Добрият Маниту е посочил на всяка звезда нейния път и отклони ли се някое огнено кълбо от него, то се разбива неизбежно. Ще се опитам да открия следата на желязото във водата.
Той изрече последните думи с необяснимо висок глас. После се отдалечи, крачейки покрай езерцето, и изчезна в тъмнината на нощта.
Другите отново насядаха и зачакаха връщането му. Никой не продумваше. Само Мартин Бауман прошепна тихо на баща си:
— Какво му е на Винету? Той заговори толкова високо, сякаш и някой друг освен нас трябваше да чуе думите му. Несъмнено това търсене на желязото е само някаква хитра уловка.
— Сигурно! — обади се Ловеца на мечки. — Обзалагам се, че наоколо има човек, който иска да ни подслуша. Както познавам апача, той го е забелязал и сега се отдалечи, за да го залови. Но нека изчакаме!
Не беше необходимо да чакат дълго. Само след няколко минути близо зад тях в храсталака се разнесе някакъв шум, сякаш диво животно си проправяше път през клонаците. Последва кратък изплашен вик и веднага след това Винету измъкна от храстите някакъв индианец.
Какво зрение бе нужно, за да откриеш посред нощ скрития в гъсталака съгледвач! И само на човек като Винету можеше да се удаде да се промъкне до него и да го залови без никаква съпротива.
Всички наобиколиха двамата. Пленникът е бил въоръжен само с нож, който му беше отнет от Винету. Фигурата му бе дребна и слаба, а чертите на лицето му не можеха ясно да се различат поради тъмнината. Но очите на Винету бяха привикнали да виждат и на тъмно. Той успя да различи какъв човек има пред себе си.
— Защо моят млад червенокож брат не дойде при нас открито? — попита той, — Щяхме да го посрещнем дружелюбно. Пленникът не отговори. Ето защо апачът продължи:
— Моят брат сам си е виновен, че беше пленен. Но нищо лошо няма да му се случи. Ето, връщам му ножа. Нека се завърне при своите хора и им съобщи, че са добре дошли при нас и че тук могат да си отпочинат.
— Уф! — възкликна изненадано пленникът и си взе ножа. — Откъде знаеш, че нашите воини са наблизо?
— Винету би трябвало да е някое дете, за да не си го помисли веднага.
— Винету, вождът на апачите? — прозвуча смаяният въпрос на пленника. — И ти ми връщаш ножа? Да не ме считаш за апач?
— Не. Моят млад брат не носи цветовете на войната, но аз предполагам, че е син на команчите. Да не би вашите воини да са изровили томахока срещу апачите?
— Не. Остриетата на бойните стрели са забити в земята, но въпреки това между вас и нас не цари приятелство.
— Винету е готов да запали тук огън и да изпуши с вас лулата на мира. Той не пита защо твоите братя са дошли в Пеещата долина. Те знаят, че всеки, който навлезе в нея, се установява на лагер край водата. Затова са спрели по-надолу от това място и са те изпратили, за да разузнаеш дали тук има хора. Така ли е?
— Да — потвърди команчът.
— Ако някой път пак залегнеш под храсти, за да подслушваш непознати воини, тогава притвори очи, защото тъкмо очите ти те издадоха! Какъв е броят на твоите братя?
— Два пъти по десет.
— А сега върви при тях и им кажи, че Винету и още осем бледолики ги очакват и ще ги посрещнат като приятели! Можеш да премълчиш, че апачът те е заловил. Той няма да го споменава.
— Добрината на великия вожд радва сърцето ми. Няма да премълча нищо, а ще кажа истината, за да се убедят моите братя, че ще бъдат посрещнати от вас приятелски. Не е позорно да бъдеш открит от погледа на Винету. Но аз ще запомня съвета, който ти ми даде.
Кръгът се отвори и команчът бързо се отдалечи.
