царевични зърна.
Отвън не можеше да се види от какво бе построена къщичката, защото четирите й стени и покривът бяха напълно обрасли от гъсто растящите вейки на пасифлората с бели цветове, прошарени от червени жилки. Нейните жълти, сладки, прилични на кокоши яйца плодове грееха със светлите си тонове сред гъстата маса на силно насечените й листа. Всичко това придаваше тропически характер на пейзажа. Човек би си помислил, че се намира в някоя долина на Южно Мексико или в Средна Боливия, но въпреки всичко малкото езеро, обраслата от пасифлора къщица и пищната южна растителност не се намираха нейде другаде, а тъкмо в… средата на страшната пустиня Ляно Естакадо. Тук беше загадъчният извор, за който говореха толкова много хора, без някога да го бяха виждали.
— продължи да пее негърката.
— Миккер… миккер… миккер — обади се пак присмехулникът, подражавайки последните две думи.
Обаче жената не му обръщаше внимание. Очите й бяха отправени към стара фотография, която тя държеше с двете си ръце. Между, отделните стихове тя я поднасяше към повехналите си устни и я целуваше.
Безброй много сълзи бяха капали по снимката и също толкова много целувки бяха заличили образите по нея така, че само нечие много остро зрение можеше все още да различи кой или какво се виждаше на снимката — а то беше една негърка с чернокожо момченце на ръце. Лицето на детето въобще не личеше. Сълзите и целувките го бяха размили и изтрили напълно.
— Ти съм мой добър мил Боб! — каза нежно тя. — Мой малък Боб, мой мъничък Боб. Аз твоя майка. Мисус75 била добра и мила, наредила направят нея снимка и кога фотограф дошъл, накарала направи снимка също и на Сана и на неин малък Боб. Но после мисус умира, а масса продали Боб. О, масса съм лош масса! Сана много съм плакала, кога масса съм казал, масса иска продаде мой любим дете — Сана много молила за скъп малък Боб, ала масса казал: „За какво му е на глупав черен жена малък Боб?“ И зъл масса взел мой скъп дете и яхнал кон! Сега майка Сана има само снимка на Боб. Тя запазила кога самата била продаден. Запазила и кога добър масса Блъди Фокс нея довел тук и запази в бъдеще, докато стара Сана умре и не види отново Боб, който сигур в туй време станал голям силен негър и също не забравил своя добра мила майка Сана. Oh, my darling, my darling… Тя замлъкна, наостри слух и вдигна глава, чиято снежнобяла къдрава коса странно контрастираше с тъмния цвят на лицето й. Шумът от приближаващи се човешки стъпки я беше накарал да се ослуша. Тя скочи на крака, пъхна фотографията в джоба на роклята си от калико и възкликна:
— О, Исусе, Исусе, как Сана се радва! Най-сетне Фокс пак идват. Добър Блъди Фокс отново тук. Сана веднага му даде месо и печен питки от царевица!
Тя забърза към къщицата, но още не я беше достигнала, когато ездачът се появи между дърветата. Той изглеждаше бледен и изтощен. Конят му бе запотен и от умора чак се препъваше. Несъмнено и двамата бяха извънредно много съсипани.
— Welcome, масса! — посрещна го старата жена. — Сана веднага донесе храна. Сана бързо направи!
— Не, Сана — спря я той с движение на ръката си и скочи от седлото. — Напълни всички мехове! Това е най-необходимото, което трябва да се направи в момента.
— Защо мехове? За кого? Защо масса Фокс да не ядат? Той сигур имат много голям глад!
— Наистина съм страшно гладен. Обаче сам ще си взема каквото ми е необходимо. Ти няма да имаш време за това. Трябва да напълниш меховете, с които после аз незабавно отново тръгвам на път.
— Исусе, Исусе! Пак ли отива? Защо все оставя сама стара Сана сред голям широк Естакадо?
— Защото иначе цял керван от чуждестранни преселници неизбежно ще загине от жажда. Тези хора са заблудени от Лешоядите.
