накарали конете си да напрегнат всички сили, то те сигурно бързо щяха да догонят мексиканците. Обаче Винету имаше други намерения. Колкото по-скоро настигнеха двамата братя, толкова по-малки ставаха надеждите им да узнаят къде се намираше Murdering pool. Ето защо апачът внимаваше да не намалява преднината на преследваните от тях хора…
Североизточно от оазиса, на малко по-голямо разстояние от един ден път от него, през дълбоките пясъци на Ляно се движеше дълъг керван, състоящ се от дванадесет волски коли. Те пътуваха на известно разстояние една от друга и се придружаваха от въоръжени конници. Всичките коли бяха здраво направени, а пред всяка от тях крачеха впрегнати по шест или осем вола, които бавно влачеха тежкия си товар. Животните бяха крайно изтощени. По външния вид на конете си личеше, че едва можеха да носят ездачите си. Езиците им висяха навън, те дишаха тежко и учестено, а краката им трепереха.
Керванджиите крачеха обезсилени край спъващите се волове. Главите им бяха клюмнали и изглеждаше, че едва ли имаха сила да размахат огромните си камшици, за да накарат впрегатните животни да направят още едно усилие. И хората, и животните оставяха впечатлението, че целият керван е пред близка мъчителна гибел. Надутият адвокат Лийдър, присъединил се към кервана заедно със спътниците си, също си беше подвил опашката и се държеше най-скромно.
Само движенията на коня на водача бяха съвсем бодри и не издаваха никакво изтощение. Обаче конникът седеше на седлото също тъй тежко приведен напред, както и останалите. Може би също като тях страдаше от непоносима жажда. Но щом някоя от жените или пък някое от децата в колите издадеше жален стон, той неволно се изправяше и по тънките му устни заиграваше усмивка на сатанинско задоволство.
Този човек носеше тъмни кожени дрехи и широкопола шапка, на които никак не подхождаха очилата му и неговата „достопочтена“ физиономия. Той не беше никой друг освен Тобайъс Прайзегот Бъртън, мнимият мормонски мисионер. Беше предложил услугите си на кервана като водач и сега полагаше всички усилия, за да отведе поверените му хора към сигурна гибел.
В този момент един от най-предните ездачи сръга коня си с шпорите и отчаяните усилия на неговото животно скоро го изравниха с водача Бъртън.
— Така не може повече да продължава — каза той. — От завчера хората не са получавали нито глътка вода, понеже бяхме принудени да оставим последните запаси за животните. А от вчера призори останахме съвсем без вода, тъй като последните две буренца изтекоха по непонятен начин.
— Жегата е виновна — обясни Бъртън. — От нея дъгите на буретата се свиват и се появяват цепнатини.
— Не, причината е друга. Огледах буретата. Докато в бурето има вода, дъгите не пропускат нито капка. Но някой ги е пробил така, че през нощта водата е изтекла безшумно и незабелязано. Сред нас има някой човек, който иска да ни погуби.
— Невъзможно! Нали онзи, който тайно излее водата, сам ще загине от жажда!
— И аз си го помислих, но въпреки всичко е така. Не съм казвал никому ни дума, за да не засилвам всеобщата тревога. Освен това скришом наблюдавах всеки един от кервана, обаче не открих нищо, по което би могло да се заключи кой е престъпникът. Животните ни ще изгинат. Едва се движат. Жените се вайкат, а децата пищят за вода — напразно, понеже нямаме нито капка. Погледнете към небето! Там горе кръжат лешояди, сякаш знаят, че скоро ще станем тяхна плячка. А сигурен ли сте, че не сме сбъркали пътя?
Самият Бъртън бе онзи, който през нощта проби двете бурета. После хубавичко се напи с вода, напои и коня си. Освен това напълни една голяма манерка, грижливо я уви в парче кожа и я завърза отзад на седлото си, за да може след смрачаване тайно да се освежи и да даде малко вода на своя кон.
— Разбира се! — отвърна гой, посочвайки към колците, забити на известно разстояние един от друг в пясъка. — Нали виждате нашите пътеуказатели, на които можем със сигурност да се осланяме.
— Със сигурност ли? Но ние всички сме чували, че понякога Лешоядите на Ляно изваждат тези колци и ги забиват в някаква друга посока, която отвежда пътниците към сигурна и мъчителна смърт.
— Да, случвало се е по-рано. Сега обаче не стават вече подобни неща, тъй като бе сложен край на безчинствата на онези мерзавци. Впрочем аз познавам местността много добре и знам, че не сме се заблудили.