Белите, и особено двамата мексиканци, бяха на мнение, че все пак е рисковано току-така да се разреши на отряд от двадесет команчи да се приближи до лагера им. Но апачът съвсем решително заяви:
— Винету знае какво прави. Щом воините на команчите са насочили конете си към Пеещата долина, тогава ездата им не може да има за цел битка с апачите. Отвъд тази котловина се намира гробът на един от техните най-прочути вождове. Сигурно се канят да го посетят, за да подемат там траурните песни, както постъпват всяка година. Ние пък ще запалим огън, та да огледаме ясно лицата им. За да бъдем съвсем сигурни, няма да ги посрещнем тук, а отвъд, пред храстите.
Отново запалиха огъня. Междувременно Винету изведе извън храсталака Ловеца на мечки и Мартин и с тих глас ги осведоми:
— Двамата бледолики не са такива, за каквито се представят. Те са от Лешоядите на Ляно Естакадо и искат тук да ни избият. Винету предполага, че команчите се канят да навлязат в Ляно. Но двамата не бива да узнаят това. Ето защо той каза, че отвъд тази котловина имало гробница, което не е вярно.
Винету не можа да продължи, понеже сега се приближиха и останалите, които бяха наклали толкова голям огън, че светлината му проникваше даже през храстите и достатъчно силно осветяваше терена отвъд тях. Естествено, че те носеха оръжията си, които можеха да им потрябват в случай че въпреки увереността на Винету команчите започнеха да се държат враждебно.
Скоро се разнесе конски тропот. Очакваните индианци идваха. Недалеч от лагера те спряха. Предводителят им слезе от коня и с бавни крачки се приближи. Винету излезе напред, за да го посрещне, и му подаде ръка:
— Воините на команчите са добре дошли при нас — поздрави го той. — Винету не пита каква работа ги води насам. Той знае, че ще посетят гробницата на своя вожд, а после миролюбиво ще се завърнат във вигвамите си.
Тези думи бяха произнесени на висок глас, но Винету бързо добави едва чуто:
— Нека моят брат потвърди думите ми. По-късно Винету тайно ще говори с него!
Хладнокръвният команч отговори:
— Ръката ми с радост стиска десницата на Винету, който е най-великият воин на апачите, но въпреки това винаги е бил вожд на мира. Ние сме готови да изпушим с него калюмета, защото не сме тръгнали по пътеката на войната, а искаме само да отдадем почит на свещения амулет на мъртвия ни вожд.
— Винету вярва на думите на своя брат и заедно с воините му го кани да седне край огъня, за да бъде изпушена лулата на мира.
Двамата вождове си бяха подали ръка, а на първо време това бе достатъчно, за да докаже, че команчите нямаха лоши намерения. Предводителят им бе отведен от Винету до огъня, а неговите хора го последваха. Отначало те се пръснаха по тревистия бряг на малкото езерце, където спънаха конете си и ги оставиха да пият вода и да пасат. После индианците един по един започнаха да се връщат при огъня.
А там свободното пространство между храсталаците и водата се оказа вече доста тясно. За да образуват кръг, се принудиха да насядат съвсем близо един до друг. Винету и предводителят на команчите се настаниха в средата на кръга.
На един от команчите се беше наложило да се забави при коня си по-дълго от останалите. Ето че сега и той се приближи. Преди да седне, се огледа наоколо. Щом погледът му попадна върху братята Пелехо, по тъмното му лице премина бързо конвулсивна тръпка и той възкликна:
— Уф! Хузикахард тсари ордиеза икард — кои кучета са седнали там?!
Тъй като кръгът от хора все още не се беше подредил и всеки бе зает със самия себе си, възклицанието му не беше чуто от всички. Обаче предводителят на команчите го долови. Той се изправи чевръсто и попита воина:
— Унозо мабуни хузикахард — кого видя?
— Ойет, пийеновит, вуапо-у-сап — тях. Лешоядите на Ляно Естакадо.
— Ордиеца хак — къде са?
— Е, ойет пютайво — ей там са седнали. При тези думи той посочи към двамата мексиканци. Тъй като въпросите и отговорите между двамата бяха изречени на висок глас, издаващ гняв и изненада, те привлякоха вниманието на всички останали. При думите „Пийеновит, вуапо-у-сап — Лешоядите на Ляно Естакадо“ команчите наскачаха на крака. Със заплашителни изражения на лицата те хванаха дръжките на
