гледа на нас като на врагове и людете ще ми повярват, когато им повторя, че ти не си Ибн Асл. Ела с мен! Искам да кажа на предводителя Воат, че ти си неговият спасител!
— За тая работа моето присъствие май не е нужно. Върви сам при Воат! Нека нареди да запалят отново огньовете. Когато нарежем животното на парчета, всеки бор ще получи също като всеки аскери своя пай. Така му кажи! Междувременно аз искам да се огледам за моите асакери.
Агади влезе отново в тукула. Аскери, който беше с мен на пост, ме придружи, когато тръгнах към шестимата други асакери. Те се бяха държали храбро. Никой от тях не беше напуснал мястото си. Бяха чули крясъците, предупредителните викове и забелязали неразборията, но без да знаят какво означава всичко това, тъй като не разбираха езика на борите. Чернокожите бяха побягнали пред хипопотама и поискали да офейкат от бивака, ала бяха отблъснати от изстрелите на асакерите и после от страх се бяха заврели в тукулите. Вярно, не биваше прекалено високо да оценявам спокойното поведение на моите постове. Ако бяха знаели, че пред тях беснее един речен кон, то и те, макар да бяха устояли така сърцато на чернилките, сигурно също щяха да побягнат.
Аз ги отведох в бивака, без да се питам дали бива да поема тоя риск, защото вече не мислех, че може да ни застрашава някаква опасност. Ето защо заповядах на моите войници да запалят два големи огъня в близост до хипопотама, за да може той да окаже на тяхната светлина своя ефект.
Докато те изпълняваха заповедта, аз наблюдавах борите. Те запалиха огньовете си и завлякоха при тях убитите и ранените от речния кон. Бяха доведени и всички, които бяха тръгнали по пътеката към капана. Като цяло четирима мъже бяха мъртви и осем ранени, повечето тежко. Всичко това се вършеше по начин, сякаш нашето присъствие беше съвсем естествено. Когато мъртъвците бяха отнесени настрана, а ранените — подслонени в един тукул, преводачът дойде, съпроводен от един чернокож, който ми бе представен като шейк Воат. Аз можах да разгледам мъжа на светлината на горящите огньове. Беше на средна възраст. Лицето му беше кажи-речи напълно черно, но в чертите не се забелязаха характерният негърски отпечатък. Като почти всички представители на народа динка и той беше остригал косата си, оставяйки само по средата на темето нещо като скалпов кичур. Също и споменатата при описанието на преводача татуировка беше налице. Тоалетът му се състоеше от синя ленена роба, която му стигаше почти до петите. Тя беше притегната в кръста с един ремък, в който бяха втикнати един стар пищов и един нож. В ръката си Воат носеше дълга, едноцевна арабска кремъклийка. Той ми направи един дълбок поклон и ме огледа с любопитни очи, при което лицето му стана забележимо по-любезно.
— Не, ти не си Ибн Асл. Сега го виждам.
Той си служеше с езика на своето племе, така че Агади трябваше да ми преведе думите. По тоя повод ще спомена, че и по-нататък всеки разговор с него или някой от хората му се провеждаше с помощта на Агади.
— Познаваш ли лично този мъж? — попитах го аз.
— Да. Веднъж го видях долу при Мокрен ел Бохур2.
— В такъв случай ти действително можеш да разпознаеш дали аз съм този негодяй, или не.
— Одеве, когато стоеше до нашия бивак, не можех ясно да различа лицето ти и понеже знаех, че Ибн Асл възнамерява поход за роби, трябваше да бъда предпазлив. Сега обаче те виждам толкова близо до себе си и вярвам на думите на Агади. Кажи ми как мога да ти благодаря!
— Това, което сторих, не се нуждае от благодарност. Най-много да те помоля за една услуга. Ние имаме необходимост от волове за яздене и носене на нашия багаж.
— Значи е вярно, че Ибн Асл иска да потегли срещу гохките?
— Той е вече на път. Аз знам, че те принадлежат към твоето племе, и ето защо се надявам да не ни откажеш своята помощ.
— Те са наши приятели и сродници и наш дълг е да ги подкрепим. От колко волове се нуждаеш?
— Приблизително двеста. Можеш ли да събереш толкова, и то бързо?
— Ако искаш още утре по пладне можеш да имаш хиляда, защото ние сме много богати откъм говеда, по-богати от другите племена, които имат села по тази област. Двеста ще ти са твърде малко.
При тези думи Воат ме погледна с усмивка, сякаш таеше някаква приятелска задна мисъл.
