да си легнеш да спиш жив и здрав, а когато се събудиш рано сутринта, да ти се наложи да се прибираш у дома си като тъжен труп.
— Що се отнася до пътя ни, то и ние имаме намерение да прекосим Ляно Естакадо, а после да се отправим към Аризона.
— Във всеки случай досега не сте ходили отвъд пустинята, така ли?
— Не.
— Слушай, не ми се сърди, ама от ваша страна това е направо невиждана непредпазливост! Мислите си, изглежда, че Ляно Естакадо е някаква красива, най-прекрасна местност, през която всеки може да си мине ей така, като на разходка, а?
— Е, не сме чак толкова глупави. Запознати сме с нейните опасности, понеже сме слушали и чели за тях.
— Тъй, тъй! Хмм, хмм! Слушали и чели! Също като някой си, дето бил слушал и чел, че арсеникът е отровен, а после си помислил, че може да погълне цяло кило, без да му стане нещо. Не ви ли хрумна поне мъдрата идея да наемете водач, който отблизо да познава Ляно и околностите й?
Джими мислеше доброто на непознатите. Но въпреки това Лийдър гневно извика:
— Много те моля да изоставиш този нравоучително-даскалски тон! Ние сме мъже, ясно ли е? Впрочем имаме си водач.
— Ах, тъй ли? Ами къде е той?
— Избърза напред.
— Настина странен начин да водиш някого. Ами къде ще ви чака този човек?
— В Хелмърс Хоум.
— Аха! Щом е така, добре. Лесно ще намерите Хелмърс Хоум. А ако нямате нищо против, можете да се присъедините към нас, защото и ние се каним да отидем там. Може би ще ни кажете кой е водачът ви?
— Увериха ни, че бил много прочут уестмън. Нееднократно бил прекосявал Ляно Естакадо. Не ни каза истинското си име. Обикновено го наричат само Джъгъл Фред.
— Good luck! Джъгъл Фред! — възкликна Джими. — Той наистина е човек на място, на чието водачество спокойно можете да се доверите. Радвам се, че най-после отново ще го видя. Във всеки случай после ще яздим заедно, понеже и ние двамата ще се отправим към Аризона.
— И вие ли? А защо? Да не би да е заради диамантите, които били намерени там наскоро?
— Може би — отвърна Джими резервирано.
— Тогава не си подхождаме, понеже и ние сме тръгнали натам по същата работа. Следователно сте наши конкуренти.
Лийдър изрече тези думи с много категоричен тон и същевременно огледа трапера с почти враждебен поглед. Джими високо се разсмя и възкликна:
— Ама че весело! Да не би да изпитвате завист към нас? Това е още едно ясно доказателство, че сте „зелени“ в Запада. Да не мислите, че диамантите лежат в Аризона ей тъй, по земята, и е необходимо човек само да се наведе, за да ги вдигне? Даже златотърсачите са принудени да се събират на групи, ако искат да постигнат добри резултати, същото се отнася и за diamond-boys, дори с още по-голяма сила. Остане ли човек сам — загива.
— Вече сме шестима и имаме достатъчно пари, за да не загинем.
— Слушай, не споменавай за парите пред други хора! Ние сме честни люде, от които няма защо да се страхувате. Обаче някои други навярно ще се погрижат да не мъкнете толкоз надалеч многото си пари. А това, че не искате и да знаете за нашата компания, ни е безразлично. На вас ще предоставим да решите дали ще ни придружавате поне до Хелмърс Хоум, или не. Днес няма да успеете да достигнете фермата и ще бъдете принудени да пренощувате на открито. А в такъв случай е хубаво да имаш край себе си хора, които е чувстват в Дивия запад като у дома си.
— Кога потегляте оттук?
— Веднага естествено. А сега правете каквото желаете! Без да бърза, Джими се отправи към крантата си и я възседна. Същото стори и Дейви. Те подкараха бавно конете по дирите, водещи на запад. Другите останаха за кратко време да се съвещават, но после последваха двамата трапери. Когато ги догониха, Дейви се обърна към тях и попита:
— Е, какво решихте?
— Ще яздим заедно с вас до Хелмърс Хоум, но само дотам.
— Много любезно от ваша страна. Дейви им обърна гръб и отсега нататък траперите се държаха тъй, сякаш зад тях нямаше никакви хора. Те пришпориха своите животни и по обичая на истинските уестмъни се поприведоха напред, заемайки привидно толкова отпуснала и заспала стойка, сякаш изобщо не можеха да яздят. А другите ездачи се стремяха да се държат на коня по всички правила, като че ли имаха за задача да обяздват коне за някой манеж.
— Я погледнете само ония двамата! — каза Лийдър на своите придружители. — Не могат да яздят. Просто им личи. И това ми било уестмъни! Никак не ми се вярва.
— И аз не го вярвам — съгласи се с него един от другите. — Който седи на гърба на коня като тях, няма правото да ме мята, че бил познавал Запада. Онази история с разчитането на следите, дето ни забаламосаха, е чиста измама. И външността им е една такава одърпана и парцалива. Е, как тогава да имаме доверие в такива типове?
— За доверие и дума не може да става. А камо ли да ги вземем с нас за Аризона! Не сме толкова глупави! Онзи обесник направо подскочи, като заговорих за нашите пари. Представи се за безкрайно честен, но сигурно само защото сме шестима, а те — двама. Трябва да внимаваме през нощта, та да не би утре рано те да продължат пътя си с парите ни, а ние да останем във вид на вкочанени трупове. Цялото им поведение ме кара да предполагам, че от нищо не им мигва окото.
