изпускаше портфейла. Аз също се вкопчих в него. Той дърпаше на една страна, аз на друга. Портфейлът се разкъса, понеже беше износен. Разтървахме се. У него остана едната му половина, а у мен другата. Тогава аз скочих на крака и измъкнах ножа. За щастие в секундата, когато в лицето ми блъвнаха огнените пламъци, бях затворил очите си, иначе щях да ослепея начаса. Но все пак клепачите ми бяха обгорели. Можех да ги отварям едва-едва. Ала това ми бе достатъчно, за да видя негодника. Нахвърлих се върху него с ножа. Това му даде смелостта да грабне пушката си от земята и да я насочи към мен. Остра болка ме накара да затворя очи. Бях изгубен. Изстрелът изтрещя, обаче за мое удивление не бях улучен. Прекарах ръка по очите си, отворих ги с мъка и… никъде не видях негодника. Затова пък откъм другия бряг на потока се разнесе глас, който извика заповеднически:
„Стой, убиецо!“ После дочух конски тропот, който бързо се отдалечаваше. Мерзавецът беше изтичал до коня си, за да избяга с половината портфейл, където се намираше и, кажи-речи, половината от парите ми.
— Странно! — каза Бауман. — — Значи някой му е попречил, така ли?
— Да — кимна Новолунието. — Един известен скитник от Запада, Джъгъл Фред, се намирал наблизо и когато съм стрелял по опосума, той чул гърмежа на карабината ми. Тръгнал по посока на изстрела по другия бряг на рекичката и ни открил тъкмо в онзи миг, когато подлецът бе насочил пушката си към мен. Фред стрелял по него и го улучил в ръката, след което разбойникът изпуснал карабината и побягнал към коня си, за да офейка незабавно. Джъгъл Фред отиде да вземе жребеца си, после прехвърли рекичката и дойде при мен. Своевременното му появяване ми спаси живота. И дума не можеше да става за преследване на крадеца, защото не бях в състояние да пътувам, а Фред не биваше да ме изоставя, понеже лицето ми денонощно трябваше да бъде разхлаждано с вода. Повече от седмица останахме на лагер край Тимпас Крийк. Бях принуден да понеса големи болки, изгубих и значителна парична сума, обаче бях радостен, че успях да спася поне зрението си.
— Как се наричаше тогава онзи обесник?
— Хенри Фокс. По-късно във форт Обри научих, че съм си имал работа със Стилинг Фокс, придобил такава зловеща слава.
— Вероятно по време на отсъствието ви той е напълнил главата на лулата с барут.
— Да. И за да ме заблуди, беше насипал само отгоре мъничко тютюн. За да разполага с време, ме прати за зелен хайвер, като ми каза, че бил чул дива пуйка. Знаеше, че веднага ще ида да търся птицата, понеже бях по-добър ловец от него. Той беше висок, слаб човек, с такива черти на лицето, които никога няма да забравя. Сигурен съм, че ако го срещна някога, веднага ще го позная!
Двамата мексиканци следяха разказа на Новолунието с напрегнато внимание. При това често си разменяха многозначителни погледи. Незабелязано, както си мислеха те. Но все пак имаше един човек, който непрестанно ги наблюдаваше, и това беше Винету.
Той седеше на мястото си, отправил очи с привидно безразличие към блещукащата водна повърхност на езерцето. Но от време на време изпод дългите му гъсти мигли към мексиканците се стрелваше острият му поглед. Апачът им нямаше доверие.
Това бе съвсем сигурно.
Преди малко синът на Ловеца на мечки се беше наканил да донесе нови кактусови плодове, обаче вниманието му бе отвлечено от чудноватите пламъчета по тези растения. Това бе добре дошло за мексиканците. Те имаха желание тайно да разменят няколко думи помежду си, което бе възможно само ако се отдалечаха от огъня. Ето защо сега Емилио Пелехо се изправи на крака и каза:
— Искахме да хапнем още кактусови плодове, обаче никой не донесе. Ще дойдеш ли с мен, Карлос?
— Разбира се — отговори брат му и бързо стана от земята. — Да вървим!
Ловеца на мечки се накани да възрази. Той се догади, че двамата целяха единствено да се отдалечат и тайно да се споразумеят. Ловеца искаше да им попречи. Той вече бе отворил уста, когато забеляза повелителното движение с ръка на апача, което му заповядваше да мълчи.