— Защо? — попитах, изпълнен с очакване.
— Защото двеста вола не биха могли да откарат всичките войни, които ще потеглят. Щом чужди войни се подхвърлят на такива лишения и опасности, за да помогнат на гохките, то за нас е невъзможно да останем у дома си. Аз ще сбера двеста от моите хора и ще потегля заедно с вас.
Нищо не можеше да ми е по-приятно от това предложение. То беше далеч повече, отколкото можех да очаквам. Ето защо отвърнах зарадван:
— Вие ще ни бъдете много добре дошли! Ние по никой начин не се страхуваме, наистина, от Ибн Асл, но на човек повече сили никога не са му излишни. Само се пита за колко време ще свикаш двестате бойци.
— Рейс Ефендина кога ще пристигне с хората си?
— Смятам, че утре по свечеряване ще е тук.
— А аз мисля, че той после няма да може веднага да потегли, ами ще трябва да изчака до другото утро. При това положение няма да е нужно да губи време заради нас, защото аз още сега ще разпратя вестители, за да съберат до обяд моите войни. За да не се налага заради прехраната да се задържаме с лов, ще си изпечем достатъчен запас от храна. С тая работа нашите жени и момичета до утрото ще са готови. Позволи ми да се отдалеча, за да дам заръката на пратениците!
Той свика хората си. После шестима от тях бързо потеглиха да изпълнят указанията му. Тръгнаха към брега, защото щяха да изминат пътя с лодка, а останалите ги съпроводиха, за да донесат младото хипопотамче. Понеже и аз отидох с тях, видях, че чернокожите действително бяха скрили ладиите си в близост до хипопотамския капан.
Когато се върнахме в лагера, малкото също беше насечено. После започна печенето. Аз седнах с моите асакери до един от огньовете и предводителят на борите зае място при нас. Той се радваше на готвения боен поход и аз от всяка негова дума схващах, че в негово лице ще имаме един храбър съюзник.
Борите вече бяха вечеряли, ала въпреки това се нахвърлиха върху хипопотамското печено, сякаш бяха примрели от глад. Какви количества месо може да погълне един такъв негър, човек си няма представа. Вярно, аз също си похапнах здравата и голямото парче език, което си бях взел и от което нищо не остана, ми се услади много, ама изяденото от тези хора и начинът им на ядене ме доведе до изумление. Те си режеха дълги, дланообразни късове, поднасяха ги, отметнали глава далеч назад, с лявата ръка над отворената уста — горе-долу както неаполитанските лазарони ядат макароните си, захапваха ги и отрязваха после с десницата отделните хапки досами зъбите. Лапаха ли, лапаха по тоя начин, додето най-сетне нищо повече не можеха да поемат, а търбусите им така дебело се бяха издули, че почти ме хвана страх за тях. После пропълзяха в тукулите си да спят. Ранените бяха също така буквално натъпкани с месо, за което европейският лекарски свят сигурно би поклатил колективно глава. Аз предпочетох да спя под открито небе и наредих да вземат от лодката ни мрежите против комари. Увихме се в тях и се отдадохме на почивката, без да считаме за нужно да поставим за нашата сигурност някакъв страж. Толкова голямо бе доверието, което предводителят на борите ми бе влял.
На утрото бяхме разбудени от крясъците на птиците, населяващи гората. Чернокожите бяха вече будни и седяха край огньовете, за да… ядат отново. Ако тези войни бяха храбри и срещу врага, както тук при яденето, то Ибн Асл беше безвъзвратно изгубен.
Предиобедът беше прекаран в заниманието да се напече един запас от месо по такъв начин, че да не се развали толкова бързо, както в сурово състояние. Междувременно се върнаха вестоносците, изпратени до шест различни села, и доложиха, че воините щели да бъдат тук по пладне, като откарат воловете на една малка степ наблизо. Там по-късно щели да отидат и жените с провизиите.
По обяд се появи един чернокож и донесе вестта, че воините били пристигнали с воловете. Воат поиска да ги споходи и аз трябваше да отида с него. Не беше изключено Рейс Ефендина да пристигне по-рано, отколкото бях разчел. В този случай се касаеше да се погрижа той да ни намери. Ето защо изпратих нашата лодка с четирима гребци и един кормчия да пристанат до нилския бряг вън пред маийех и ако рейсът дойде, да го доведат. После придружих главатаря до степта. Агади тръгна с нас, понеже се нуждаех от него като преводач.
След като бяхме крачили през гората приблизително четвърт час, достигнахме степта, която поради
