Междувременно вече споменатите възвишения се приближаваха все повече и повече. Земята стана камениста. Джими и Дейви започнаха да се навеждат все по-ниско, защото следата вече не можеше да бъде различена тъй лесно. Но ето че Дебелия изведнъж дръпна поводите на коня си, посочи с ръка напред и каза:
— Я погледни натам, драги Дейви! Какви ли са онези същества, застанали накуп?
Известно време Дейви напрегнато се взира към посоченото място, а после каза:
— Там има две много познати разновидности на живите твари, а именно пет коня и един човек, и при това конете вероятно струват повече от човека.
— Хмм, пет коня! Естествено, че с тях трябва да има и петима ездачи, но понеже се вижда само един, много ми се иска да разбера къде ли са другите четирима.
— Струва ми се, че едва ли ще са се отдалечили много.
— Приближим ли се още малко, може би ще ги открием. Разстоянието е все още твърде голямо. И тъй, да продължим напред! — ^ И след като отново подкара животното си, Дейви добави:
— Навярно пред нас са белите, от които един е бил застрелян. А сега ми се струва, че виждам насреща да пълзи по земята нещо човекоподобно. Я поразгледай онези точки!
Онова, което той нарече точки, бяха четирима мъже, застанали на еднакво разстояние един от друг в права редица, придвижващи се бавно в една посока.
— Това са четиримата, които са оставили конете си — обади се Джими. — Попаднали са на камениста земя и търсят следата на индианците, които са загубили. Ако съдя по преднината, която имаха пред нас, сигурно се занимават тук с дирите от доста дълго време. Това е безспорен признак, че не умеят твърде добре да разчитат следи. Ето, забелязаха ни. Виждаш ли как тичат към конете си?
— А как ще се държим към тях?
— Хмм! Сигурно е, че са негодници. Заради нашата собствена безопасност се налага малко да понадникнем в картите им. Но не ми се струва особено уместно да се занимаваме с работите им много усърдно. По-добре ще е, ако не им дадем да разберат какво мислим за тях. Докато не започнат да се държат враждебно към нас, ние можем да се покажем миролюбиви. И тъй, напред! Очакват ни.
Ето че шестимата търсачи на диаманти също забелязаха групата коне и вследствие на това отново потърсиха близостта на двамата трапери. Те все пак се чувстваха в по-голяма безопасност в тяхната компания.
Петимата непознати бяха застанали до конете си и държаха в ръка карабините си, готови за стрелба.
— Стой или ще стреляме!
Въпреки предупреждението Джими и Дейви продължиха да яздят. Но Лийдър и хората му послушно се спряха.
— Стойте, ви казах! — повтори човекът. — Още една крачка и куршумите ни ще ви пронижат!
— Глупости! — засмя се Джими. — Едва ли се страхувате от две миролюбиви личности. Запазете си куршумите! И в нашите цеви има подобни неща.
Петимата не стреляха, може би защото наистина не се бяха разтревожили и само искаха да ги сплашат, а може би и затова, защото спокойното неустрашимо поведение на двамата трапери им бе направило впечатление. Те оставиха двамината да се приближат, но все още държаха пушките си готови за стрелба.
Онзи, който бе изрекъл предупреждението, имаше широкоплещеста набита фигура. Гъста черна брада покриваше долната част на лицето му, тъй че устните му не се виждаха. Но по начина на говорене си личеше, че той сигурно има заешка устна. Когато траперите спряха пред него, той гневно рече:
— Не знаете ли обичаите и законите на Запада? На когото извикат да спре, трябва да спре. Ясно ли е? Благодарете на нашето снизхождение, че сте все още живи.
— Човече, не преувеличавай толкова! — отвърна Джими. — А на какво благодарите вие, че още сте живи? И ние имаме пушки!
— By Jove, заплашват ли ни? От сто крачки откъсваме с куршумите си главата на муха. Да го знаеш. С какви намерения се шляете из тази местност?
— Би могъл да се сетиш. Искаме да погледаме следващото слънчево затъмнение, което, както казват, се наблюдавало най-добре оттук.
Брадатият сам не знаеше как да посрещне този отговор, даден с най-сериозен тон. По лицето му се изписа смайване и той попита:
— Ами кога се пада то?
— Започва тази нощ в дванадесет часа, пет минути и единадесет секунди. Казвам ти, че подобно слънчево затъмнение посред нощ е нещо изключително!
— Човече, ти будалкаш ли се с нас? — избухна другият. — Внимавай!
— Разбира се, че ще внимавам — засмя се Дебелия. — Дългия Дейви и Дебелия Джими са известни като предпазливи уестмъни.
— Behold! — възкликна чернобрадият. — Чували сме за вас. Джими и Дейви били двама толкова големи смешници, че винаги съм копнял някога да ги срещна. Надявам се, че ще ни направите удоволствието да ни дадете тук някое комично представление. Заплащаме добре, по пет цента на човек и по един цент на кон.
— Звучи примамливо! Не очаквахме подобни приходи тук, в този цирк. Но ние играем театър само при слънчево затъмнение. Значи ще трябва да почакате до полунощ. Обаче, ако не можете да потърпите дотогава, междувременно направете сами няколко превъртания презглава! А сега ще ни разрешите ли да узнаем с кои имена са ви дарили вашите уважаеми родители?
Последните думи бяха изречени с такава подкупваща любезност, че брадатият отвърна вече с по-мек глас:
— Казвам се Стюарт. Имената на моите другари няма да са ви необходими. Всъщност откъде идвате?
— От местността, останала зад гърба ни.
— Ами накъде отивате?
— Към местността, намираща се пред нас.
— Тъй! Много остроумен отговор. Изглежда, се каните да отидете в Хелмърс Хоум, а?
— Да, понеже фермата не иска да дойде при нас, ние ще трябва да яздим до нея. Ще тръгнете ли с нас?
— Почтено благодаря! Имаме си друга работа. Забелязахте ли дирята, която минава ей там, точно под носовете ви?
— Какво ни засяга тази диря?! Сигурно е оставена от хора, които са яздили към Хелмърс Хоум. А ние ще стигнем до там и без тези следи.
— Минахте ли покрай трупа, който лежи ей там, откъдето идвате?
— Да.
— Какво мислите за него?
— Че е мъртъв. А всичко, което е мъртво, не може да ни ухапе.
Стюарт хвърли към двамата трапери дълъг и изпитателен поглед. Изглежда, това безразличие не събуди особено доверие у него. Но след като не забеляза в честните им открити лица нито следа от подозрителност, гой каза:
— И ние забелязахме онзи човек и мъртвия му кон. Щеше да бъде жалко, ако бяхме оставили седлото и оглавника на коня да си изгният ей така. Затова ги взехме с нас.
— Ако бяхме пристигнали там преди вас, щяхме да постъпим по същия начин.
— И съвсем правилно. После тръгнахме по конската следа, макар че не водеше в нашата посока. Обаче тук я изгубихме и досега напразно се мъчим отново да я открием. Тъй като нощта скоро ще настъпи, решихме да се откажем от издирването й и пак да поемем по нашия път.
— А накъде води той?
— През Ляно Естакадо към Ел Пасо и после продължаваме за Аризона.
— За да търсите диаманти?
— О, не. Не се поддаваме на тази треска. Ние сме честни и скромни фермери и оттатък имаме роднини,