Братята се отдалечиха. Но щом храстите ги скриха от погледите на останалите, Винету тихо каза:
— Тези бели мъже нямат честни очи, а мислите им жадуват злини. Винету ще разбере какво искат да правят.
Той се шмугна безшумно сред храстите, но в противоположна посока.
— И той ли им няма доверие? — попита Портър. — Обзалагам се, че са почтени хора.
— Вероятно ще изгубиш този облог — отвърна Новолунието. — Не ми харесаха още от мига, когато ги видях.
— Това няма никакво значение. Имаш право да подозираш един човек едва тогава, когато разполагаш с доказателства, че го заслужава.
— Двамата братя го заслужават — заяви Ловеца на мечки. — Никой естансиеро няма да отдалечи от имението си едновременно и двамата си главни ратаи. Сър, погледнете само и конете им! Нима изглеждат тъй, сякаш са изминали разстоянието от Сан Диего до тук? Ако не се лъжа, това са най-малко триста английски мили. А коне, които са изминали такъв път през почти изцяло пуста и неплодородна местност, изглеждат съвсем другояче. Предполагам, че постоянният подслон на тези животни се намира недалеч оттук, и съм готов да заложа хиляда долара, че двамата обесници не са нищо друго освен помагачи на Лешоядите от Ляно Естакадо, които подмамват жертвите си навътре в пустинята.
— Dash it all!70 — възкликна изненаданият Потър. — Действително ли мислите така, сър? В такъв случай сме попаднали наистина на „чудесно“ общество! Тези хора ще ни водят през Ляно. А може би не заслужават доверието ни?
Ето че сега се разнесе и гласът на Мартин Бауман, който до този момент се бе държал мълчаливо, съобразявайки се с младостта си:
— Действително не го заслужават, мистър Потър. Готов съм да им го кажа право в лицето.
— Тъй ли? А каква е причината, за да имаш толкова лошо мнение за тях, млади момко?
— Не забелязахте ли погледите, които си разменяха по време на разказа за Стилинг Фокс?
— Не. Бях се заслушал в думите на разказвача и не гледах към тях.
— Е, затова пък аз ги наблюдавах толкова по-внимателно, понеже баща ми таеше някакви подозрения към тях. Лесно и незабелязано ми се удаде да ги следя с очи, защото те не обръщаха никакво внимание на едно толкова младо и неопитно хлапе, каквото според тях съм аз. Видях как си разменяха погледи, от които можеше да се заключи, че навярно познават Крадливата лисица.
— Това заслужава внимание. Хмм! Казват, че Лисицата се намирал сега нейде наоколо, за да подмамва хора в Ляно. Навярно тези типове го познават. От всичко казано човек наистина би могъл да си направи извод, който едва ли ще е особено приятен. Струва ми се, че се подготвя нещо, което ще има лоши последици за нас. Призрачните пламъчета ей върху онези кактуси също ми се виждат доста съмнителни и зловещи. Не съм суеверен, ама подобни неща не се появяват току-така. Винаги означават нещо.
— И какво по-точно? — попита Новолунието.
— Че в атмосферата съществува електрическо напрежение — отговори синът на Ловеца на мечки.
— Електрическо? Напрежение? Не го разбирам — каза Портър. — Тези думи са твърде учени за мен. Е, известно ми е, че човек може да се наелектризира, но да се появи огън, пламъци, и то върху кактуси? Да не би и за това да обвините електричеството?
— Разбира се, мистър Портър — намеси се Бауман. — Та нима светкавицата не е огнено явление?
— Несъмнено, и то какво!
— Е, а причината за появяването на светкавицата е електричеството — едва ли е необходимо да ви го обяснявам. Що се отнася до онези пламъчета, които видяхме преди малко, те често се наблюдават от моряците по мачтите, рейте и стенгите на корабите. Появяват се по върховете на църковни кули, по върховете на дърветата и по остриетата на гръмоотводите. Хората наричат тези пламъчета „огънят на св. Елма“ или „Кастор и Полукс“. Те се образуват от изтичащо електричество. Вероятно сте чували вече за Призрака на Ляно Естакадо?
— Повече, отколкото ми е приятно.
— А не са ли ви разказвали, че през нощта фигурата на това тайнствено същество понякога изглежда заобиколена от огнени пламъци?
— Да, ама не го вярвам.
— Спокойно можете да повярвате. Веднъж бях на север в Монтана и се намирах в обширна равнина, и