— Защо масса Фокс не ги водил?
— Не успях да се добера до тях, понеже наоколо кръжаха толкова много Лешояди, че не можех да рискувам да се приближа.
— Значи Лешояди убият нещастни добри преселници!
— Няма. От север идват храбри и силни ловци, на чиято помощ разчитам със сигурност. Но каква полза от помощта им, ако няма вода! Хората ще загинат от жажда дори и ако бъдат освободени от ноктите на Лешоядите. И тъй, вода, вода, вода, Сана, и то бързо! Всичките коне ще натоваря с мехове. Принуден съм да оставя тук само врания жребец. Твърде много е изтощен.
Фокс отиде до къщичката и влезе през вратата, почти изцяло обрасла от пасифлората. Постройката се състоеше от едно-единствено помещение. Четирите стени бяха изплетени от тръстика и замазани с меката тиня на малкото езеро, а покривът бе направен от дълги сухи бамбукови стебла. Над иззиданото от глина огнище зееше широкият отвор на комина, а под него висеше железен котел. На всяка една от другите три стени имаше по едно малко прозорче, пред което вейките и филизите бяха разчистени.
Под тавана бяха провесени късове опушено месо, а по стените се виждаха всички видове оръжия, употребявани в Запада. Подът бе покрит с кожи. Двете легла бяха направени от забити в земята колове, на които с помощта на ремъци бяха опънати мечи кожи. Най-забележителното украшение на стаята представляваше рунтавата кожа на бял бизон, на която беше оставен и черепът. Тя висеше срещу вратата, а от двете й страни в стената бяха забити може би повече от двадесет ножа, по чиито дървени или рогови дръжки личаха най-различни гравирани знаци.
Маса, два стола и подвижна стълба, достигаща до покрива, допълваха цялата покъщнина на пасифлорената къщица.
Блъди Фокс се приближи до бизоновата кожа, прекара длан по нея отгоре надолу и промълви:
— Маската на Призрака, а край нея ножовете на убийците, паднали пронизани от неговия куршум — вече са двадесет и шест. Но кога ще намеря онзи, който е заслужил смъртта много повече от всички тях? Може би никога! Pshaw, все още имам надежда, понеже обикновено нечистата съвест непрекъснато подтиква злодеите да се връщат на местопрестъплението. Сега трябва да хапна нещо, а после за кратко време да си отпочина.
Той свали парче пушено месо, изяде го набързо, хвърли се на една от постелите и затвори очи, но, разбира се, не за да спи. Какви ли картини от миналото минаваха пред вътрешния взор на този още толкова млад човек?
След половин час негърката Сана влезе в стаята и му каза, че меховете са пълни. Фокс скочи от леглото и повдигна една от кожите, покриващи пода. Отдолу имаше неголяма, добре маскирана дупка, откъдето той извади сандъче, обковано с ламарина. То съдържаше муниции, с които напълни висящите по колана си торбички. После пак се изкатери по стълбата до тавана, за да се запаси с месо. След това излезе навън и се отправи към езерото, на чийто бряг се намираха осем големи кожени мяха, пълни с вода, които бяха свързани два по два с по един широк кожен колан и няколко ремъка. С помощта на тези мехове Блъди Фокс бе спасявал вече неведнъж от гибел заблудили се в пустинята пътници.
На брега на малкото езеро стояха пет коня. На гърба на един от тях Фокс постави ездитното седло, което свали от преуморения вран жребец. Останалите трябваше да носят меховете, и то по следния начин: широкият колан се поставяше на гърба им, а двата мяха провисваха отляво и отдясно като дисаги. След това те се прикрепяха здраво към тялото на коня с помощта на ремъците. Конете бяха навързани един за друг също като така наречената „тропа“76 — юздата на задния кон беше завързана за ремъка, минаващ под опашката на предния кон, а ездитният кон застана начело. След тези приготовления Блъди Фокс се метна на седлото.
Вещата ръка на негърката му бе помагала навсякъде. Днес това не й се случваше за пръв път. Сега тя се обади:
