ножовете си. Гледката съвсем не беше вече тъй миролюбива, както преди малко.
Белите не разбраха разменените думи, понеже не владееха езика на команчите. Но тъй като забелязаха заплашителното поведение на червенокожите, те също се изправиха и взеха оръжията си.
Само Винету остана спокойно седнал и каза повелително:
— Нека моите братя се успокоят! Ако червенокожите мъже виждат сред нас двамина от враговете си, аз ги уверявам, че ние нямаме нищо общо с тези мъже. Заради тях не бива да се пролее нито капка кръв между нас. Какви доказателства за тяхната вина има воинът на команчите?
Той говореше на смесица от испански, английски и индиански думи, която се използва в онези райони. Команчът му отвърна, използвайки същия говор, разбираем за всички:
— Ловувах на север в Апейч Маунтенс и забелязах диря от двама ездачи, която проследих. След известно време ги видях, седнали под сянката на дърветата, и пропълзях близо до тях, за да чуя разговора им. Ставаше дума за Ляно Естакадо, през която след няколко дни щял да мине голям керван от бели мъже. Лешоядите на Ляно се канеха да се съберат, за да ги нападнат. От думите на двамата мъже разбрах, че са от бандата на Лешоядите, и попитах душата си дали да ги убия, или не. Вслушах се в повелята на мъдростта да ги оставя живи, защото само така бе възможно да…
Той се канеше да каже още нещо, което Винету не искаше да бъде чуто от мексиканците. Ето защо той бързо го прекъсна:
— Винету знае какво иска да каже неговият брат и вече научи достатъчно. Но ти разпозна ли сега тези мъже с такава сигурност, която да изключва всяка грешка и заблуждение?
— Те са!
— Какво ще кажат двамата бледолики за това обвинение?
— То е една глупава лъжа — защити се Карлос Пелехо. — Изобщо не сме били в планините Апейч.
— Те са — настоя предводителят на команчите, — понеже ние…
— Нека моят брат ме остави да се доизкажа — прекъсна го Винету незабавно, за да предотврати някои други прибързани думи.
Обаче команчът се ядоса от това прекъсване, което противоречеше на индианската учтивост. Той не бе достатъчно умен, за да прозре неговата причина, и гневно извика:
— Защо не ми даваш да говоря? Който търпи убийци при себе си, сам става подозрителен! Да не би вождът на апачите да ни подмами на това място, за да извърши предателство спрямо нас?
При тези думи Винету остави всичките си оръжия на земята, изправи се и каза:
— Моят брат чувал ли е някога Винету да е предал някого?
Думата на апача е като скалата, върху която можеш да застанеш спокойно. Нека моят брат ме придружи, като вземе оръжията си. Хау!
Той излезе от кръга и бавно закрачи между храстите към откритото пространство. Команчът се замисли за миг, а после го последва. Отвъд храсталака Винету го хвана за лакътя и го отведе малко настрани, след което се спря и рече:
— Моят брат не ме разбра. Винету се беше разположил вече на лагер тук, когато белите дойдоха. Той започна да ги наблюдава и разбра, че онези двама мъже са от Лешоядите на пустинята. Следователно Винету мисли също като воините на команчите. Обаче защо е необходимо тези отровни змии да научат, че са прозрени? В такъв случай би трябвало да ги убием, а е по-умно, ако на първо време ги оставим живи. Нека си мислят, че команчите искат да посетят гроба на своя вожд. А сега моят брат да ми каже защо е тръгнал по следите им.
Команчът се почувства засрамен.
— Огнената звезда, вождът на команчите — започна той — заедно с Желязното сърце, своя син, потеглиха на коне на изток към жилищата на бледоликите. Ще се завърнат през Ляно и сега сигурно са нейде сред пустинята. Неизбежно ще се натъкнат на кервана от бледолики и ще бъдат нападнати от Лешоядите. Ето защо ние бързо тръгнахме на път, за да ги пресрещнем и защитим. Оставихме живи двамата бледолики, понеже следите им ще ни заведат при Лешоядите. Край Тойа Крийк дирята им се сля със следата на други четирима бели, които без съмнение са бандити като тях. Ето че сега се натъкнахме на Винету. Какво мисли да прави вождът на апачите?
— Ще яздя заедно с вас, защото и аз очаквам приятели, които ще минат през Ляно и нямат никаква представа за коварните кроежи на Лешоядите. Бивакът на тези престъпници се намира в Murdering pool. Но тъй като не знам къде е това място, ще оставя двамата мексиканци да избягат, за да ми служат за водачи, без дори и да го подозират.
— Кои са очакваните от теб мъже?
— Олд Шетърхенд и неколцина други бледолики.
— Олд Шетърхенд, прочутият воин на белите? Ако ни разрешиш, ще яздим заедно с теб.
— Винету даже те моли да го придружите. Изглежда, че винаги досега разпръснатите Лешояди този път се събират за някакво голямо начинание. Трябва да използваме случая и да ги унищожим с един-единствен удар. Мисля…
Той замлъкна, защото откъм храстите проехтяха силни викове и крясъци. Изтрещяха няколко изстрела, а откъм отвъдната страна на лагера се дочу бърз конски тропот.
Двамата незабавно се втурнаха обратно и когато си пробиха път между храсталака, видяха твърде оживена картина. Команчите трескаво се приготвяха да препуснат с конете си. От мексиканците нямаше и следа. Новолунието, Портър Блънт и Фолсър стояха объркани и изглежда, не знаеха какво да предприемат, обаче Ловеца на мечки и синът му бяха останали спокойно да седят край огъня. Сега Бауман подвикна на Винету:
— Негодниците офейкаха!
— Как успяха? — попита апачът.
— Побягнаха и се метнаха на конете си толкова неочаквано, че минаха през храстите, преди човек да може да посегне към пушката си, за да ги застреля. Вероятно са надушили опасността още преди идването на команчите, понеже конете им бяха вече развързани.
— Оставете ги да избягат! Те препускат право към гибелта си, а заедно с тях към гибел отиват и всичките им съмишленици. Нека воините на команчите слязат от конете си и останат тук! Но призори те ще напуснат Пеещата долина, за да тръгнат на лов за хищниците в човешки образ, вилнеещи из Ляно Естакадо!
9. глава
Маската пада
Старата мила люлчина песен от Тенеси се носеше в притихналото утро. Клонките на близките бадемови и лаврови дървета, изглежда, се полюляваха в такт с нея, а стотиците колибри трепкаха като цветни искрици около старата негърка, която седеше сама край езерото.
Слънцето току-що се бе издигнало над ниския хоризонт и златистите му лъчи се плъзгаха по повърхността на бистрата вода. Един кралски лешояд описваше кръгове високо във въздуха. Долу по брега няколко коня хрупаха трева, подбирайки най-сочните стръкове също като преситени гастрономи, а на върха на един блатен кипарис беше кацнал присмехулник, който слушаше унесено с наклонена главичка песента на старата негърка и щом тя свърши, започна да имитира последните й думи с едно гръмко „митир-митир- митир!“.
Над порнатите корони на ниски палми, които се оглеждаха във водата, разпростираха клоните си високи борове и тополи, сякаш за да ги закрилят. Под тях огромни пъстри водни кончета гонеха мухи и други дребни насекоми, а зад къщичката, издигната близо до езерото, цяло ято папагали джуджета се караха за златните