— Днес рано сутринта казахте, че се намираме сред най-обширните райони на Ляно. Защо са поставили колците тъкмо през тази местност? Ако бяхме минали отнякъде другаде, сигурно щяхме да се натъкнем на някои от големите кактусови полета, чиито плодове съдържат толкова много сок, че и ние, и животните щяхме да се ободрим и съвземем.
— Да, но това би означавало твърде значително заобикаляне.
За да се успокоите, ще ви уверя, че ако побързаме малко повече, привечер ще стигнем до подобно кактусово поле. А утре ще се доберем до извор, който ще сложи край на страданията ни.
— Да побързаме малко повече! Нали виждате, че на животните им е невъзможно да вървят по-бързо!
— Тогава нека спрем, за да си отпочинат.
— Не, не, в никакъв случай. Спрем ли веднъж, после никой няма да може да ги помръдне. Легнат ли на земята, сигурно вече няма да станат. Трябва непрекъснато да ги подтикваме да продължават да се влачат напред, докато стигнем споменатите от вас кактуси.
— Както искате, сър! Аз страдам от жажда не по-малко от вас, но се успокоявам с това, че малко преди нас оттук са минали и други хора. Я погледнете следите, същите, на които се натъкнахме рано сутринта! Били са доста голям брой конници, които едва ли щяха да се осмелят да яздят в тази посока, ако не знаеха, че верният път минава оттук. Изобщо няма от какво да се опасяваме. Утре по това време всичко ще свърши.
С тези думи Бъртън имаше право, понеже според преценката му нападението трябваше да се проведе още преди посоченото от него време. Разбира се, той не каза нищо за това, че споменатата група ездачи се състоеше от неговите съмишленици, които бяха преместили коловете в погрешна посока. Изпита тайно задоволство, когато човекът се успокои при неговите двусмислени думи.
Между оазиса и Убиващата падина се простираше непроходимо кактусово поле, което бе дълго няколко часа, пък и почти толкова широко. Никакъв кон не можеше да премине през него. Поради тази причина Блъди Фокс никога не бе тръгвал в тази посока и никога не се беше озовавал при Убиващата вода. Сега той препускаше на север покрай западния край на кактусовото поле. Ако после завиеше на изток покрай северната му граница, непременно щеше да открие онази падина, която бе станала гибелна вече за толкова много хора. Но той знаеше, че керванът, който искаше да спаси, се намира на североизток и когато кактусовото поле остана зад гърба му, пое в тази посока.
Слънцето сипеше жар от небето. Фокс чувстваше неприятно проникването на силната горещина през дрехите си. Конете му се потяха, но той не им даваше почивка. Продължаваше да язди, оглеждайки непрекъснато хоризонта.
Ето че на североизток, там, където небето и земята сякаш се сливаха, се появиха известен брой тъмни точки. Сигурно бяха преселниците! Фокс пришпори коня си и със силните си викове окуражи и следващите го товарни животни, тъй че малкият керван се понесе вихрено през равнината.
Не след дълго той забеляза, че пред него има само конници и никакви волски коли, помисли си, че тези хора образуват авангарда на преселниците и ето защо се насочи право към тях.
Едва когато ги наближи твърде много, му направи впечатление не само значителният брой на ездачите, но и тяхното поведение. Те също го бяха забелязали, но вместо спокойно да изчакат приближаването му, се разделиха на три групи. Един от отрядите остана на място, а други два тръгнаха срещу Блъди Фокс, описвайки лека дъга наляво и надясно, сякаш се канеха да го обкръжат и да му отрежат пътя за отстъпление. Той се изправи на стремената си и се огледа.
— Heavens! — възкликна той. — Над тридесет души! Не е възможно преселниците да имат толкова многочислен авангард. А тези водят със себе си и няколко коня, натоварени с колове. The devil! Това са Лешоядите и аз им се напъхах право в ноктите! Искат да ме заловят. Не мога да се бия с толкова много хора. Ще трябва да избягам.
Блъди Фокс обърна коня си и препусна обратно. Но с навързаните зад себе си коне не можеше да развие желаната бързина, още повече че животните бяха вече доста изтощени. Преследвачите очевидно го догонваха. Той пришпори коня си до краен предел, обаче товарните животни му пречеха. Започнаха да не му се подчиняват. Задърпаха юздите и ремъците, хвърляха къч, опитваха се да се изправят на задните си
